№ 3603София, 20.11.2023 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и третата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр. д. № 1235 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на „Л. П. ЕАД, със седалище в с. Крумово, против въззивно решение № 1602 от 15 декември 2022 г., постановено по в. гр. д. № 2911/2022 г. по описа на Окръжен съд Пловдив, с което е частично отменено решение № 3158 от 3 октомври 2022 г., постановено по гр. д. № 9862/2022 г. по описа на Районен съд Пловдив, и вместо него са уважени предявените от П. Б. М. срещу „Л. П. ЕАД искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ за признаване за незаконно на уволнението на ищеца, извършено на основание чл. 328, ал. 2 КТ със заповед № 7/11.05.2022 г. на изпълнителния директор на ответното дружество, за неговото отменяне и за възстановяване ищеца на заеманата преди уволнението длъжност: ръководител отдел „Перонно обслужване“ към дирекция „Техническо обслужване“ при ответника, както и за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 13657,44 лева обезщетение за оставането му без работа за периода от 12.05.2022 г. до 12.11.2022 г. поради незаконното уволнение. Въззивното решение е потвърдено в частта му, с която искът по чл. 344, ал. 1, т. 3 ГПК е отхвърлен за разликата над сумата от 13657,44 лева до пълния предявен размер от 14369,34 лева.
В касационната жалба се поддържа становище, че обжалваното решение е неправилно. Твърди се, че за да бъде законосъобразно прекратено едно трудово правоотношение на основание чл. 328, ал. 2 КТ, са необходими следните предпоставки: да е сключен договор за управление на предприятието, уволненото лице да е заемало ръководна длъжност и да не са изтекли девет месеца от започване на изпълнението на договора за управление. Въззивният съд правилно установил, че са сключени договори за управление с управителя, който може да представлява дружеството; че ищецът е заемал ръководна длъжност и деветмесечният срок е спазен. Погрешно обаче съдът е приел, че липсва бизнес програма от страна на дружеството, както и конкретна стопанска задача на новия управител в съответните договори за управление. Доказателствата по делото не били анализирани всестранно и задълбочено, а освен това не ставало ясно въз основа на кои от тях е направен изводът за липса на бизнес програма и стопанска задача. Съдът изобщо не обсъдил приложения по делото протокол № 189/10.05.2022 г. от заседание на съвета на директорите на дружеството, с който е приета нова бизнес програма на предприятието, с чието изпълнение бил натоварен К. П.. Без значение било дали бизнес програмата е част от сключения договор за управление, или е приета по-късно. Касаторът твърди още, че решението е необосновано, тъй като установеното от фактическа и правна страна от съда не съответствало на правното значение на събраните по делото доказателства, както и че е очевидно неправилно поради несъответствието му с основните начала на гражданския процес. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставя правен въпрос в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
Ответникът П. Б. М., чрез адв. Х. Д., в отговор на касационната жалба представя становище за липса на основания за допускане на касационното обжалване и неоснователност на жалбата.
Между страните не се спори, че М. е работил по трудово правоотношение при ответника, последно на длъжност ръководител отдел „Перонно обслужване“ към дирекция „Техническо обслужване“ от 01.03.2004 г. до 12.05.2022 г., когато трудовото му правоотношение е било прекратено на основание чл. 328, ал. 2 КТ. Въззивният съд е посочил, че договорът за управление по смисъла на чл. 328, ал. 2 КТ е гражданскоправен договор за поръчка и е свързан с възлагане и преследване на бизнес цел, която е същностното съдържание на договора. Цитирана е практика на ВКС, според която основанието за уволнение по чл. 328, ал. 2 КТ е наличието на сключен договор за управление на предприятието, с който на управителя са възложени задачи за успешно управление на стопанската дейност и за изпълнение на определената с него бизнес програма. Бизнес програмата е икономическа задача за постигане конкретни икономически показатели, които управляващият предприятието трябва да постигне, а именно производителност, рентабилност, обем на оборота, печалби, поддържане на определен брой работни места, финансови задължения и инвестиции. Установяването на такава стопанска програма и нейното съдържание е в тежест на ответника – работодател. Според съда в случая ответникът не е твърдял наличието на такава бизнес програма и не е доказвал такава. Въззивният състав е приел, че в двата договора от 11.04.2022 г. и от 19.04.2022 за възлагане на управление няма поставена конкретна стопанска задача на новия управител на това дружество. Затова е стигнал до извода, че уволнението е незаконно и следва да се отмени, а М. да се възстанови на заеманата преди уволнението длъжност, като му се присъди обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за срок от 6 месеца в размер на 13657,44 лева (изчислено съобразно брутното трудово възнаграждение от 2276,24 лева на месец, чийто размер е доказан с удостоверение от работодателя).
Касационният съд приема, че поставените правни въпроси не обосновават допускане на касационното обжалване.
Първите четири въпроса не са обусловили изхода на спора, тъй като наличието на заявените чрез тях факти не е било поддържано като твърдение или оспорване в процеса. Пита се: допустимо ли е бизнес програмата да се съдържа в няколко приети по делото документи, които са в логическа връзка един с друг; длъжен ли е работодателят, въпреки поетото му задължение по договора за управление и контрол за конфиденциалност, при уволнение на основание чл. 328, ал. 2 КТ да показва на уволнения работник/служител договорите за управление и контрол и утвърдената бизнес програма; следва ли изпълнението на годишния финансов план на дружеството да се счете за изпълнение на бизнес програмата; може ли да се приеме, че с поетото задължение от страна на изпълнителния директор на дружеството с договора за управление и контрол относно представянето на годишен доклад за финансовото състояние и анализ на пазарните перспективи на дружеството на базата на анализ на търговската дейност и на отчетените финансово-икономически резултати в Министерството на транспорта и съобщенията, е поставена конкретна стопанска задача на новия управител на дружеството.
По делото се установява, че още с исковата молба се поддържа, че в процесния случай, свързан с прекратяване на трудовото правоотношение на М., липсва договор за управление, съдържащ бизнес задача, въз основа на която управляващият да изработи бизнес програма, която да предложи и следва да изпълни по време на действие на договора. В отговора на исковата молба работодателят оспорва като напълно неверни твърденията за липса на договор за управление, сключен с изпълнителния директор П. и за липса на възложен му за изпълнение бизнес план. Подчертано е, че никъде в съдебната практика не е формирано задължение при уволнение на основание чл. 328, ал. 2 КТ договорът за управление и възложената за изпълнение бизнес програма да се показват на уволнения работник. Сочат се и се подкрепят с документи наличието на договор за възлагане на управлението на касатора, сключен между министъра на транспорта и съобщенията и К. П., както и договор за възлагане на управлението, въз основа на решение на съвета на директорите на работодателя за избор на изпълнителен директор, сключен между председателя на съвета на директорите и П.. Представя се и протокол от заседание на съвета на директорите на дружеството за приемане на нова бизнес програма на предприятието, която е възложена за изпълнение на новоизбрания изпълнителен директор; в същия протокол се сочи, че бизнес програмата е изпратена до едноличния собственик на капитала на дружеството. Не е спорно, че в двата посочени по-горе договора, на изпълнителния директор е възложено респективно изготвянето и представянето на министъра за одобрение на бизнес програми и организиране изпълнението на приетите от дружеството бизнес програма. С доклада по делото общо е посочено, че в тежест на работодателя е да установи неистинността на твърденията на ищеца, изложени в исковата молба. Доказателства извън представените с исковата молба и отговора на нея, не се представят. В писмените бележки на работодателя се сочи, че по делото са представени съответните документи, касаещи наличието на договор за възлагане на управлението на касатора, както и наличие на нова бизнес програма на предприятието. С въззивната жалба на ищеца се сочи, че по делото не са представени като доказателство бизнес задача, а само твърдения, че такава може би съществува и следва да се изпълнява. В отговора на въззивната жалба се сочи, че бизнес програма е приета и изпълнението й е възложено на новоизбрания изпълнителен директор с протокол на съвета на директорите, като самата програма е изпратена за одобрение на едноличния собственик на капитала – държавата чрез Министерството на транспорта и съобщенията, което следва да я одобри за всяка календарна година, като конкретни неотложни точки от изпълнението са възложени на новоизбрания изпълнителен директор.
При тези данни следва да се приеме, че, както и константно сочи съдебната практика, няма пречка бизнес програмата да се съдържа в няколко приети по делото документи, които са в логическа връзка един с друг, но не такъв е разглежданият случай, доколкото не се твърди бизнес програмата да се представя по делото, а само се заявява нейното наличие. Наличие на задължение за работодателя преди уволнението по основанието на чл. 328, ал. 2 КТ да показва на работника/служителя документи, свързани със съществуването и изпълнението на бизнес план, не е твърдяно от страна на ищеца, съответно не е било предмет на спор. Съдът не се е произнасял по възможността изпълнението на годишния финансов план на дружеството да се счете за изпълнение на бизнес програмата, доколкото такива твърдения в процеса не са въведени, нито пък е твърдяно, че представянето на годишен доклад за финансовото състояние и анализ на пазарните перспективи на дружеството на базата на анализ на търговската дейност и на отчетените финансово-икономически резултати в Министерството на транспорта и съобщенията, съставлява конкретна стопанска задача на новия управител на дружеството.
На следващо място се пита може ли да се приеме изричното утвърждаване на бизнес програма от страна на съвета на директорите в изричен писмен протокол като годно доказателство, че има наличие на такава бизнес програма. Провеждането на заседание на съвета на директорите не е оспорено от страна на ищеца, но протоколът в конкретния случай може да удостовери единствено наличието на взети на съответното заседание решения. Както константно се приема от съдебната практика, включително цитираната от касатора, при сключване на нов по време договор за управление, независимо дали той е с ново лице или такова, което е имало предходен договор за управление, дали бизнес програмата следва да е нова, сходна или идентична като съдържание, е без значение. Същественото е всеки договор за управление да съдържа бизнес задача с конкретни икономически показатели, които управляващият предприятието трябва да постигне, а именно производителност, рентабилност, обем на оборота, печалби, поддържане на определен брой работни места, финансови задължения и инвестиции, а въз основа на бизнес задачата, управляващият е длъжен да разработи бизнес програма, която да предложи и следва да изпълни по време на действие на договора. Освен това възнаграждението му следва да е обвързано от постигнатите финансови резултати, като при неизпълнение на програмата той носи икономическа отговорност, поради което при сключване на договора се определя и гаранция. Следователно на управителя е предоставена възможност да сформира управленски екип, поради което му се предоставят правата по чл. 328, ал. 2 КТ. В процесния случай, след въведено още с исковата молба твърдение за липса на договор за управление, съдържащ бизнес задача, въз основа на която управляващият да изработи бизнес програма, която да предложи и следва да изпълни по време на действие на договора, и указание от страна на съда в доклада по делото за тежестта на доказване/опровергаване на съответните твърдения, следва да се приеме, че работодателят не е представил необходимите доказателства в подкрепа на своите твърдения и оспорвания. Ето защо въпросът не води до допускане на касационното обжалване.
Поставя се въпросът длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства и данни по делото при постановяване на съдебния акт. Противно на заявената позиция на касатора, съдът е формирал изводите си единствено и само въз основа на събраните по делото доказателства, обсъдил ги е поотделно и в съвкупност, и не са допуснати нарушения на процесуалните правила. По същите съображения не води до допускане на касационното обжалване и последният въпрос: длъжен ли е съдът да посочи в решението си какво приема за установено относно фактическите положения, като посочи след обсъждане и преценка на кои доказателства той идва до тази фактическа констатация; при наличие на разноречиви доказателства, въззивният съд трябва ли да посочи кои приема и кои отхвърля, а също и да обясни защо приема едните, а отхвърля другите; длъжен ли е въззивният съд да основе съдебния си акт на всички събрани по делото доказателства и на тяхната обективна и цялостна оценка. Довод за противното не може да се извлича от заявеното от съда, че работодателят не е твърдял наличието на бизнес програма и не е доказвал такава, доколкото съдът е обсъдил представените по делото доказателства.
Накрая се твърди, че обжалваното решение е очевидно неправилно, с доводи за несъответствие на фактическите и правни изводи в решението с основните начала на гражданския процес. Не се установява наличието на нито една от хипотезите на очевидната неправилност като порок, обуславящ допускането на касационното обжалване – непосредствено от мотивите на обжалваното решение да се констатира прилагане на закона в неговия обратен, противоположен на вложения в него смисъл, прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, или грубо нарушаване на правилата на формалната логика. Ето защо и това последно поддържано основание за допускане на касационното обжалване не се обосновава.
При този изход на спора е основателно искането на ответника за присъждане на сторени по договор за правна защита и съдействие разноски в размер на 1200 лева.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г. о.,
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на въззивно решение № 1602 от 15 декември 2022 г., постановено по в. гр. д. № 2911/2022 г. по описа на Окръжен съд Пловдив.
ОСЪЖДА „Л. П. ЕАД, ЕИК 115007069, да заплати на П. Б. М., ЕГН [ЕГН], сумата от 1200,00 (хиляда и двеста) лева разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: