13О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 4628
гр. София, 16.10.2025г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ТРЕТО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито заседание проведено на девети октомври през две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
НЕВИН ШАКИРОВА
като разгледа, докладваното от съдия Н. Ш. гр. д. № 1876 по описа за 2025г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. М. С., подадена чрез процесуален представител адв. С. С. против решение № 1104/05.11.2024г., постановено по в. гр. д. № 690/2024г. по описа на Апелативен съд – София.
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 6211/05.12.2023г. постановено по гр. д. № 11974/2022г. по описа на Софийски градски съд, с което на основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ вр. чл. 4, § 3 от ДЕС са отхвърлени предявените от М. М. С. с ЕГН [ЕГН] срещу Върховен касационен съд искове за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 26 000 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди и сумата от 4000 лева, представляваща обезщетение за имуществени такива, понесени от ищеца вследствие „грубо“ нарушаване на правото на Европейския съюз от страна на ответника при постановяване на окончателно решение № 103/20.05.2022г. по гр. д. 2050/2021г. на ВКС, IV ГО.
В жалбата се поддържат касационни основания за неправилност на обжалваното решение поради нарушениe на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което е отправено искане да бъде допуснато до касационно обжалване и предявените искови претенции да бъдат уважени.
Касационният жалбоподател поддържа, че въззивното решение е постановено въз основа на превратно тълкуване на фактите по делото, основано е на отделни доказателства без обсъждане на съвкупността на доказателствата в тяхната взаимна връзка. Съдът е игнорирал факта, че по делото не са установени обстоятелства налагащи принудителното задържане на ищеца в спешен порядък и привеждането му в ДПБ „Д-р К.“ – Раднево, тъй като не е доказано престъпно, общественоопасно или суицидно негово поведение, спрямо него самия или спрямо трети лица, да е застрашил с реални свои действия и/или бездействия здравето и живота на себе си или на трети лица. Съдът не е съобразил също, че принудителното му задържане и принудителният му престой в психиатрична болница не е било предшествано от влязъл в сила окончателен съдебен акт, а спешност в предприетите действия след изтичане на 24 часа от задържането му не е била налице. Поддържа също, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила като не се е произнесъл по искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС.
В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация Върховен касационен съд, чрез процесуален представител служител с юридическо образование З. С. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон.
Прокуратура на Р. Б. не изразява становище.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално недопустима като насочена срещу неподлежащо на касационно обжалване решение по въззивно дело, постановено по иск с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ с цена на иска в размер на търсената сума от 4000 лева – имуществени вреди. На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК касационната жалба насочена против тази част от въззивното решение следва да се остави без разглеждане.
В частта, насочена против въззивното решение, постановено по същия иск с цена на иска за обезщетение на неимуществени вреди от 26 000 лева, касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК.
За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното:
В решението си въззивният съд приел за установени следните факти: на 14.11.2022г. ищецът М. М. С. предявил срещу Върховния касационен съд иск с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ вр. чл. 4, § 3 от ДЕС за ангажиране отговорността на държавата в лицето на процесуалния субституент – правораздавателният орган, в причинна връзка с чийто незаконен акт са понесени неимуществени вреди от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз при осъществяване на правораздавателна дейност, съизмерими с размера на понесените вреди – срам, неудовлетвореност, съмнения относно психичното му здраве, ведно със законната лихва от 20.05.2022г.
Исковата молба основал на твърдения, че на 10.05.2014г. окован с белезници бил незаконно отведен от полицията в ЦПЗ – С. З. където въпреки отказания от него преглед, въз основа на фалшива епикриза насилствено бил отведен в ДПБ „Д-р К.“ – Раднево, където без негово съгласие и без съдебен акт бил държан до 15.05.2015г. /6 денонощия/. На 15.05.2014г. в производство пред РС – Раднево за принудително лечение бил освободен. По предявен от него срещу ДПБ „Д-р К.“ – Раднево иск по реда на чл. 49 от ЗЗД за заплащане на сумата от 6000 лв., заявена като частичен иск с иск с цена на цялото вземане от 30 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие престоя му при ответниците в периода 10.05.2014г. – 15.05.2014г. решението на РС – Казанлък било потвърдено с решение от 02.12.2020г. по в. гр. д. № 725/20г. на ОС – Пловдив. Със свое решение 103/20.05.2022г. по гр. д. № 2050/2021г., ответникът ВКС, IV ГО частично отменил въззивното решение и постановил ново, с което ДПБ „Д-р Г. К.“ е била осъдена на основание чл. 49 от ЗЗД да заплати на ищеца сумата от 1000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконното му задържане в психиатричното заведение за периода 11.05-13.05.2014г., като в останалата част въззивното решение било оставено в сила. При допуснато съществено нарушение на правото на ЕС в решението си ответникът признал за незаконно задържането му само за времето от 11.05.2014г. до 13.05.2014г. със съображения, че на 10.05.2015г. ищецът е бил задържан „по спешност“ без данни по делото за негово агресивно, престъпно или суицидно поведение, а от 13.05. – 15.05.2014г. – че бил задържан със съдебно разпореждане.
Установил, че в решението си по гр. д. № 2050/2021г., съставът на ВКС, IV ГО приел, че ищецът бил задържан за 24 часа с полицейска заповед за времето от 09.05. до 10.05.2014г., като преди изтичането на този срок той бил приведен в Център за психично здраве – С. З. при условията на спешност в хипотезата на чл. 153, ал. 2 вр. ал. 1 от ЗЗ. Изготвилият епикризата в това лечебно заведение лекар обаче е преценил, че тази помощ следва да се окаже от друго лечебно заведение, посочено в чл. 153, ал. 2 от ЗЗ, а именно – Държавна психиатрична болница, [населено място] и е насочил ищеца за хоспитализиране в болницата. При систематичното тълкуване на нормата на чл. 154, ал. 1 вр. чл. 153, ал. 3 от ЗЗ вр. т. 1.7, под. 7 и 8 от приложение към Наредба № 24 от 7.07.2004г. за утвърждаване на медицински стандарт „Психиатрия“ достигнал до извод, че лице което има нужда от спешна психиатрична помощ по смисъла на чл. 153, ал. 1 от ЗЗ може да бъде принудително настанено за лечение в психиатричното заведение по преценка на ръководителя му, но за срок не по-дълъг от 24 часа. С оглед на това приел, че ищецът е бил незаконосъобразно настанен за принудително лечение в периода от 11.05 – 13.05.2014г., тъй като е липсвало правно основание, въз основа на което ищецът да е принудително лекуван. За периода от 10.05 - 11.05.2014г. ищецът е бил настанен на правно основание – заповедта на ръководителя на болничното заведение, а за периода от 13.05. - 15.05.2014г. – въз основа на разрешението на районния съд. Така обосновал противоправност на изпълнителя на работата поради противоречие на императивната разпоредба на чл. 147, ал. 1 от ЗЗ, както и на чл. 52, ал. 4 от Конституцията, доколкото за периода от 11.05 – 13.05.2014г. е липсвало годно правно основание, въз основа на което ищецът да бъде настанен в заведението за принудително лечение. Обосновал наличие на предпоставките за ангажиране отговорността на възложителя на работата. Приел за доказани и понесените от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в стрес, срам, накърнено достойнство и чест поради незаконното му задържане в психиатричното заведение за период от два дни, подлежащи на обезщетяване по реда на чл. 52 от ЗЗД. При определяне размера на обезщетението взел предвид, че незаконните действия на лекарите в състава на болницата са нарушили неимуществени права на ищеца с конституционно основание, но за кратък незаконен престой в болничното заведение, като справедливото обезщетение за понесените неимуществени вреди определил в размер на 1000 лв. В този смисъл постановил и крайното си решение.
Според ищеца ВКС е постановил решението си в противоречие на трайно установената практика на ЕСПЧ по дела „И. В. срещу България“, „К. срещу България“ и „К. срещу България“ според която само съдия може да разпореди принудително настаняване в психиатрично заведение.
Въз основа на тези факти от правна страна въззивният съд съобразил, че задължението на държавите членки да поправят вреди, причинени от нарушение на правото на ЕС, намира своето основание в чл. 4, § 3 от ДЕС като проявление на принципа на лоялното сътрудничество на държавите членки с ЕС, задължаващ ги да вземат общи или специални мерки, необходими за гарантиране изпълнение на задълженията им, произтичащи от Договорите или от актовете на институциите на Съюза /чл. 4, § 3, ал. 2 от ДЕС/. То е изведено като институт на извъндоговорна отговорност и част от правото на ЕС със съответните предпоставки за ангажиране на извъндоговорната отговорност на държавите членки в практиката на Съда /позовал се на решения по дела Francovich u Bonifaci, С -6/90 и С -9/90; Kobler, С – 224/01/. Отговорността за нарушаване на ПЕС съобразно практиката на СЕС предпоставя достатъчно съществено нарушение на правна норма, която предоставя права на частноправни субекти, вреди и причинно–следствена връзка между нарушението и претърпяната вреда/и. За достатъчно съществено нарушение на правото на Съюза, осъществено от правораздавателен орган, при всички случаи изтъкнал, че се приема, когато окончателното съдебно решение е постановено при явно несъобразяване с практиката на Съда в съответната област, даваща очевиден отговор на съответен въпрос. Съобразил, че задължението за отправяне на преюдициално запитване не е абсолютно и съдът може да се освободи от него, ако отправеният въпрос е идентичен с въпрос, на който СЕС вече е отговорил или е сходен със зададени въпроси, по които има установена съдебна практика и отговорът на въпроса е толкова очевиден, че не оставя място за никакво разумно съмнение.
Изтъкнал, че практиката на ЕСПЧ на противоречие с която ищецът се позовава е по приложението на чл. 5, § 1 от ЕКПЧ и чл. 5, § 4 от ЕКПЧ при настаняване на лице в психиатрично заведение против волята му. За ангажиране отговорността на държавата за вреди понесени от нарушение на ПЕС, съобразил, че релевантни за преценката осъществено ли е основанието на предявения иск са обстоятелствата въз основа на които е прието, че са спазени стандартите за задържане на лице против волята му и прилагане на принудително лечение спрямо него за част от периода.
Обсъдил, че в постановеното решение ВКС съобразил, че ищецът бил приведен в ДПБ „Д-р Г. К.“ в условията на спешност от полицейските органи на 10.05.2014г. На същия ден е изготвена епикриза от д-р Св. С. /стр. 44 в делото на РС – Казанлък/, съгласно която е насочен към болницата в условия на спешност предвид „психотично мотивираното му агресивно поведение, застрашаващо живота и здравето, предимно на околните“. Лекарят, изготвил епикризата е посочил, че се касае за „налудно разстройство коморбидно с разстройство, вследствие употреба на алкохол. Параноялен синдром с агресивни прояви“. В рамките на епикризата е отразено и фактическото поведение на ищеца предизвикало насочването му в болничното заведение в условия на спешност – „в пияно състояние нападнал съседка, която започнала да вика за помощ. Блъснал човека, който се притекъл на помощ и той паднал през оградата“. При така установената фактическа обстановка, въззивният състав приел, че са спазени изискванията на ЕКПЧ за извършване на такова задържане и провеждане на принудително лечение – налице е становище на лекар, непосредствено след привеждане на лицето в болничното заведение в условията на спешност, което е отчетено и от ВКС с оглед разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЗ. В този смисъл приел, че е съобразена и практиката на ЕСПЧ /т. 31 от решението „К. срещу България“/. За периода 14-15.05.2014г., ВКС е съобразил постановеното разпореждане на съдия от РС – Раднево /стр. 69 в делото на РС – Казанлък/, с което е продължен срока за принудително лечение на ищеца. Съобразно практиката на ЕСПЧ, на която се е позовал и ищецът-въззивник „това решение трябва да е взето от орган, съставляващ „съд“ по смисъла на член 5, § 4 от ЕКПЧ“ /т. 46 от решението „К. срещу България“/. Така обобщил, че при постановяването на решението си ВКС е съобразил изцяло практиката на ЕСПЧ. Достигнал до крайния извод, че не е налице допуснато нарушение на ПЕС, което да е явно и достатъчно сериозно по смисъла на чл. 4, § 3 от ДЕС, с което обосновал неоснователност на предявения иск, в който смисъл постановил и крайния си акт.
Касаторът М. М. С. обосновава наличие на предпоставки за допускане на касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, поставяйки следните правни въпроси:
1/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства?
Въпросът се поставя като решен в противоречие с решение № 222/27.03.2018г. по гр. д № 505/2017г. на ВКС, II ТО.
2/ Длъжен ли е в решението си въззивният съд да обсъди всички искания и възражения на страните, като извърши преценка на отправените до съда доказателствени искания на страните, съобразно чл. 236, ал. 2 от ГПК?
Въпросът се поставя като решен в противоречие с решение № 260/14.02.2020г. по гр. д № 449/2019г. на ВКС.
3/ Трябва ли при разглеждане на делата по чл. 2в от ЗОДОВ българският съд да се съобразява с практиката на ЕСПЧ и задължителна ли е тя при такъв вид дела?
Въпросът според касатора е значим за точното приложение на закона и за развитие на правото.
Очевидната неправилност на решението обосновава с довод, че въззивния съд е формирал изводите си при явно и грубо нарушение на правилата на формалната логика.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, относно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване приема следното:
Процесуалноправните въпроси кореспондират с поддържаните от касатора касационни основания за неправилност поради допуснато съществено нарушение на процесуалните правила – въззивният съд не е допуснал поискана съдебна експертиза пред първата инстанция, която да изследва психологическото му състояние. Такъв довод ищецът не е обективирал във въззивната си жалба, нито е направил това доказателствено искане пред въззивната инстанция. На следващо място нарушението на процесуалните правила касаторът обосновава с направеното от него искане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС, което въззивният е оставил без уважение с протоколно определение от 21.10.2024г. и което не е обсъдил в мотивите към решението. Именно, защото решението на САС не е основано на разглеждането на тези оплаквания, въпросите основани на тях не са обусловили крайното решение на въззивния съд.
Въпросът за значението на практиката на ЕСПЧ по дела по реда на чл. 2в от ЗОДОВ е мотивиран със съображенията на касатора, че въззивният съд е постановил решението си в противоречие с тази практика. Въззивният съд не е мотивирал в решението си, че практиката на ЕСПЧ няма значение при разглеждане на искове с правно основание чл. 2в от ЗОДОВ. Обратно, за да обоснове, че по делото не е доказано особено съществено нарушение на ПЕС, САС е приел, че решението на ВКС не противоречи, а е съобразено с практиката на ЕСПЧ. Ето защо с поставения трети въпрос, касоторът по същество прави оплакване за необоснованост на изводите на въззивния съд за съответствие и за липса на твърдяното противоречие – основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК, което е извън предметния обхват на производството по допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 вр. чл. 288 от ГПК.
Следва да се посочи, че общностното право е автономен правопорядък, който се интегрира пряко в правните системи на държавите членки и съставлява приложимо право. Съгласно чл. 19 от ДЕС, националните юрисдикции и Съдът на ЕС отговарят за осигуряването на пълното прилагане на законодателството на ЕС в държавите-членки и за съдебната защита на правата на отделните лица, произтичащи от това законодателство. Международните договори /като ЕКЗПЧОС, както и практиката на ЕСПЧ по приложението й/, които страната ни е ратифицирала по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила, са част от вътрешното ни право и са с предимство пред противоречащите им национални норми – чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България. От това следва, че в обхвата на трети въпрос за значението на практиката на ЕСПЧ при разглеждане на искове по чл. 2в от ЗОДОВ е и съобразяването на приложими принципи и разпоредби от общностното законодателство и международни договори /чл. 5, ал. 4 от КРБ/, отнасящи се до правото на свобода и сигурност и правото на справедлив съдебен процес.
Съгласно чл. 5, § 1, б. е от ЕКПЧОС прогласяващ правото на свобода и сигурност, никой не може да бъде лишен от свобода освен в изключителни случаи и само в съответствие с процедури, предвидени от закона. Такъв изключителен случай е законно лишаване от свобода на лице с цел да се предотврати разпространението на инфекциозни болести, както и на душевноболни лица, алкохолици, наркомани или скитници.
Както е прието в Решение на СЕС /трети състав/ от 19 септември 2019 година по дело С-467/18, § 44, разпоредбата е тълкувана от Европейския съд по правата на човека като налагаща на държавата позитивно задължение да защитава свободата на хората под нейна юрисдикция. Ако това не се прави, би се получила доста голяма празнота в защитата срещу произволно задържане, което би било несъвместимо със значението на личната свобода в едно демократично общество. Следователно държавата е длъжна да предприема мерки, предоставящи ефективна защита на уязвимите лица.
В практиката на ЕСПЧ, намерила израз в Решение от 28.09.2006г. на ЕСПЧ по делото К. срещу България по жалба № 56272/2000г., Пето отделение, § 30 е дадено тълкуването, че едно лице не е душевноболно и не може да бъде лишено от свобода, освен ако не са налице следните три условия: на първо място, неговата болест да бъде установена по убедителен начин; на второ място, психическите проблеми на лицето да са от такъв характер, който да оправдава настаняването в психиатрично заведение; трето, задържането на лицето не би могло да бъде законосъобразно продължено, освен ако не са налице трайни психически проблеми /Решения по дело В. срещу България, § 45, Х. Р. § 48/.
В Решение от 5.10.2000г. по делото В. срещу България /Varbanov v. Bulgaria/, по жалба № 31365/96г., § 47 и § 48, е прието, че никое лишаване от свобода на лице, за което се предполага, че е душевно болно, не е съобразено с чл. 5, т. 1, б „е“ от Конвенцията, ако решението за него е взето, без да е взето становището на медицински експерт. Всеки друг подход не отговаря на задължителната защита срещу произвол, присъща на чл. 5 от Конвенцията. В това отношение конкретната форма и процедура може да зависи от обстоятелствата. В спешни случаи или когато едно лице е задържано заради буйство, може да се приеме експертното мнение да бъде взето веднага след задържането. Във всички други случаи е задължително първо да се направи консултация. Когато не съществува друга възможност, например заради отказ на лицето да се яви на преглед, е наложително да се направи преценка от експерт въз основа на събраните документи. В противен случай не може да се твърди, че е безспорно доказано, че едно лице е душевно болно.
В Решение от 24.10.1979г. на ЕСПЧ по дело Винтерверп срещу Холандия /Winterwerp v. The Netherlands/, жалба № 6301/73 е разяснено, че думите в съответствие с процедури, предвидени от закона по същество препращат към вътрешното право; те изразяват необходимостта от спазване на съответната процедура по това право. Съдът отбелязва, че при решаването дали едно лице следва да бъде задържано като душевноболно, на националните органи трябва да бъде призната определена дискреция, защото, на първо място на тях се пада да преценяват представените им в даден случай доказателства. Самото вътрешно право обаче трябва да бъде в съответствие с Конвенцията, включително и с общите принципи, изрично изразени или имплицитно съдържащи се в нея. Идеята, залегнала в основата на въпросното понятие, е идея за справедлива и подходяща процедура, а именно, че всеки акт, лишаващ едно лице от свободата му, трябва да бъде издаден и изпълнен от съответен орган и не трябва да бъде произволен. Освен в извънредни случаи, засегнатото лице не трябва да бъде лишавано от свободата си, освен ако не е убедително показано, че е душевноболно. Самото естество на това, което трябва да се установи пред компетентния национален орган - действително умствено разстройство - изисква обективна медицинска експертиза. По-нататък, умственото разстройство трябва да бъде от вид или степен, налагащи принудително ограничаване. Нещо повече, валидността на продължаващото ограничаване зависи от постоянството на едно такова разстройство. Съдът е компетентен да провери законността на задържането.
По делата В. и К. срещу България, Съдът е установил нарушение на чл. 5, ал. 1 от Конвенцията, тъй като българското право към момента на фактите по делата и преди влизането в сила на новия Закон за здравето от 1 януари 2005г., не е осигурявало гаранции на защита срещу произволно наложени мерки, поради това, че не е предвиждало медицинско становище като предварително условие за настаняване или задължително лечение в психиатрично заведение /В., § § 50-53, К. срещу България, § § 35-38/. Съдът приема също, че всеки лишен от свобода има право да обжалва пред съд законността на задържането си. Изискването на Конвенцията всеки акт на лишаване от свобода да подлежи на независим съдебен контрол е от съществено значение в контекста на основната цел на чл. 5 от Конвенцията да осигури гаранции срещу произвол. Залогът е както защитата на физическата свобода на индивидите, така и на личната им сигурност /решение по дело Kurt v. Turkey от 25 май 1998, Reports 1998-III, § 123/. В някои случаи съдебният контрол може да е инкорпориран в решението за задържане, ако то се взема от орган, който притежава характерните особености на съд по смисъла на чл. 5, т. 4 от Конвенцията. За да може да се нарече съд един орган, то той следва да е независим от изпълнителната власт и страните по спора. Този орган следва да предоставя и основните гаранции на съдебното производство при разглеждането на въпроси, свързани с лишаване от свобода.
Ако процедурата пред компетентния орган, разпоредил задържането, не дава такива гаранции, държавата следва да направи възможно ефективното обръщане към друг орган, който наистина да може да предостави всички гаранции на съдебното производство. Засегнатото лице трябва да има достъп до съд и възможността да бъде изслушан или лично, или чрез някаква форма на представителство /решението De Wilde, Ooms and Versyp v. Belgium от 18 юни 1971, Series A no. 12, § § 73-76/. Когато едно лице е лишено от свобода по решение на административен орган, текстът задължава държавите да му осигурят правото на обжалване пред съд, но когато решението е постановено от съд в резултат на съдебно производство, изискваният контрол се инкорпорира в решението.
В разглеждания случай, за да обоснове, че в решението си по гр. д. № 2050/2021г., състав на ответника Върховен касационен съд, IV ГО е съобразил установената практика на ЕСПЧ по приложението на разпоредбите на ЕКПЧ, въззивният съд е взел предвид изложените в акта мотиви основани на анализ на вътрешната правна уредба относно лицата с психични разстройства, нуждаещи се от специални здравни грижи /чл. 146, ал. 1, т. 1 от ЗЗ/; за спешната психиатрична помощ /чл. 152 от ЗЗ/; за условията за настаняване за временно лечение на такива лица с решение на ръководителя на лечебното заведение /чл. 154, ал. 1 от ЗЗ/, както относно продължаване на същото по изключение с разрешение на районния съдия /чл. 154, ал. 2 от ЗЗ/, която тълкувал корективно с утвърдените с Наредба № 24/07.07.2004г. медицински стандарти за „Психиатрия“ в страната. Въз основа на тази уредба и доказателствата за фактическото задържане на ищеца и медицинските доказателства – становището на медицински експерт в издадена епикриза с поставена диагноза, приел, че е установено болестното състояние на лицето по убедителен начин, оправдаващо настаняването му в психиатрично заведение, като за периода от 10.05. до 11.05.2014г. ищецът е бил временно настанен за лечение по спешност за срок от 24 часа на основание заповед на директора на ДПБ „Д-р Г. К.“ – Раднево № 531/12.05.2014г., а за периода от 13.05. до 15.05.2014г. – на основание разпореждането на Районен съд – Раднево от 12.05.2014г. по ЧНД № 223/2014г. на основание чл. 248, ал. 2, т. 3 от НПК вр. ЗЗ. Настаняването на ищеца в тези периоди приел за законно задържане на душевноболно лице, съобразено с установените в практиката на ЕСПЧ предпоставки и стандарти. При тези мотиви в обжалваното решение липсва основание за допускане на касационно обжалване по трети въпрос.
Не е налице основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Обжалваното решение не е очевидно неправилно. Не е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закони, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.
В касационната жалба се съдържа и частна жалба против решение № 1104 от 05.11.2024г. по в. гр. д. № 690/2024г. по описа на Апелативен съд – София, в частта имаща характер на определение, с която е потвърдено определение № 1471/01.02.2024г. по гр. д. № 11974/2023г. по описа на СГС.
С това определение на основание чл. 248, ал. 1 от ГПК е изменено първоинстанционното решение в частта относно разноските, като на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК М. М. С. е осъден да заплати на Върховен касационен съд сумата от 100 лева, представляваща възнаграждение за процесуално представителство.
Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд грубо е нарушил чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ, като при отхвърлен иск е присъдил на ответника разноски, без същият да се е представлявал по делото от юрисконсулт.
В изложението към касационната жалба поставя като значим за точното прилагане на закона и за развитието на правото следния правен въпрос: при неуважен иск дължи ли ищецът юрисконсултско възнаграждение на ответника по дело по ЗОДОВ, когато ответника не е бил представляван от юрисконсулт?
В отговор на частната жалба, съдържащ се в отговора на касационната жалба, ответникът Върховен касационен съд поддържа, че е бил представляван по делото от съдебен помощник, който е служител с юридическо образование и правоспособност.
Частната жалба е допустима, но приложното поле на касационното обжалване по нея не е обосновано.
Поставеният въпрос е продиктуван от буквалния прочит на частния жалбоподател, на текста на разпоредбата на чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ и по същество изразява несъгласие с извода на съда за дължимостта на разноските и разпределението им с оглед изхода на делото. Разпоредбата на чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ регламентира възможността ищецът да заплати на ответника възнаграждение, съразмерно с отхвърлената част от иска, ако е бил защитаван от юрисконсулт. В случая, ответникът ВКС е бил представляван по делото не от юрисконсулт, а от съдебен помощник, който е служител с юридическо образование и правоспособност. Съгласно общото правило на представителството по пълномощие в чл. 32, т. 3 от ГПК, държавните учреждения и другите юридически лица могат да бъдат представлявани в съдебното производство по пълномощие както от юрисконсулти, така и от други техни служители с юридическо образование. За приложението на тази разпоредба, респ. и на нормата по чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. § 1 от ПЗР на ЗОДОВ, правно значение има не наименованието на длъжността на служителя, а качеството му на правоспособен юрист, което му дава възможност да осъществява процесуалното представителство на юридическото лице, чийто служител е. След като такъв служител е осъществил процесуалното представителство въз основа на редовно пълномощно, издадено от представляващия страната, последната има право да претендира юрисконсултско възнаграждение в размер, определен по реда на чл. 78, ал. 8 о ГПК вр. чл. 37 от ЗПрП. В този смисъл е и практиката на ВКС – определение № 1886 от 28.06.2023г. по гр. д. № 259/2023г., III ГО; определение № 510/26.10.2017г. по ч. гр. д. № 2346/2017, IV ГО; определение № 78/16.04.2020г. по гр. д. № 16/2020г., IV ГО; решение № 163/24.06.2020г. по гр. д. № 924/2019г., IV ГО; определение № 50005/07.02.2023г. по ч. гр. д. № 2517/2022г., IV ГО и др.
Решението на въззивния съд, имащо характер на определение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното определение не противоречи на установената практика, нито е налице необходимост от промяна или осъвременяване на същата. При липса на изискуемите от закона предпоставки, касационно обжалване на въззивното решение имащо характер на определение не следва да се допуска.
На основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 от ГПК ответникът по касация има право на поискани разноски под формата на юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. В този размер разноските следва да се възложат в тежест на касационния жалбоподател.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК касационна жалба, подадена от М. М. С., подадена чрез процесуален представител адв. С. С. против частта от въззивно решение № 1104/05.11.2024г., постановено по в. гр. д. № 690/2024г. по описа на Апелативен съд – София, обективираща произнасяне по иск с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ с цена на иска от 4000 лева – обезщетение за имуществени такива, понесени от ищеца вследствие „грубо“ нарушаване на правото на Европейския съюз от страна на ответника при постановяване на окончателно решение № 103/20.05.2022г. по гр. д. 2050/2021г. на ВКС, IV ГО.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1104/05.11.2024г., постановено по в. гр. д. № 690/2024г. по описа на Апелативен съд – София.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 от ГПК М. М. С. с ЕГН [ЕГН] да заплати на Върховен касационен съд, [населено място], [улица] лева – разноски за процесуално представителство пред ВКС.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО в частта, с която касационната жалба е оставена без разглеждане подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок, който за касационния жалбоподател започва да тече от получаване на съобщението за постановяването му, а в частта, с която не е допуснато касационно обжалване – определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.