Върховният административен съд на Р. Б. - Трето отделение, в съдебно заседание на втори октомври две хиляди и двадесет и трета година в състав: Председател: Т. К. Членове: П. П. А. Р. при секретар С. М. и с участието на прокурора Р. Б. изслуша докладваното от председателя Т. К. по административно дело № 6776/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) и е образувано по касационна жалба на кмета на О. Х. със седалище в гр. Хасково, на пл. Общински № 1, против решение № 427 от 06.06.2023 г., постановено по адм. дело № 1183 по описа на Административен съд Хасково за 2022 г. Релевират се твърдения за неправилност на обжалваното решение, като необосновано и постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Изразява се становище, че атакуваният съдебен акт е постановен по недопустима жалба и при несъобразяване на приетото по Тълкувателно решение № 5 от 30.05.2017 г. на Върховния административен съд по тълк. дело № 1/2016 г. Иска се отмяната му, като се постанови друго по съществото на спора, с което да се отхвърли жалбата на З. И. против отказ за съставяне на Акт за раждане на детето К. Ф. И., рег. индекс № 92-35-79#2 от 22.11.2022 г., издаден от кмета на О. Х. Претендира разноски за две инстанции. Представя списък по чл. 80 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Ответникът З. И. от гр. Хасково, с адрес на [улица], в писмен отговор, подаден в срока по чл. 213а, ал. 4 АПК, излага доводи за неоснователност на касационната жалба и правилност на обжалваното решение.

Участващият по делото представител на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и правилност на обжалвания съдебен акт.

Върховният административен съд, в настоящия състав на трето отделение, преценява касационната жалба за допустима, като подадена от надлежна страна в законоустановения срок за касационно обжалване по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, е основателна по следните съображения:

Производството пред Административен съд Хасково е образувано по жалба на З. И. с посочен в жалбата адрес гр. Хасково, [улица]против отказ на кмета на О. Х. обективиран в писмо, рег. индекс № 92-35-79#2/22.11.2022 г. (л. 17-20 от адм. дело № 1183/2022 г. по описа на първоинстанционния съд), да издаде българско Удостоверение за раждане на детето К. Ф. И., при условието на отбелязване в същия на произход от две лица от мъжки пол заявителят и лицето А. Ф.

Съдът е приел, от фактическа страна, че първоинстанционният жалбоподател и ответник по касация е български гражданин с постоянен адрес в гр. Хасково. Установил, че същият е осиновител на момчето К. Ф. И., като е вписан в Удостоверение за вписване на осиновяване от 07.04.2021 г., издадено във Великобритания (превод на л. 26-28 от първоинстанционното дело), като негов баща. В същото удостоверение за баща на детето и негов осиновител е вписан и А. Ф., роден в Италия. На 06.11.2019 г. между А. Ф. и З. И. е сключен граждански брак удостоверено копие на вписване на граждански съюз, № CPF 143531 на л. 21-23, пак там.

При така установената фактическа обстановка, административният съд е приел, от правна страна, че подадената от И. жалба е процесуално допустима, а по същество е основателна.

В мотивите на обжалваното решение съдът е коментирал разпоредбите на чл. 60 и чл. 61 от Семейния кодекс (СК) за определяне на произхода на детето от майката и от бащата. Посочил е, че съгласно чл. 81 СК, никой не може да бъде осиновен от две лица, освен ако те са съпрузи. Взел е предвид нормата на чл. 101, ал. 1 СК и на чл. 72, ал. 3, т. 1 от Закона за гражданската регистрация (ЗГР). Като се позовал на относимите разпоредби от българското законодателство, формирал извод, че осиновители не могат да бъдат две лица от мъжки пол.

На следващо място съдът е обсъдил постановеното от Съда на Европейския съюз (СЕС) в негово решение по дело C-490/20 (В.М.А. срещу Столична община, район Панчарево), задължително на основание чл. 633 ГПК за всички съдилища и учреждения в Р. Б. Разгледал е подробно регламенцията по чл. 7, ал. 1 и ал. 2 от Конвенция за правата на детето, чл. 24, пар. 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз (Харта/та, ХОПЕС) и основните принципи на националното семейно право за особената закрила на децата и зачитането на личността в семейството. Приел е, че малолетното дете К. Ф. И. е български гражданин по силата на чл. 25 от Конституцията на Република България и чл. 8 от Закона за българското гражданство (ЗБГ). Счел, че, по линия на българското си гражданство, детето се ползва със статут на гражданин на ЕС, като отказът на касационния жалбоподател да бъде съставен Акт за раждане, в който като негови родители да се впишат двамата му бащи, се явява пречка за свободното придвижване и пребиваване на детето на територията на държавите членки на Съюза. Мотивирал се е, че разпоредбата на чл. 4, пар. 3 от Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите членки задължава българските власти да издадат документ за самоличност или паспорт на детето, независимо от съставянето на нов Акт за раждане на това дете, като Р. Б. не може да се позове на националното си право, за да откаже да издаде документ за самоличност или паспорт на детето. Съдът е обвързал регистрирането на Акт за раждане на К. Ф. И. с упражняването на правото му свободно да се движи и да пребивава на територията на държавите членки с всеки от двамата си бащи, за което право подчертал, че е гарантирано от ДФЕС (Договора за фунцкиониране на Европейския съюз) (ДФЕС) чл. 21, пар. 1 от същия. Като се позовал на съдебна практика на СЕС, допълнил е, че правата, признати с чл. 21, пар. 1 ДФЕС, включват правото да се води нормален семеен живот заедно с членовете на семейството в Р. Б.

Съдът е изложил съображения, че при спазване на чл. 2, пар. 1 от Конвенцията за правата на детето, малолетният К. има право на регистрация незабавно след раждането му, на име и на гражданство, гарантирани, без каквато и да е дискриминация, включително на основание сексуалната ориентация на неговите родители. Съобразил е, че държавите членки са свободни да предвидят или не в своето национално право брака между лица от един и същ пол, съответно качеството им на родители. Взел е предвид, че, съгласно чл. 9 ХОПЕС, правото на встъпване в брак и правото на създаване на семейство са гарантирани в съответствие с националните закони, които уреждат упражняването на тези права. Приел е, че понятието обществен ред, като основание за допускане на изключение от основните свободи на гражданите, трябва да се тълкува стриктно, така че обхватът му не може да бъде определян едностранно от държавите членки без контрол от страна на институциите на Съюза. Формирал е решаващия извод, че издаването на Акт за раждане на детето, в който да са вписани двамата бащи, съответно признаването на връзката на произход между детето и всяко от тези две лица, при упражняване от детето на правата му по чл. 21 ДФЕС и свързаните с него актове на вторичното право на Общността, не нарушава националната идентичност и не застрашава обществения ред. Посочил е, че вписването на имената на двама бащи в Акта за раждане на К. следва да се осъществи с оглед възможността да се издаде на малолетния документ за самоличност.

С тези мотиви, Административен съд Хасково отменил Мотивиран отказ за издаване на български Акт за раждане, обективиран в писмо, рег. индекс № 92-35-79#2/22.11.2022 г. на кмета на О. Х. и върнал административната преписка на касационния жалбоподател за ново произнасяне в едномесечен срок от датата на влизане в сила на съдебното решение, по молба на З. И., вх. рег. индекс № 92-35-79/26.08.2022 г. по описа на О. Х. при съобразяване на дадените от този съд задължителни указания по прилагането на закона.

Решението е валидно и допустимо, но е неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон. Неправилно е прието, че издаването на акт за раждане на дете, в който да са вписани двама бащи и съответно признаването на връзката на произход между детето и всяко едно от тези две лица при упражняването от детето на правата му по чл. 21 ДФЕС и свързаните с него актове от вторичното право на ЕС по никакъв начин не нарушава националната идентичност, нито застрашава обществения ред.

Неправилни и необосновани са изводите на решаващия административен съд, че малолетното дете К. Ф. И. е български гражданин по силата на чл. 25 от Конституцията на Република България и чл. 8 от Закона за българското гражданство.

От фактическа страна съдът неправилно е приел, че заявителят пред административния орган на Р. Б. е вписан като баща в представения в копие акт за осиновяване. От съдържанието на представения в превод акт е видно, че заявителят пред административния орган З. И. е вписан като родител на осиновеното дете, наред с лицето А. Ф. Формата на родствена връзка, каквато е позната от българската правнасистема, между осиновителя И. и осиновеното дете К. Ф. И. не е вписана в акта за осиновяване. За настоящия съдебен състав не се поставя под съмнение въпроса за това, че съставеният акт /удостоверение/ за осиновяване на малолетното дете, вписано в Регистъра на осиновените деца в Офиса на Главния регистър, Англия и Уелс е изцяло съставен в съответствие с действащия в О. К. цитиран в акта Закон за осиновяванията от 2002г. и съдържа всички изискуеми според цитирания закон обстоятелства, които следва да се считат за удостоверени. От това безспорно обстоятелство следва, че изводът на първостепенния съд, че З. И. е вписан като баща на ненавършилото пълнолетие дете К. Ф. И. е неправилен и необоснован, доколкото не почива на събраните по делото доказателства. Институтът на бащинство, познат на нашата правна система и дефиниран в чл. 61 СК не е удостоверен в така представения в превод акт за осиновяване. Удостоверено е т. нар. родителство на осиновеното дете на З. И. и малолетното дете К. Ф. И.

Заявителят пред българския административен орган З. И. обосновава искането за издаване българско удостоверение за раждане със собственото си българско гражданство и факта на осиновяване на малолетното дете. Сами по себе си тези обстоятелства сочат, че не е налице хипотезата на чл. 25 от Конституцията на Република България и чл. 8 от Закона за българското гражданство. Съгласно чл. 25 КРБ Български гражданин е всеки, на когото поне единият родител е български гражданин, или който е роден на територията на Р. Б. ако не придобива друго гражданство по произход. Българско гражданство може да се придобие и по натурализация. Съгласно нормата на чл. 8 от ЗБГ, български гражданин по произход е всеки, на когото поне единият родител е български гражданин. И двете разпоредби уреждат придобиването на българско гражданство по произход, какъвто не е процесният случай. Придобиване на гражданство по произход е налице, когато детето по рождение има родител, български гражданин, независимо дали е мъж или жена. В настоящия случай такова твърдение от страна на ответника по касационната жалба не е налице. Родствена връзка с малолетното дете произтича от от факта на осиновяване, копие от който е представен по делото. В хипотезата на осиновяване, възможността за придобиване на българско гражданство е само по натурализация на основание чл. 15, ал. 1, т. 2 от ЗБГ., което се осъществява само в случая на пълно осиновяване, за каквото няма данни по делото. Представените копия от документи установяват само наличието на заповед за осиновяване, без да е ясно какви са правните последици от тази заповед и как тя се отнася към видовете осиновяване, уредени в разпоредбите на чл. 77 и сл. от СК. За да се придобие българско гражданство по натурализация се изисква подаване на молба и провеждане на процедурата за придобиване на такова гражданство, в каквато насока по делото няма представени доказателства.

Като е приел, че осиновеното дете е придобило българско гражданство по произход от своя родител - български гражданин, съдът е допуснал нарушение на материалния закон. След осиновяването детето не е получили автоматично българско гражданство, поради което не може да му бъде издаден и български акт за раждане. Съгласно чл. 6 от ЗБГ, осиновяването не променя гражданството на осиновения.

Неправилно в мотивите съдебното решение е позоваването на нормите на първичното и вторичното право на ЕС и необходимостта от издаване на документи за самоличност, за целите малолетното детето да се ползва от свободата на движение, с която се ползват гражданите на ЕС. Гражданството на ЕС е функция от национално гражданство на държава-членка на ЕС. В конкретния случай малолетното дете Д. Ф. И. не е български гражданин по произход, за него е приложима възможността да придобие българско гражданство по натурализация и едва след това да се ползва от свободата на движение в ЕС. Следователно националното законодателство на Р. Б. съдържа правна възможност за придобиване на българско гражданство и лицата не са лишени от такава. Изпълнението на законовата процедура предвидена в ЗБГ за придобиване на българско гражданство дава възможност на лицата да се възползват от правата и свободите, които гражданите на ЕС черпят от първичното и вторичното право на ЕС.

Що се отнася до искането в жалбата пред първоинстанационния съд да се отмени постановения мотивиран отказ и да се издаде български акт за раждане на детето К. Ф. И. с родители З. И. и А. Ф., настоящият съдебен състав намира за законосъобразни и правилни мотивите на административния орган за наличие на изключващата клауза на чл. 117, ал.1 т.5 от КМЧП. В посочения случай за компетентния български административен орган - длъжностно лице по гражданско състояние не съществува императивно автоматично задължение да издаде българско удостоверение, възпроизвеждайки съдържанието на издаденото в Обединеното кралство удостоверение за осиновяване. Това следва от различния правен режим на удостоверяваните обстоятелства и от недоказването на спорните релевантни за спора факти и връзки между тях. В мотивната част на обжалвания административен акт ясно се посочват различията в начина на удостоверяване на произхода . Доколкото българската национална правна система, подчинена на Констиуцията, държи ясна сметка за произхода на детето от майката, като го дефинира като майчинство и за произхода от бащата /бащинство/ и тези обстоятелства изпълват съдържанието на понятието родител и са отразени в българските удостоверителни документи, българският компетентен орган по гражданско състояние не може да издаде друг по съдържанието си акт, освен отказ за издаде искания като съдържание административен акт. В тази насока са изразени ясни, безпротиворечиви и законосъобразни мотиви, включително и относно приложението на чл. 117 , ал.1, т.5 КМЧП, според който решенията и актовете на чуждестранните съдилища и други органи се признават и изпълнението им се допуска, когато признаването или допускането на изпълнението не противоречи на българския обществен ред. С оглед на изложеното решението на Административен съд - Хасково като неправилно следва да се отмени, като вместо него да бъде постановено друго, с което жалба на З. И. с посочен в жалбата адрес гр. Хасково, [улица]против отказ на кмета на О. Х. обективиран в писмо, рег. индекс № 92-35-79#2/22.11.2022 г. (л. 17-20 от адм. дело № 1183/2022 г. по описа на първоинстанционния съд), да издаде българско Удостоверение за раждане на детето К. Ф. И., при условието на отбелязване в същия на произход от две лица от мъжки пол заявителят и лицето А. Ф. следва да се отхвърли. водим от изложеното Върховният административен съд

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 427 от 06.06.2023 г., постановено по адм. дело № 1183 по описа на Административен съд Хасково за 2022 г. , като взесто него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ жалба на З. И. с посочен в жалбата адрес гр. Хасково, [улица]против отказ на кмета на О. Х. обективиран в писмо, рег. индекс № 92-35-79#2/22.11.2022 г.

Решението не подлежи на обжалване.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ ТАНЯ КУЦАРОВА

секретар:

Членове:

/п/ ПЛАМЕН ПЕТРУНОВ

/п/ АЛБЕНА РАДОСЛАВОВА