№ 3401

гр. София, 07.11.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и пети октомври две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

ТАНЯ ОРЕШАРОВА

като разгледа докладваното от съдията Стоянова гр. д. № 1227 от 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Й. П. А., М. Я. С. и С. Й. С., чрез общия им пълномощник адв. Д. Н., срещу въззивно решение № 380 от 15.12.2022 г. по в. т. д. № 486/2022 г. на Апелативен съд – Варна, с което е отменено решение № 162 от 29.04.2022 г. по т. д. № 1117/2020 г. на Окръжен съд – Варна, в осъдителните му части, с които ЗАД „Б. В. И. Груп“ АД е осъдено да заплати на Й. П. А., М. Я. С. и С. Й. С. сумите от по 130 000 лв. на всеки един от ищците, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, следствие от смъртта на Я. С. А., съпруг на А. и баща на другите двама ищци, настъпила при пътнотранспортно произшествие на 21.07.2017 г., с участието на лек автомобил „Ф. Д. , с рег. [рег. номер на МПС] , застрахован по риска „Гражданска отговорност на автомобилистите“ в ответното дружество, ведно със законна лихва, считано от 05.09.2020 г. до окончателното изплащане на задължението, вместо което исковете с правно основание чл. 432 КЗ за обезщетение за неимуществени вреди са отхвърлени за сумите от по 130 000 лева за всеки от ищците, като първоинстанционното решение е потвърдено в частите му, с които исковете са отхвърлени за разликите над 130 000 лв. до 200 000 лв. за всеки от ищците.

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторите поддържат наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1/ „Следва ли въззивният съд да обсъди в мотивите към решението си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и цялост?“; 2/ „Може ли съдът да постанови решението си, обосновавайки изводите си за недоказаност на факти, като игнорира доказателствата по делото, с които те се доказват, както и законовата презумпция?“ – по първите два въпроса се сочи противоречие с практиката на ВКС, обективирана в тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 157/11.02.2016 г., постановено по т. д. № 3638/2014 г. на I т. о., решение № 409/28.02.2013 г., постановено по гр. д. № 59/2011 г. на I г. о. и решение № 149/03.07.2012 г., постановено по т. д. № 1084/2011 г. на III г. о.; 3/ „Следва ли въззивният съд да назначи изслушването на съдебна експертиза, за изясняване на обстоятелствата по делото, когато установи, че приетите експертни заключения са необосновани и е налице съмнение за тяхната правилност?“; 4/ „Следва ли въззивният съд да назначи изслушването на съдебна експертиза за изясняване на обстоятелствата по делото, когато установи, че е налице неизясненост на делото от фактическа страна и необоснованост на постановеното първоинстнационно решение?“ – във връзка с третия и четвърти въпрос се сочи противоречие с практиката на ВКС, обективирана в тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 98/09.05.2012 г., постановено по гр. д. № 318/2011 г. на IV г. о., решение № 74/26.07.2017 г., постановено по т. д. № 1047/2016 г. на I т. о. и решение № 35/24.04.2020 г., постановено по гр. д. № 1939/2019 г. на IV г. о.; 5/ „Следва ли въззивният съд да укаже на страната кои са подлежащите на доказване факти, за които не сочи доказателства, когато е достигнал до извода, че първоинстанционният съд не е изпълнил задължението си по чл. 146, ал. 2 ГПК?“; 6/ „Какви са задълженията на въззивния съд, когато се налага преразглеждане изводите на първата инстанция във връзка с подлежащите на доказване факти, по отношение на които не са дадени указания на страните и възможност да направят доказателствени искания във връзка с тези факти?“; 7/ „При несъвпадение на изводите на въззивния и първоинстанционния съд относно подлежащите на доказване факти, следва ли въззивният съд да даде указания на страните във връзка с твърдените от тях факти, за които счита, че не са посочили доказателства и възможност да направят доказателствени искания относно тези факти?“ – по въпроси от пети до седми включително се твърди противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т. 2 от тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 98/09.05.2012 г., постановено по гр. д. № 318/2011 г. на IV г. о., решение № 74/26.07.2017 г., постановено по т. д. № 1047/2016 г. на I т. о. и решение № 35/24.04.2020 г., постановено по гр. д. № 1939/2019 г. на IV г. о.; 8/ „В случай, че страната няма правен интерес да обжалва първоинстанционното решение касателно допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, но въззивният съд констатира наличие на недоказан факт по делото, за който не са били дадени указания от първоинстанционния съд за предприемане на съответните процесуални действия, намира ли приложение т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС?“; 9/ „В този случай следва ли съдът да даде указания на страната относно възможността да предприеме тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които счита, че са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания?“ – във връзка с осмия и девети въпрос се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Ответната страна по жалбата „Б. В. И. Груп“ АД, в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.

За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил, че са предявени искове с правно основание чл. 432 от КЗ и чл. 497 от КЗ от Й. П. А., М. Я. С. и С. Й. С. срещу ЗАД „Б. В. И. Груп“ АД за обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техния съпруг и баща Я. С. А. при пътно-транспортно произшествие на 21.07.2017 г., причинено виновно от Н. А. М. при управление на лек автомобил при сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, ведно със законна лихва.

Въззивният състав е посочил като безспорно установено наличието на сключен между дружеството и собственика на лек автомобил „Ф. Д. , с който се твърди че е причинено пътнотранспортното произшествие, договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, действаща към датата на пътнотранспортното произшествие, която покрива отговорността на застрахователя за причинени от водача вреди при управлението му. Като безспорно пред въззивния съд е посочено, че Я. С. А. е починал на 21.07.2021 г. в „МБАЛ С. А. – Варна“ като причина за смъртта е тежка мозъчна травма с допълнително утежняващ момент – гръдна травма. Счетено е за установено от приетата от първоинстанционния съд съдебно-медицинска експертиза, възприета като обективно и компетентно дадена и неоспорена от страните, че травмите са получени в динамика и като резултат на силни директни удари с допълнителна инерционна сила; че уврежданията определят травмата като високоенергийна, характерна за пътните произшествия; че експертът е категоричен, че травмите при А. няма как да са получени при самостоятелно падане или при блъскане в околни повърхности и предмети.

Като безспорно по делото е отделено и обстоятелството, че Й. П. А. и М. Я. С. са наследници по закон – съпруга и дъщеря на Я. С. А.. Като спорно по делото е посочено твърдението, че ищецът С. Й. С. е биологичен син на починалия А., съответно спорна е легитимацията му да получи обезщетение от смъртта на А..

Въззивният съд е намерил за спорни по делото и механизма на настъпване на пътнотранспортното произшествие, вината на водача на автомобил „Ф. Д. и наличието на съпричиняване от страна на пострадалия А..

С оглед липсата на влязла в сила присъда, имаща на основание чл. 300 от ГПК задължителна доказателствена сила за деянието, за неговата противоправност и за вината на извършителя, въззивната инстанция е намерила, че в производството в тежест на ищците е да установят, при условията на главно и пълно доказване, съобразно правилата на доказателствената тежест в гражданския процес, настъпването на произшествието, неговият механизъм и противоправното поведение на водача на автомобила. Установено е, че към момента образуваното досъдебно производство е спряно с постановление за спиране на наказателно производство от 20.05.2020 г. тъй като по него не са събрани доказателства, сочещи по безспорен начин, че конкретно лице е автор на деянието.

Въззивният съд е намерил, че в подкрепа на твърденията си в исковата молба от ищците са ангажирани писмени доказателства: констативен протокол за ПТП с пострадали лица № 1816 от 21.07.2017 г., и протоколи за оглед на местопроизшествие от 21.07.2017 г. с албуми към тях, последните част от досъдебно производство № 3144/2017 г. по описа на Четвърти РУ на МВР – Варна, цялото приложено по настоящото дело. Констатирал е, че представеният протокол за пътнотранспортно произшествие е съставен от длъжностно лице, в кръга на служебните му задължения и съставлява официален документ по смисъла на чл. 179 от ГПК. Съдът е съобразил още, че съгласно чл. 179, ал. 1 от ГПК официалните свидетелстващи документи имат материална доказателствена сила, задължаваща съда да приеме, до доказване на противното, че удостоверените в документа факти, действително са се осъществили. Законната доказателствена сила обхваща както лично възприетите факти от издателя на официалния документ – съответното длъжностно лице, удостоверило тези факти в кръга на службата си, така и мястото и датата на съставяне на документа. По аргумент от текста на чл. 125, т. 1, предл. второ от ЗДвП фактът на съставянето на въпросния протокол имплицитно предпоставя, че при описаното в него произшествие е имало ранен човек и затова с материална доказателствена сила, обвързваща решаващия съд, се ползва именно тази част на същия официален свидетелстващ документ. Отбелязано е, че с материална доказателствена сила се ползва и констатираното положение на участниците в пътнотранспортното произшествие, заварено от длъжностното лице на мястото на произшествието и отразено в съставената от него схема на произшествието. Въззивният състав е посочил, че когато пътнотранспортното произшествие не е реализирано в присъствието на длъжностното лице, съставило протокола, последният не се ползва с обвързваща доказателствена сила за механизма на настъпване на произшествието. Поради което и в тежест на ищеца е да установи механизма на ПТП и противоправното поведение на делинквента.

В обжалваното решение е установено също така, че изготвените от разследващия полицай протоколи за оглед на местопроизшествието съставляват официален документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 от ГПК – издаден е от длъжностно лице в кръга на службата му, по установените в чл. 155 и чл. 156 от НПК форма и ред и съставлява доказателство за удостоверените в него обстоятелства. Посочено е, че последните не представляват доказателство за механизма на пътнотранспортното произшествие и за поведението на участниците в него.

От протоколите за оглед въззивният съд е намерил, че не може да бъде направен безспорен и категоричен извод за участието на автомобил „Ф. Д. с рег. [рег. номер на МПС] в пътнотранспортното произшествие при което е пострадал А.. Само от отразените в протокола за оглед следи от автомобилна гума на пътното платно и намереното огледало за обратно виждане на мястото на произшествието съпоставени с констатираните при огледа на автомобила липсващ десен фар, вдлъбнатина на преден десен калник, напуквания на предно панорамно стъкло в дясна част и липса на огледало за дясно виждане върху предна лява врата, съдът е приел, че не може да направи констатация, че следите по автомобила са получени при сблъсъка на автомобила с пешеходеца А. на 21.07.2017 г., съответно, че автомобилът е блъснал пешеходеца. Действително в досъдебното производство е изготвена експертиза, даваща заключение за съвпадение на грайфера на предна дясна гума на автомобила с рег. [рег. номер на МПС] с намерена следа на местопроизшествието, както и че е налице съвпадение и идентичност на повърхностите в зоните на разрушението детайли на откъртеното дясно странично огледало, намерено на местопроизшествието с останалите върху предна дясна колонка отломки от основата на закрепване. Констатирано е, че тази експертиза, изготвена по досъдебно производство, не представлява допустим писмен документ, въз основа на които съдът да изгради своите изводи, както и въз основа на тях не може да бъде изготвено заключение на съдебно-автотехническа експертиза. Поради горното въззивният състав не е обсъдил и не е кредитирал приетите като доказателства от първата инстанция три съдебно-автотехнически експертизи, доколкото същите са изготвени при първоначално приемане от експертите за установено на участието на автомобил „Ф. Д. с рег. [рег. номер на МПС] в произшествието. Установено е, че допустими доказателства за което участие, събрани в настоящото производство, по реда на ГПК, няма, въпреки правилно указаната в доклада от първоинстанционния съд доказателствена тежест за установяването на тези обстоятелства.

С оглед на така изложеното, въззивната инстанция е намерила, че по делото не е установено при условията на главно и пълно доказване от ищците, съобразно правилата на доказателствената тежест в гражданския процес, че пострадалият на 21.07.2017 г. при ПТП А. е блъснат от автомобил „Ф. Д. с рег. [рег. номер на МПС] и не може да бъде обоснован извод у съда за доказан механизъм на ПТП.

Въззивният съд е съобразил още, че за да се ангажира отговорността на застрахователя, доколкото същата е в обема на тази на делинквента, е необходимо да се установят предпоставките по чл. 45 от ЗЗД – наличие на вреда, противоправно поведение, връзка между вредите и това поведение на водача на МПС, като във всички случаи на непозволено увреждане, вината се предполага до доказване на противното. С оглед на така изложеното е намерил, че в настоящия случай механизмът на твърдяното в исковата молба пътнотранспортно произшествие не е доказан от ищците при условията на главно и пълно доказване. Предвид недоказване на механизма на произшествието, въззивният състав е посочил, че не следва обсъжда събраните по делото доказателства за съпричиняване на вредоносния резултат, за търпените от ищците болки и страдания, както и възражението на застрахователя срещу легитимацията на С. да претендира обезщетение от смъртта на А..

С оглед на така изложеното първоинстанционното решение в осъдителните му части за исковете за неимуществени и имуществени вреди е отменено и вместо него постановено друго, с което предявените искове са отхвърлени като недоказани, а обжалваното решение в отхвърлителните му части е потвърдено.

При тези мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

Съображенията за това са следните:

Поставените от касаторите в изложението въпроси са привързани към доводите им за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради неправилен и непълен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. Въпросите са поставени на плоскостта на тезата на жалбоподателите, че въззивният съд е игнорирал част от събраните по делото доказателства, респективно не е взел предвид и обсъдил в цялост заключенията на вещите лица и дадените от тях пояснения. Следва да се отбележи, че доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това в случая въззивният съд е изложил собствени фактически и правни изводи, като е изложил и съображенията си по всички релевирани от страните доводи и възражения. Обсъдил е и е анализирал поотделно и в съвкупност всички доказателства и е изложил съображенията си какво счита за установено от тях. Въззивният състав е посочил мотивите, поради които не е обсъдил и не е кредитирал приетите като доказателства от първата инстанция три съдебно-автотехнически експертизи. Въпросът доколко анализът на доказателствата и направените фактически и правни изводи са пълни, обосновани и правилни е ирелевантен за производството по чл. 288 ГПК. Така поставени, въпросите по естеството си не представляват правен въпрос по смисъла на чл. 280 ГПК, а касационно оплакване по чл. 281 ГПК, което подлежи на преценка във втората фаза на производството, ако касационното обжалване бъде допуснато. В обобщение обжалваното решение съдържа необходимите мотиви, които изясняват установената от въззивния съд неоснователност на исковите претенции. Освен това, посочената от касаторите практика касае случай, при който е допуснато нарушение на правилото на чл. 235, ал. 2 ГПК, какъвто настоящият не е. Обстоятелството, че жалбоподателите не са съгласни с извършения анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които както се посочи не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Следва да се посочи, че и деветте въпроса в изложението обобщено се свеждат до въпросите за служебните задължения на съда във връзка с доклада по делото и даване на указания на страните за разпределение на доказателствената тежест, както и за задължението на въззивния съд в решението си да обсъди сторените с въззивната жалба оплаквания, доводи и възражения на страните. В задължителната за съдилищата съдебна практика, обективирана в т. 2 от ТР № 1/2013 г., ОСГТК, както и в трайната практика на ВКС, намерила израз в множество съдебни решения (пр.: решение № 97 по гр. д. № 3224/2017 г., IV г. о., решение № 35 по гр. д.№ 1939/19г., IV г. о., решение № 192 по т. д. № 44/2017 г., I т. о. и др.), в това число и посочените от касаторите, се възприема разбирането, че регламентацията на дължимите от съда процесуални действия по докладване на делото е императивна и пропускът на първоинстанционния съд да извърши доклад, респективно извършването на непълен или неточен доклад, следва да се квалифицира като нарушение на съдопроизводствените правила. Съгласно чл. 146, ал. 1, т. 2 ГПК, в доклада съдът трябва да посочи правната квалификация на всички претендирани от страните права и на всички направени възражения, реплики, дуплики и т. н. След като посочи кои права и кои обстоятелства се признават и кои обстоятелства не се нуждаят от доказване, съдът посочва съгласно чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК кои от посочените в т. 1 от доклада правнорелевантни факти подлежат на доказване или опровергаване от ищеца и кои от тях подлежат на доказване или опровергаване от ответника и им указва съгласно чл. 146, ал. 2 ГПК за кои от твърдените или отричани от тях факти не сочат доказателства. Едва след това страните са длъжни да изчерпят доказателствените си искания във връзка с поставените въпроси, указанията и доклада. Когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, ако прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени.

В случая въззивния съд не се е отклонил от тези правни разрешения.

Само за пълнота на мотивите следва да се посочи, че по отношение на формулираните осми и девети въпрос не е налице и релевираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая жалбоподателите бланкетно са се позовали на това основание и не са развили доводи за наличието на специфичната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което прави невъзможна преценката на касационния съд дали е налице или не с оглед въведеното в чл. 6 ГПК диспозитивно начало.

Предвид изхода разноски за касаторите не се следват, но същите следва да заплатят на ответната страна своевременно поисканите такива за настоящото производство. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК, касаторите следва да заплатят на ответната страна юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева за настоящото производство, опредено съгласно чл. 37 от Закона за правна помощ, във връзка с чл. 25а, ал. 3 от Наредбата за заплащането на правната помощ.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 380 от 15.12.2022 г. по в. т. д. № 486/2022 г. на Апелативен съд – Варна.

ОСЪЖДА Й. П. А., ЕГН [ЕГН], М. Я. С., ЕГН [ЕГН], С. Й. С., ЕГН [ЕГН], да заплатят на „Б. В. И. Груп“ АД, сумата 100 (сто) лева – юрисконсултско възнаграждение.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: