О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 4042 гр. София, 14.12.2023 г. В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито заседание на пети декември две хиляди двадесет и трета година, в състав:
Председател: ВЕСЕЛКА МАРЕВА
Членове: РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
ЕМИЛИЯ ДОНКОВА
като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 1419 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 23792/09.11.2022 г., подадена от П. С. П., чрез адвокат Е. П., срещу решение № 1167 от 24.08.2022 г. по гр. д. № 3419/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 265256 от 06.08.2021 г. по гр. д. № 12873/2017 г. на Софийски градски съд. С потвърденото първоинстанционно решение е осъдено Държавно предприятие „Национална компания „Железопътна инфраструктура“ да заплати на ищците, на основание чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД, обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на С. Е. С., настъпила на 09.10.2014 г. по вина на П. С. П., служител на НКЖИ, в размер на: за П. Н. С., лично и като законен представител на малолетната й дъщеря А.-Е. С. Е. и на непълнолетния й син Н. С. Е., суми в размер на по 30 000 лв. за всеки (или общо в размер на 90 000 лв.), и на Е. С. И. и С. А. И. суми в размер на по 15 000 лв. за всеки (или общо 30 000 лв.), ведно със законната лихва върху сумите, считано от датата на извършване на деянието - 09.10.2014 г., до окончателното заплащане на сумата. Решението е постановено с участието на трето лице помагач на ответника П. С. П..
Въззивният съд, сезиран с жалба от ответника по исковете, е съобразил, че за да бъде ангажирана отговорността на възложителя на работа по смисъла на чл. 49 ЗЗД, е необходимо наличието на следните предпоставки: правоотношение по възлагане на работа; осъществен фактически състав от изпълнителя на работата по чл. 45 ЗЗД, който включва елементите: деяние (действие или бездействие); противоправност на поведението (несъответствие между правно дължимото и фактически осъщественото поведение); вина; вреди (неблагоприятно засягане на имуществената сфера на увредения); причинна връзка между вредите и противоправното поведение на непосредствения изпълнител; виновното лице да е причинило вредите при или по повод изпълнение на възложената работа. Обективните елементи от състава следва да се докажат от ищеца, по аргумент от чл. 154, ал. 1 ГПК. Субективният елемент от състава - вината, се презюмира, съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД, като ответникът носи доказателствената тежест за нейното оборване. Без значение е кой конкретно е причинил вредите. Достатъчно е доказването, че вредите са по причина на възложена от дружеството работа.
Софийски апелативен съд е приел, че не се спори по делото, а и това се установява от приложените и приети трудов договор и допълнително споразумение към същия, че ответникът по исковата молба е работодател на П. С. П., който е изпълнявал длъжността „ръководител движение „първо лице“ на жп гара „Волуяк“. Ето защо е счел за доказано правоотношение по възлагане на работа от страна на Държавно предприятие „Национална компания „Железопътна инфраструктура“. С присъда № 121/15.05.2018 г., постановена от СГС по НОХД № 3501/2016 г., влязла в сила на 01.08.2019 г., П. С. П. е признат за виновен в това, че на 09.10.2014 г., около 14.00 ч., в качеството му на работник по транспорта - ръководител движение първо лице на жп гара „Волуяк“, с правоспособност, професионална квалификация и свидетелство за заеманата длъжност съгласно допълнително споразумение към трудов договор № 2499/14.07.2014 г., според който „Управление на движение на влаковете и гаровата дейност“ към „Национална компания „Железопътна инфраструктура“ като работодател му възложило да изпълнява длъжността „ръководител движение I А в жп гара „Волуяк“ I А към РЦ Волуяк при УДВГ - София към Дирекция превоз към НКЖИ, с място на работа жп гара „Волуяк“, като допълнителното споразумение му е връчено на 16.07.2014 г., със задължение и основно предназначение съгласно длъжностната характеристика да осигурява безопасно движение на влаковете и извършване на маневра при стриктно спазване на нормативните документи, регламентиращи работата в жп транспорта, като в тази връзка следвало да разпорежда на прелезопазачи и да контролира изпълнението на дадените от него разпореждания във връзка с преминаването на подвижните железопътни състави през жп прелезите, нарушил правилата за експлоатация на съоръженията, а именно електрически, ръчно управляеми бариери, находящи се на жп прелез „Обеля“, визирани във вътрешните правила, издадени на основание чл. 115д, ал. 2 от Закона за железопътния транспорт и движение на влаковете и маневрената работа, както следва: чл. 99, ал. 1 от Правилата за движение на влаковете и маневрената работа в железопътния транспорт (ПДВМРЖТ); чл. 101 ПДВМРЖТ; чл. 347, ал.1 ПДВМРЖТ, като му е наложено наказание „лишаване от свобода“ от 3 г. и 6 мес. за престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“, във вр. с чл. 342, ал. 2, във вр. с ал. 1 НК. Софийски апелативен съд се е позовал на разпоредбата на чл. 300 ГПК, съгласно която присъдата е задължителна за гражданския съд относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, и е приел, че е извършено противоправно и виновно деяние от служител на ответника по исковата молба при изпълнение на възложена му от ответното дружество работа. В причинна връзка с виновното поведение на лицето П. С. П. е настъпилата смърт на С. Е. С.. Въз основа на това е заключил, че е осъществен фактическият състав на непозволеното увреждане, като вредоносният резултат е причинен от виновното и противоправно поведение на служител на ответника.
Въззивният съд е изложил, че право на ищеца е да избере своя ответник - прекия извършител или възложителя му, като в случая исковете са насочени срещу възложителя на прекия причинител на вредата.
Предвид наличието на влязла в сила присъда, обвързваща гражданския съд съгласно чл. 300 ГПК, въззивният съд е счел за безпредметно да обсъжда допуснатата пред първата инстанция комплексна съдебно-техническа и железопътна експертиза; намерил е за ирелевантно за иска по чл. 49 ЗЗД обстоятелството дали водачът, управлявал МПС, в което е пътувал наследодателят на ищците, е нарушил правилата за движение по пътищата. За неоснователно е приел възражението на жалбоподателя, че СГС е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като е отхвърлил искането за конституиране в качеството на трето лице - помагач в процеса на ЗД „А. Б. АД. Визирал е, че на първо място, определението за недопускане на трето лице – помагач не е било обжалвано по делото; на второ място, недопустимо е искането да бъде привлечено като трето лице ЗД „А. Б. АД пред въззивната инстанция; на трето място, искането е неоснователно, тъй като дори и да бъде осъдено Държавно предприятие „Национална компания „Железопътна инфраструктура“, то същото няма регресни права срещу застрахователя по „Гражданска отговорност“ на водача на МПС, в което е пътувал наследодателят на ищците. В тази връзка съдът е приел, че искът по чл. 432, ал. 1 КЗ и искът по чл. 49 ЗЗД, макар че касаят един и същ смъртен случай, се основават на различни основания - първият на деликтно, а вторият на застраховка „Гражданска отговорност“ на виновния водач; двата иска произтичат от различни факти и вина на различни лица.
Въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на ответника за прекомерност на претендираното обезщетение за неимуществени вреди. За да определи размера на обезщетението по справедливост (чл. 52 ЗЗД), съдът е взел предвид обстоятелствата, установени по делото от разпита на тримата свидетели - А. М., Й. М. и А. А., чиито показания е кредитирал изцяло, като дадени в резултат на преки и непосредствени впечатления, взаимно непротиворечиви и допълващи се. Въз основа показанията на свидетелите съдът е приел, че починалият е създал с много любов своето семейство, състоящо се от съпруга и две деца - момче и момиче, създал е общ дом, осигурявал е изцяло издръжката им, подсигурявал им е всичко, от което имали нужда, помагал е във възпитанието и отглеждането на децата, имал е подход към тях и е внасял спокойствие в общия им дом. Починалият е бил много добър и грижовен по отношение и на своите родители, винаги им е помагал, отношенията между родители и син са били прекрасни, разбирали се много добре, между тях са били създадени отношения на привързаност, грижи, любов, взаимопомощ и доверие един в друг. В резултат на произшествието, отнело живота на С. С., съпругата чувства самота и празнота, съсипана е от грижи, не може да се справи с тежката житейска ситуация, осиротели са подрастващите му деца, затворили са се в себе си, а родителите му мъчително преживяват всеки ден със сериозни здравословни проблеми от загубата му и от мисълта, че са го надживели. Според въззивното решение безспорно са установени силната и продължаваща с години скръб на всеки член на семейството, промените, които са настъпили в поведението на децата в училище и в дома, проблемите с дъщерята, които надхвърлят обичайните последици. Установено е, че животът на всеки един член от семейството е изцяло и драстично променен в негативна посока. При определяне размера на обезщетението съдът е взел предвид и обстоятелството, че загиналият е бил в трудоспособна възраст, както и че със смъртта на своя съпруг, баща и син ищците губят както физическата помощ, така и моралната подкрепа; за родителите на починалия тази смърт, така неочаквана и нелепа, представлява най-тежката трагедия за един родител - да надживее своето дете. По тези съображения е заключил, че исковете следва да бъдат уважени така, както са предявени (след допуснатото, на основание чл. 214 ГПК, намаляване), а именно: по 30 000 лв. за съпругата и двете деца и по 15 000 лв. за всеки от родителите, ведно със законната лихва от 09.10.2014 г. до изплащането.
Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, на първо място, без да формулира въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, се позовава на противоречие на въззивното решение с решение № 53/07.06.2019 г. по т. д. № 1525/2018 г. на ВКС, І т. о.
На второ място, П. П. твърди, че при определяне размера на имуществените вреди Софийски апелативен съд се е произнесъл в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г., като не е взел предвид и посочил конкретните релевантни обстоятелства, и по-конкретно – тези, налагащи намаляване на присъденото обезщетение.
На трето място, жалбоподателят формулира въпроса: Налице ли е съществено нарушение на съдопроизводствените правила при необсъждане възраженията и доводите на една от страните.
Твърди, че съдът не е коментирал доводите му за изначална несъставомерност на деянието, както и за наличието на съпричиняване от страна на лицето Й. Р..
По този въпрос твърди, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Жалбоподателят се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.
От Държавно предприятие „Национална компания „Железопътна инфраструктура“ е постъпил отговор, в който са изложени съображения за допустимост и основателност на касационната жалба.
Останалите страни считат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване; намират жалбата и за неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:
Съдът приема, че в изложението към касационната жалба са формулирани, макар и недостатъчно ясно, два въпроса по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Първият от тях е свързан с обстоятелствата, които следва да бъдат взети предвид при определяне на справедливо по размер обезщетение за неимуществени вреди съгласно чл. 52 ЗЗД.
По този въпрос ППВС № 4/23.12.1968 г. и установената трайна практика на ВКС по чл. 290 ГПК приемат, че размерът на обезщетенията за неимуществените вреди се определя от съда по справедливост. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и пр. При причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. От значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. При определяне на дължимото обезщетение следва да се държи сметка и за обществените представи за справедливост в аспекта на съществуващите обществено-икономически условия на живот.
В случая въззивният съд е взел предвид съществените релевантни за спора обстоятелства, изложил е подробни мотиви защо приема исковете за основателни и по размер.
Вторият въпрос е свързан със задълженията на въззивния съд да обсъди възраженията и доводите на страните.
По този въпрос П. П. не е обосновал защо счита, че той е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Налице е задължителна практика на ВКС (ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС), и установена непротиворечива многобройна практика по чл. 290 ГПК, съгласно която въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея.
Допълнително следва да се отбележи, че необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало значение за крайния извод на съда по основателността на предявения иск.
По становище на настоящия съд, Софийски апелативен съд е обсъдил всички релевантни за спора доводи и възражения на страните, като в това отношение е действал съобразно закона и съдебната практика.
В случая липсва наведено възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Жалбоподателят счита, че и друго лице (служителката при дружеството-ответник Й. Р.) е виновно за настъпването на вредите, но това обстоятелство нито е наведено своевременно, нито може да доведе до отхвърляне или намаляване отговорността на ответника по предявения иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, по който е образувано делото. Същевременно въззивният съд е съобразил разпоредбата на чл. 300 ГПК и произтичащите от нея задължения да зачете задължителната сила на постановената и влязла в сила присъда.
Въззивното решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.
Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.
Процесуалният представител на насрещните страни има право на заплащане на възнаграждение пред ВКС на основание чл. 38 ЗЗД, във вр. с чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1167 от 24.08.2022 г. по гр. д. № 3419/2021 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА П. С. П., ЕГН [ЕГН], да заплати на основание чл. 78, ал. 10 ГПК, във вр. с чл. 38 ЗЗД на адвокат М. Д. адвокатско възнаграждение в размер на 7087.50 лв. (седем хиляди и осемдесет и седем лева и 50 ст.).
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: