О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 714
гр. София, 19.02.2024 год.
Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти декември през две хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА
СОНЯ НАЙДЕНОВА
като изслуша докладваното от съдията Николова гр. д. № 1596/ 2023 год. по описа на ВКС, II г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ю. Д. Х. и Н. И. Х., заедно представлявани от сина им И. Х. /приложено удостоверение за юридическа правоспособност/. Касаторите са останали недоволни от решение № 26242 от 03.02.2023 год. по въззивно гр. д. № 3175/2020 год. на Софийски градски съд, с което, като се потвърждава решение № 459767 от 27.07.2018 год. по гр. д. № 27944/2016 год. на Софийския районен съд, са уважени предявените от И. М. И. и С. М. И. срещу касаторите искове по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, чл. 108 ЗС и чл. 109 ЗС, както следва:
- за признаване за установено, че при изготвянето на действащата кадастрална карта, одобрена със заповед № РД-18-74/20.10.2009 год. на ИД на АГКК, е допусната грешка, изразяваща се в погрешно заснемане на площ от 28 кв. м., изобразена защриховано на комбинирана скица – приложение № 1 към заключението на СТЕ от 28.03.2017 год. /неразделна част от решението, приложена на л. 127 от първоинстанционното дело/ като част от ПИ с идентификатор № *** – собственост на ответниците, вместо към собствения на ищците ПИ с идентификатор № ***;
- за признаване за установено, че ищците са собственици на гореописаната реална част и за осъждане на ответниците да им предадат владението върху нея;
- за осъждане на ответниците да премахнат изградената ограда между двата имота, изобразена с черен цвят на комбинираната скица към допълнително заключение на СТЕ - неразделна част от решението, приложена на л. 174 от първоинстанционното дело.
В жалбата си касаторите се позовават на касационното отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК – считат, че в нарушение на материалния закон съдът е приел за невъзможно придобиването по давност на процесната маломерна част от имота на ищците, поради забраната на чл. 200 ЗУТ. Посочената разпоредба намират, че е приложена буквално, без да се държи сметка за особеностите на конкретния случай и без да са обсъдени изрично наведените доводи за необходимостта от ограничителното тълкуване при съответно приложение на чл. 15 ЗУТ. Молят за отмяна на въззивното решение и постановяване на решение по същество, с което да се отхвърлят предявените искове.
В изложение към жалбата се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси: в противоречие с решение № 3/22 по к. д. № 16/21 на КС; в противоречие с ТР № 8/18 по тълк. д. № 8/14, както и с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК; чието разрешаване от касационната инстанция е от значение за правилното прилагана на закона и за развитието на правото – предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.
Ответниците по касация - И. и С. И., чрез пълномощника им адв. М. Б., оспорват жалбата в писмен отговор. Излагат съображения за необоснованост на поддържаните основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, съответно застъпват становище за неоснователност на жалбата. Претендират разноски за адвокатско възнаграждение.
Върховният касационен съд, в настоящия състав на Второ гражданско отделение, намира касационната жалба за допустима като редовна и подадена от процесуално легитимирани страни, в срок и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по предпоставките за допускане на касационното обжалване, взе предвид следното:
Не е било спорно между страните, а и е прието за установено от писмените доказателства, че наследодателката на ищците Ц. И. е била собственик на основание делба на парцел *-* в кв. 51 по регулационния план на м. „В з. Г. б.“ от 1961 год. Имотът бил отчужден и впоследствие възстановен на ищците /И. и С. И./ по реда на чл. 2 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. със заповед за отмяна на отчуждаването от 03.08.2006 год.
Като безспорно по делото е прогласено още, че праводателите на ответниците - Н. и Д. Х., са придобили чрез съдебна делба през 1976 год. парцел *-* от кв. 51 по плана на [населено място], м. „В. з. Г. б.“ от 1961 год., с площ 759 кв. м. Така полученият от тях в дял имот бил образуван чрез разделяне на парцел *-*, целия с площ 1 360 кв. м., който е бил придобит от П. Г., И. Г. и Н. Х. чрез покупко-продажба от 1963 год. Впоследствие този имот е бил предмет на прехвърлителни сделки, като Н. Х. го е придобила чрез дарение през 1987 год.
Въз основа представените скици на имотите и при съобразяване заключението на СТЕ е прието за установено, че с регулационния план от 1961 год. е било предвидено придаване по регулация на части от гореописаните имоти, както следва: към парцел *-* /собственост на наследодателката на ищците/ - 14 кв. м. от имот пл. № * и 6 кв. м. от имот пл. № *; респективно към парцел *-* /собственост на праводателите на ответниците/ - 68 кв. м. от имот пл. № *. Няма спор, че сметките по регулация са били уредени между собствениците на придаваемите имоти чрез изплащане на дължимите обезщетения, което обстоятелство се установява и от съставените нотариални актове по регулация. Въз основа на тези констатации въззивният съдебен състав е достигнал до извода, че дворищната регулацията по плана от 1961 год. е била приложена, вследствие на което определените с нея парцелни граници на имотите са се трансформирали в имотни. Така пространственият обхват на правата на собственост на праводателите на страните върху бившите УПИ *-* и УПИ *-* от кв. 51 е бил определен от регулационния план от 1961 год.
Като безспорно установено обстоятелство се сочи още, че през 1963 год. е била изградена ограда между двата имота от праводателите на ответниците, която ограда не съвпада с регулационната граница на имотите, определена с приложения план от 1961 год. Оградата навлиза в УПИ *-*, от чиято площ отнема 28 кв. м. – ситуацията е графически изобразена на приложената към заключението на СТЕ скица. Не са установени основания за изграждане на оградата на посоченото място. Няма данни за последващо придаване на части между двата имота след влизане в сила на плана от 1961 год., нито за възникване на други юридически факти, водещи до придобиване на собствеността върху заетата с поставянето на оградата реална част от имота на ищците. Според мотивите към обжалваното решение е без правно значение, дали оградата е изградена в съответствие с приложения по делото протокол за определяне на строителна линия и ниво от 1963 год. Протоколът за определяне на строителна линия, както и всеки друг документ с технически или административен характер относно изграждането на строежи, няма отношение към вещно-правния режим на имотите.
Установено е още одобряването на нов регулационен план на местността през 2001 год., по който имотът на ищците е УПИ *-*, идентичен с бившия УПИ *-*, а имотът на ответниците - УПИ *-*, идентичен с бившия УПИ *-*. С оглед всичко изложено, в мотивите си въззивната инстанция изтъква, че при изработването на този план от 2001 год. парцелните граници на имотите, определени с предходния приложен регулационен план от 1961 год., следва да се приемат за имотни. В новия план обаче, регулационната граница между имотите на страните била заснета по материализираната на място граница /трасето на изградената вече ограда/, вместо по действителната имотна граница, определена с предходния план от 1961 год. В този смисъл и доколкото не се установява с новия план от 2001 год. да е било предвидено придаване по регулация на части от тези имоти към съседни имоти, нито да са настъпили други факти с правопораждащ вещен ефект относно спорната реална част, находяща се между имотната граница и изградената ограда, въззивният съд приема, че имотните границите на процесните имоти и след одобряването на новия план от 2001 год. са останали непроменени. Следователно, регулационната граница по действащия план от 2001 год. в спорната част /така както е отразена в щрихи на комбинираната скица – приложение № 1 към заключението на СТЕ, л. 127 от първоинстанционното дело/ е неправилно заснета в отклонение с имотната такава и не отразява действителния пространствен обем на правата на собственост върху тези имоти. Този извод за неправилно заснемане на границата между двата имота с плана от 2001 год. според съдебния състав се подкрепя и от отразеното като „забележка“ в представените скици на имотите по този план, че имот пл. № * от кв. 51 не е нанесен с вярна имотна граница и следва нанасяне по чл. 134 от ЗУТ, в какъвто смисъл е и писмото на Столична община до И. М. И. изх. № АБ-04-00-226/22.02.2007 год.
По-нататък, при обсъждане възраженията на ответниците, в мотивите към обжалваното решение се изтъква като ирелевантно как е описан имотът на ищците в протеклото реституционно производство. Възприето е, че предмет на реституцията е отнетият имот – със статута и границите му към момента на одържавяването, а в случая на ищците е възстановен именно парцел *-* по отменения план от 1961 год. Заснемането на имотите в кадастралната карта не според границите на правото на собственост няма вещно-правни последици. След като кадастралната карта не отразява вярно границите на имотите, е налице грешка в нея по смисъла на § 1, т. 16 от ДР на ЗКИР.
Воден от изложените съображения, за да се произнесе по възражението за придобиване по давност на спорната реална част от 28 кв. м., въззивният съд е изходил преди всичко от констатацията за това, че и двата поземлени имота са били урегулирани още с плана от 1961 год. Приел е, че разпоредбите на чл. 40, ал. 2 ЗПИНМ (отм.), впоследствие чл. 59 ЗТСУ (отм.), аналогичен с чл. 200 ЗУТ, установяват забрана за придобиване на реални части от парцели. Тази забрана е била безусловна при действието на ЗПИНМ (отм.) и до изменението на чл. 59, ал. 1 ЗТСУ /ДВ, бр. 34/2000 год./. След посоченото изменение на ЗТСУ придобиване по давност на реална част от парцел е било допустимо само когато частта се присъединява към съседен имот при условията на чл. 28 ЗТСУ – за образуване на повече на брой самостоятелни парцели; за упълномеряване с части от съседен парцел; за създаване на съсобствени урегулирани имоти; и то при условие оставащата част да отговаря на изискванията за минимални размери по площ и лице на парцела или също да се присъединява към друг имот. Доколкото не се установява нито една от посочените хипотези, в разглеждания случай е прието, че давност върху процесната реална част не е текла при действието на този закон.
Изследвана е още възможността за придобиване по давност на реални части от поземлени имоти съобразно чл. 200 ЗУТ /в сила от 2001 год./. В тази връзка е съобразено, че процесната реална част не отговаря на изискванията за минимални размери по чл. 19 от същия закон, нито се присъединява към съседен парцел при условията на чл. 17 ЗУТ, следователно няма как да е придобита по давност и при действието на този закон.
В обобщение, решаващ мотив за уважаване на иска по чл. 54 ЗКИР са станали следните правни изводи: с регулационния план от 2001 год. границите на имотите на страните са били заснети не съобразно границите на правото им на собственост по предходния приложен план от 1961 год. и легитимиращите ги актове за собственост; заснемането на урегулираните поземлени имоти с плана няма за последица промени в правото на собственост; урегулирането на имотите е свързано само с устройствения им режим, като вътрешните регулационни линии следват имотните граници – чл. 17, ал. 1 ЗУТ.
С оглед достигнатото положително становище по основателността на предявения иск за установяване наличието на грешка в кадастралната карта, са уважени и обусловените от него искове за предаване на владението върху завзетата реална част от 28 кв. м., съответно за премахване на неправилно изградената ограда.
При тези мотиви на обжалвания съдебен акт, касаторите поставят на първо място въпроса:
- „Дали т. 4 от ТР 8/16, когато посочва, че при иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР „… съдът следва да вземе предвид всички факти…, които пораждат, променят или прекратяват правото на собственост“ има предвид и придобиване по давност на имота, предмет на този иск, вкл. ако той е маломерен?“
Въпросът се поставя в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Моли се да се приеме, че при постановяване на тълкувателното решение ВКС е имал предвид, че е възможно при условията на чл. 54, ал. 2 ЗКИР искът да бъде отхвърлен въз основа на възражение за придобивна давност на ответника, който владее граничната част - предмет на кадастрална и регулационна грешка, ако са налице общите условия за придобиване по давност по ЗС. Както това е повече от очевидно, въззивният съд в случая не е отказал да разгледа наведеното възражение за придобивна давност. Напротив, даже е изследвал евентуалната му основателност в контекста на всички нормативни актове, действали през претендирания период на давностно владение, като в крайна сметка е приел, че е налице императивна забрана за придобиване на завзетата реална част от имота на ищците. В този смисъл, така поставеният въпрос на практика няма самостоятелно обуславящо значение за изхода на спора, а представлява функция на втория изведен въпрос:
- „Дали нормата на чл. 200, ал. 2 ЗУТ, разгледана в светлината на чл. 15 ЗУТ, т. 4 от ТР № 8/16 на ВКС и решение № 3/22 на КС създава законова пречка за придобиване по давност на маломерна гранична част от вече урегулиран поземлен имот (т. е., която сама по себе си не отговаря на изискванията на чл. 19 ЗУТ за лице и площ; която представлява гранична част между два съседни и вече урегулирани имоти и се присъединява от единия съседен имот към другия имот; след това присъединяване ощетеният имот отговаря на изискванията на чл. 19 ЗУТ и не възникват пречки относно недопустимо от закона разположение на съществуващи сгради и разрешени строежи) – ако повече от 10 години преди да бъде направено възражението за давност, регулационният статут на имотите вече е бил променен и настоящите вътрешно-регулационни граници са в пълно съответствие с претенциите на претендиращата давността страна?“
Възприетите изводи в обжалваното решение по така поставения правен проблем не разкриват нито една от поддържаните от касаторите предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК. Както те сами сочат, в решение № 3 от 24.02.2022 год. по к. д. № 16/2021 год. Конституционният съд акцентира върху принципа на пропорционалност, като приема, че ограничаване правото на собственост, вкл. и на правото за придобиване по давност на право на собственост, може да бъде обусловено само от защита на друг правно защитен интерес. Подчертано е, че за една правова държава, която въздига правото на собственост в основно право с конституционен ранг, е чуждо разбирането, според което на гражданите се дължи конституционна защита само на вече придобита собственост, но се пренебрегват условията за придобиване на собственост чрез предвиден от националното право придобивен способ. В случая такъв на практика липсва, тъй като претендираният способ „придобиване по давност на маломерна реална част от урегулиран парцел“ е изключен с изрична законова разпоредба.
Възможността за придобиване на реални части от поземлени имоти изрично и последователно е регламентирана с императивни правни норми от законодателя. Логическото тълкуване на разпоредбите на чл. 15 и чл. 200 ЗУТ в контекста на богатата и трайно установена съдебна практика по тяхното приложение /а както и във връзка с действалите преди това закони/ не поражда съмнение относно действителната воля на законодателя, а именно – да уреди изчерпателно случаите, в които се допуска изключение от общо установеното правило в ал. 1 на чл. 200 ЗУТ. Съгласно чл. 15 ЗУТ, границите между съседни урегулирани поземлени имоти могат да се променят само със съгласието на собствениците им, изразено със заявление и предварителен договор за прехвърляне на собственост с нотариално заверени подписи. Използваното наречие сочи на логичния извод, че се касае за изключение, чието приложение не може да бъде разширявано по пътя на аналогията към хипотези, различни от въведената.
В този смисъл и решение № 60108 от 14.01.2022 год. на ВКС по гр. д. № 123/2021 год., I г. о. Съгласно приетото в него, ако фактическият състав на придобивната давност по чл. 79 ЗС не е завършен към момента на урегулирането на поземлените имоти, реално определени части от такива имоти могат да се придобиват по давност само ако са спазени изискванията за минималните размери по чл. 19 ЗУТ, съответно ако е налице изключението по чл. 200, ал. 2 ЗУТ. Придобивна давност от този момент насетне не тече, тъй като законът изрично забранява придобиването на реално определени части от урегулирани поземлени имоти, които не отговарят на изискванията за минималните размери по чл. 19 ЗУТ, съответно на предвиденото в чл. 200, ал. 2 ЗУТ изключение, чрез посочения придобивен способ. Целта на забраната е да се избегне създаването на пречки за осъществяване на предвиденото със застроителния план строителство както в урегулирания поземлен имот, частта от който е предмет на правната сделка или на придобивната давност, така и в съседните урегулирани поземлени имоти. Изхождайки от посочената цел на закона, следва да се приеме, че от значение за приложението на забраната е статутът на имота към момента на сключване на сделката, съответно – към момента на завършване на фактическия състав на придобивната давност.
Точно в този смисъл е и произнасянето на ВКС в цитираното от самите касатори решение № 102 от 30.05.2016 год. по гр. д. № 5728/2015 год., І г. о. – „Реално обособена част от урегулиран поземлен имот може да бъде придобита по давност в хипотезата на чл. 200 ЗУТ, само ако са налице изискванията на чл. 19 ЗУТ. Предвиденото в чл. 200, ал. 2 ЗУТ изключение намира приложение само в хипотеза на присъединяване към съседен имот по реда на чл. 17 ЗУТ при първоначално урегулиране на територията. Реална част от имот, която не отговаря на изискванията на чл. 19 ЗУТ може да бъде присъединена към съседен имот чрез придобиване на правото на собственост чрез правна сделка или по давност по реда на чл. 17 ЗУТ само ако и двата имота не са урегулирани. Присъединяване на реални части от урегулирани поземлени имоти към съседен имот, ако тези части не отговарят на изискванията на чл. 19 ЗУТ, може да се извърши само по реда на чл. 15 от същия закон.“.
Позоваването на решенията на ВКС № 60112 от 12.10.2021 год. по гр. д. № 1042/2021 год., І г. о. и № 154/2020 год. по гр. д. № 4689/2019 год., І г. о., е некоректно – в случая не е налице завземане на придаваеми части по регулация. Напротив, установено е, че процесните имоти са урегулирани още преди изграждане на оградата от 1963 год., както и че сметките по регулация са уредени. Действителната регулация е тази от 1961 год., същата е приложена и впоследствие не са провеждани мероприятия, които да обосновават определяне на регулационната граница в плана от 2001 год. по трасето на изградената ограда между двата имота. Противно на тезата, която се домогват да прокарат касаторите, водещ критерий за произнасяне по предмета на спора са действителните имотни граници на парцелите, такива каквито са предвидени след приложената регулация – тази от 1961 год. Именно това е и застъпеното в т. 4 на ТР № 8 от 23.02.2016 год. по тълк. д. № 8/2014 год. становище на ОСГК на ВКС – „заснемането на имотите в кадастралната карта не според границите на правото на собственост няма за последица промени в правото на собственост; такова действие нямат и плановете, одобрени при действието на ЗУТ, при възприетия от този закон принцип за ненамеса на администрацията в правото на собственост върху поземлените имоти“.
Ето защо, на база всичко изложено, настоящият съдебен състав намира, че по отношение на формулирания втори въпрос от изложението на касаторите, не се обосновава наличието на нито една от поддържаните хипотези по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Същият е разрешен в пълно съответствие с трайно установената съдебна практика, която се споделя от настоящия състав, като не са налице предпоставките за нейното изменение или осъвременяване по смисъла на т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК.
В заключение, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, при който изход ответниците по касация имат право на разноски, съобразно представения договор за правна защита и съдействие от 20.03.2023 год. в размер на 1 500 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение в брой.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 26242 от 03.02.2023 год. по въззивно гр. д. № 3175/2020 год. на Софийския градски съд по постъпилата срещу него касационна жалба на Ю. Д. Х. и Н. И. Х..
ОСЪЖДА Ю. Д. Х. с ЕГН [ЕГН] и Н. И. Х. с ЕГН [ЕГН] да заплатят на И. М. И. с ЕГН [ЕГН] и С. М. И. с ЕГН [ЕГН] общо сумата 1 500 /хиляда и петстотин/ лева – разноски за касационната инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.