О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 4638

гр. София, 17.10.2025 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на трети февруари две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

изслуша докладваното от съдия С. Н. гр. дело № 1738/2024 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по допустима касационна жалба от „Силекса“ АД, чрез адв. М. Г. от АК – Б., срещу въззивното решение № 2 от 04.01.2024 г. по в. гр. д. № 390/2023 г. на ОС – Сливен.

В касационната жалба се подържа, че въззивното решение в цялост е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано.

С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационното обжалване.

Насрещната страна „Е. И. АД оспорва жалбата с писмен отговор чрез процесуален представител адв. М. П. от АК – С..

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:

С първоинстанционно решение № 260002 от 23.05.2023 г. по гр. д. № 44/2020 г. на РС-Котел е бил отхвърлен предявения от „Силекса“ АД срещу „Е. И. АД, положителен установителен иск по чл. 124 от ГПК вр. чл. 54, ал. 2 от ЗКИР, за приемане на установено, че ищецът „Силекса“ АД е собственик на реална част от 55,90 кв. м., заключена между кординатни точки по кординатна система от 2005 г. - X1 4750918.651, Y1 576561.540; X2 4750917.605, Y2 576566.643; X3 4750915.313, Y3 576566.098; X4 4750914.468, Y4 576569.483; X5 4750913.565, Y5 576570.686; X6 4750912.074, Y6 576570.882; X7 4750904.908, Y7 576568.912; X8 4750906.151, Y8 576567.783; X9 4750917.964, Y9 576561.407; погрешно заснета в границите на поземлен имот с идентификатор № 39030.501.2041 по КК на гр. Котел, записан в кадастралните регистри на името на „Е. И. АД, вместо в границите на записания на името на „Силекса“ АД поземлен имот с идентификатор № 39030.501.15, и е осъден ищецът да плати на ответника 400 лв. разноски. В последствие, с определение по чл.248 ГПК с № 260004/21.07.2023 г. по гр. д.№ 44/2020 г. на РС – Котел, е изменено първоинстанционното решение в частта за разноските, като от 400 лв. са увеличени на 1800 лв.

Сезиран с въззивна жалба от ищеца срещу основното решение и с частна жалба от същата страна срещу определението по чл.248 ГПК, въззивният съд, със свое въззивно решение № 2 от 04.01.2024 г. по в. гр. д. № 390/2023 г. на ОС – Сливен, е потвърдено първоинстанционно решение от 23.05.2023 г. по гр. д. № 44/2020 г. на РС – Котел.

С последващо решение по чл.250 ГПК с № 99 от 21.03.2024 г. по същото в. гр. д. № 390/2023 г. на ОС – Сливен, е оставена без уважение молбата на „Е. И. АД за допълване на първото въззивно решение с изричен диспозитив относно първоинстнационното определение по чл.248 ГПК. Това решение по чл.250 ГПК не е обжалвано с касационна жалба и не е предмет на настоящето производство.

С решението си № 2 от 04.01.2024 г. по в. гр. д. № 390/2023 г. на ОС – Сливен, което е предмет на обжалване с разглежданата касационна жалба, въззивният съд е препратил на основание чл. 272 ГПК към установената фактическа обстановка в мотивите на първоинстанционното решение, като подробно описана и кореспондираща с доказателствата по делото. С фактическа част от първоинстанционното решение е проследена хронологията на множеството събрани писмени доказателства, съставяни в периода 1992 г. - 2009 г., установяващи легитимацията на страните по спора като собственици на съседните имоти по действащата КК на [населено място], така: за ищеца като собственик на имот с идентификатор № 39030.501.15, и за ответника както собственик на имот с идентификатор № 39030.501.2041. От приетите по делото основно и допълнително заключения на съдебнотехническа експертиза и дадените от вещото лице обяснения в открито съдебно заседание е установено, че за територията има няколко регулационни плана. По дворищно-регулационния план от 1948 г. се наблюдава само сграда с идентификатор № 39030.501.15.1, обозначена в този план като 2МЖ, а парцелът е записан като VIII, докато за площта в очертанията на ПИ с идентификатор № 39030.501.2041 били посочени няколко парцели № VIII, IX, X и XI, всичките общински. С регулационния план от 1968 г. са били отредени площи със записано за тях предназначение съответно за „почивна станция“ и „за хотел“, като между тях имало отреждане за улица с два паркинга, която не е изпълнена. Регулационният план, одобрен от 1973 г., заличавал предходните предвиждания и като предназначение било записано „за жилищно строителство“, но той не бил осъществен. С регулационния план, одобрен през 1986 г. за първи път се наблюдават границите на ПИ сега с идентификатор № 39030.501.15 и 39030.501.2041. Този план е изменян 1995 г. и 2004 г. С изменението от 1995 г. общата граница между двата парцела, минаваща по направление север-юг, била изправена, като от регулационната линия била премахната една от чупките по границата, и така площта на парцел 3 е увеличена с 72 кв. м. за сметка на парцел 4, и със заповед от 18.11.2004 г. и това регулационно предвиждане било отразено в КККР на гр. Котел. Мероприятията по уличната регулация били проведени по регулационния план от 1986 г. и измененията му от 1995 г. и 2004 г., предвиждащи всяко улица, излизаща от входа на ПИ № 39030.501.15, да се отклонява на югоизток, а после на североизток, като втората е изградена, включва се в улица „Изворска“ под прав ъгъл и за нея е отреден ПИ № 39030.501.2132. Вещото лице заключва още, че сградата, посочена като 2МЖ (тази с идентификатор 39030.501.15.1) е нанесена още в регулационния план на гр. Котел от 1948 г., докато сградите в имот с идентификатор № 39030.501.2041 за първи път са нанесени в регулационния план на гр. Котел от 1986 г. От заключението е установено още, че материализираната на терена граница е масивна ограда с колони и ажурна част, като в частта си в направление север-юг, съвпадала с регулационната линия, определена с плана от 1986 г. и с границата на КККР на гр. Котел между двата имота. Изградената част от оградата в направление изток-запад, попадала в УПИ 4, кв. 7, с дължина 5,15 м., като само колоната, разположена западно с дължина 0,63 м., попада в УПИ 3, кв. 7. Границата между ПИ № 39030.501.15 и ПИ № 39030.501.2041 не била материализирана на място, с изключение на посочената горе част. Изградената на място подпорна стена и навес, попадали частично в границите на ПИ № 39030.501.2041. Между подпорната стена и скосеното място-отразено със знака за обрив „реснички“ на чертеж 2 от приложението, имало пътека, която заобикаляла навеса и продължавала в права линия. Линията с реснички отбелязвала дървените колчета, които давали граница на пътеката откъм имота на ответника, те представлявали функция на подпорна стена да ограничава спускането на земната маса и изпълнява също ролята на подпорна стена. Собствениците на ответното дружество имали нормален достъп до пътеката през сграда № 5 на имот № 2041 именно от участъка, в който липсвали „реснички“, тъй като в него нямало забити колчета. Допълнителната съдебно-техническа експертиза определя с точност размера на спорната площ от 55,90 кв. м. и я означава с кординатни точки от кординатна система от 2005 г. Обсъдил е първоинстанционния съд и показанията на разпитаните свидетели, и се е мотивира в кои части ги кредитира и съответно не ги възприема като необективни и пристрастни.

Независимо от направеното препращане по чл.272 ГПК към установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, при преценката на оплакванията с въззивната жалба, въззивният съд е изложил и свои мотиви, с които е направил както фактически, така и правни изводи. Посочил е, че от събраните по делото доказателства – изготвена СТЕ и обяснения на вещото лице се установява, че обща граница между двата имота с идентификатор № 39030.501.15 (ищец) и № 39030.501.2041 (ответник) се появява с регулационния план от 1986 г., който е бил приложен на място, поради което имотите са урегулирани поземлени имоти. Впоследствие регулационният план от 1986 г. е бил изменян (1995 г. е предвидена нова улица, а 2004 г. е било предвидено изменение на предвидената през 1995 г. улица), но измененията не касаят общата граница между двата имота и спорните 55.90 кв. м.

Наведеното от въззивника-ищец придобивно основание давностно владение на спорните 55.90 кв. м. като реална част, е счетено за неоснователно. Прието е, че в чл.200 от ЗУТ е предвидена възможността реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания да се придобиват чрез правни сделки или по давност само ако са спазени изискванията за минималните размери по чл. 19 ЗУТ /в случая по т.1 - 4 м лице и 300 кв. м повърхност/, и предвид императивният им характер тези две разпоредби следва да се зачетат в случая, а изключението по чл.200, ал.2 от ЗУТ, препращащо към чл.17 от ЗУТ, се явява неприложимо, тъй като чл.17 от ЗУТ се отнася до неурегулирани поземлени имоти.

В допълнение решаващият съд е отрекъл и възможността в случая да намери приложение и фикцията по чл.183, ал.3 от ЗТСУ (отм.), според която е възможно придобиване на идеална част от имот, ако е установено владение на реална част от него (но не може да се обособи в самостоятелен парцел поради някаква причина), по съображение, че правната фикция не може да се прилага по аналогия или разширително извън времето, в което е била действаща. Като се е позовал на отмяната на ЗТСУ на 01.06.1973 г. и липсата на друга аналогична на чл.183, ал.3 ЗТСУ(отм.) разпоредба е приел, че за да намери приложение разпоредбата на чл.183, ал.3 от ЗТСУ (отм.), придобивната давност би следвало да е изтекла преди 1973 г., което в случая е невъзможно, тъй като имотът е владян от ищеца и неговия праводател от един много по - късен момент - 2003г.

Твърдението за допусната грешка в кадастралната карта също е прието от въззивния съд за неоснователно. Съдът е констатирал, че на основание чл. 2, ал. 5 от ЗКИР отразените в кадастъра данни остават верни до доказване на противното, а ищецът не е изпълнил доказателствената си тежест установи, че е налице несъответствие между регулационния план от 1986 г. и кадастралната карта на [населено място] по вътрешната регулационна линия на двата имота. В заключение, поради съвпадане крайните изводи на двете съдебни инстанции, въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния съд. По частната жалба е изложил също мотиви, че същата е неоснователна, защото са налице факти, даващи основание за определяне на по-голям размер на адвокатското възнаграждение за ответника от минималните такива по НМРАВ.

В изложението на касатора-ищец по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се твърди наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по решени от въззивния съд въпроси в противоречие с посочена практика на ВКС и ВС, така : 1/ Длъжен ли е въззивният съд в своята решаваща функция п същество на спора да обсъди всички доказателства и доводи на страните, съгласно изискването на чл. 236, ал.2 ГПК? - противоречие с т. 19 от ТР по тълк. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, Решение № 50289/22.12.2022 г. по гр. д. № 1054/2022 г. на IV г. о., Решение № 60134/08.11.2021 г. по гр. д. № 1062/2021 г. на I г. о., Решение № 68/24.04.2013 г. по търг. д. № 78/2012 г. на II т. о., Решение № 50173/16.12.2022 г. по търг. д. № 419/2022 г. на I т. о.; 2/ Нормата на чл. 272 ГПК, даваща възможност на въззивната инстанция да препрати към мотивите на първоинстанционния съд, освобождава ли съда от задължението му да изложи собствени мотиви при своята решаваща функция и липсата на такива възпрепятства ли проверката на решението на въззивната инстанция за неговата обоснованост и правилност - противоречие с Решение № 179/04.03.2015 г. по търг. д. № 3747/2013 г., Решение № 60224/04.08.2022 г. по гр. д. № 914/2021 г. на IV г. о. и Решение № 145/05.08.2021 г. по гр. д. № 1178/2020 г. на IV г. о.; 3/ Счита ли се приложен на място, при действието на ЗТСУ, регулационния план, ако регулационната граница не е материализирана на място в имотна граница, респ. ако материализираната на място имотна граница не съвпада с регулационната граница? - противоречие с ТР по тълк. д. № 3/1993 г. на ОСГК на ВС.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения:

Въпроси № № 1 и 2 по съществото си не представляват принципен процесуалноправен въпрос от обуславящо изхода на спора значение по смисъла на т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, а са израз на оплакването на касатора срещу решението, обосновано с процесуални нарушения относно обсъждане на доводи и възражения на страните, и на доказателства, също и относно задължението на въззивния съд като инстанция по същество да изложи свои мотиви по спора. Направените при обосновката на тези въпроси оплаквания за процесуални нарушения и необоснованост представляват касационно основание за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, разглеждането на каквото в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо. Поради липсата на общо основание за селекция по тези два въпроса, не се изследва дали е налице кумулативно и специфичното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В случая въззивният съд, въпреки направеното препращане по чл. 272 ГПК, е изложил и свои, мотиви, макар и не така обемни като тези на първоинстанционния съд, и с които свои мотиви е взел отношение по оплакванията с въззивната жалба на ищеца. В случая, контекста на твърдението на ищеца за осъществявано от него и праводателят му давностно владение от 2003 г. нататък, не е от значение за делото преценката на показанията на свидетелите, и на доказателствата относно наличие/липса на ограда по спорния участък. След като ищецът твърди владение на спорната част от 2003 г. праводателя му и от него от 2008 г. нататък, т. е. при действието на ЗУТ, правилно въззивният съдът е разглеждал първо дали това е правно възможно. Изводите на въззивния съд за невъзможност да се придобие реална част от УПИ при действието на ЗУТ, т. е. след 2001 г., ако не отговаря на изискванията на чл.19 ЗУТ, респ. за невъзможността също при действието на ЗУТ след 2001 г. за прилагане на правната конверсия по фикцията на чл.181, ал.3 ЗТСУ (отм.), са в съответствие с трайната практика на ВКС по прилагането на чл.200 ЗУТ и тази по прилагането на чл.181, ал.3 ЗТСУ (отм.), което самостоятелно изключва относимостта към предмета на делото на обстоятелството дали ищецът е осъществявал фактическа власт върху спорния участък и дали го е оградил. А дали изводът на въззивния съд, че регулационният план от 1986 г. е приложен и двата съседни имота на страните са урегулирани такива, е обоснован, т. е. дали се подкрепя от събраните по делото доказателства, не е предмет на преценка в производството по чл.288 ГПК, тъй като касае правилността на решението, а тя може да се преценява едва в производството по чл.290 ГПК ако касационното обжалване се допусне. След като въззивникът-ищец, съгласно изрично заявеното с въззивната жалба, не оспорва фактическите констатации на първоистанционния съд по правото на собственост върху поземления имот на ищеца и този на ответницата - извън спорните 55,90 кв. м., то въззивният съд не е имал задължението да преразглежда така установените факти с първоинстанционното решение и да формира различни изводи по тях, доколкото е ограничен в тази си преценка по тях от разпоредбата на чл. 269, изр. второ ГПК.

Въпрос № 3 не е обуславящ, защото не кореспондира с мотивите на въззивния съд. Противно на насочеността на въпроса, въззивният съд не е формирал изводи за разминаване на регулационната граница с имотната граница. Обратно, смисълът на направените изводи са, че регулационната граница по РП от 1986 г. между двата имота на страните е приложена и имотната граница по действащата КК я отразява правилно, защото презумпцията за вярност на данните по КК съгласно чл. 2, ал. 5 от ЗКИР не е оборена. Правни въпроси, мотивирани с фактически твърдения, каквито не са възприети във въззивното решение, нямат обуславящо изхода на спора значение, тъй като представляват неотносими към настоящото производство по селектиране на касационната жалба доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Въпросът е изведен от тезата на касатора, че РП от 1986 г. не е приложен, с което касаторът свързва и относимостта към спора на разясненията на ТР 3/1993 г. по гр. д.№ 2/1993 г. на ОСГК на ВС. Това тълкувателно решение се явява неприложимо в случая, защото то изисква други предпоставки, каквито не те твърдят от ищеца, нито има данни за такива по делото. Понятието приложен план според ТР № 3/1993 г. на ОСГК на ВС предполага между имотите в спорната част да е имало придаваеми по дворищната регулация части. В случая, обаче, въззивният съд е приел, че за първи път между двата процесни имота се появява обща граница в РП от 1986 г., поради което не може да се разсъждава за придаване на части от един имот към друг и съответно за прилагане на план по смисъла на ТР № 3/1993 г. на ОСГК на ВС. Приетата по делото СТЕ не сочи по РП от 1986 г. спорната реална част от 55,90 кв. м. да е придаваемо място от имота на ищеца към този на ответника и обратно, за да стои въпроса за прилагане или не на дворищната регулация. В такава хипотеза, в която няма придаване на части между два съседни имота с регулационния план, същият се счита приложен с влизане в сила на заповедта за неговото одобряване. Последващото изменение през 1995 г. на РП от 1986 г., с което е изправена чупката на регулационната линия в посока север-юг, т. е. само по която е имало придаване на част от имота на ответника към този на ищеца, е приложено, то не е спорно между страните и не е в предмета на спора.

При извършената служебна проверка по чл.280, ал.2 ГПК не се констатират нарушения, обуславящи вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, които да налагат служебно произнасяне по предмета на настоящото производство.

По разноските: Касасторът няма право на възстановяване на разноски. Насрещната страна има искане за разноски с отговора на касационната жалба, но с отговора няма приложени доказателства за разноски в настоящето производство, такива не са описани като приложения, нито има списък на разноските по чл.80 ГПК за касационното производство, ето защо не се следват на тази страна разноски.

С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 2 от 04.01.2024 г. по в. гр. д. № 390/2023 г. на ОС – Сливен.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: