О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60829

гр. София

25.11.2021 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на трети ноември две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

като разгледа докладваното от съдията Стоянова гр. д. № 2350 от 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 262784/24.03.2021 г. на С. Д. Ц., подадена чрез адв. Р. П., срещу въззивно решение № 260022/17.02.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 348/2020 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, с което, като е отменено решение № 29/3.02.2020 г., постановено по гр. дело № 71/2019 г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик, е осъден В. Н. Б. да заплати на С. Д. Ц. сумата от 35 100 лв., дължима като невърната част от получената без основание сума в размер на 80 000 лв., преведена от ищеца по банкова сметка на ответника на 04.02.2014 г. с две платежни нареждания за по 40 000 лв., на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 31.01.2019 г. до окончателното изплащане. Искът за разликата над 35 100 лв. до пълния предявен размер от 80 000 лв. и искът за присъждане на законната лихва върху тази разлика са отхвърлени като неоснователни. Въззивният съд на основание чл. 78, ал. 5 ГПК е намалил размера на дължимото адвокатско възнаграждение за осъществена защита и съдействие на ответника в първоинстанционното производство поради прекомерност.

Подадена е и насрещна касационна жалба от В. Н. Б., чрез адв. И. М., срещу въззивно решение № 260022/17.02.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 348/2020 г. по описа на Пловдивския апелативен съд в частта, с която искът е уважен за сумата от 35 100 лв.

В касационната жалба на С. Д. Ц. се релевират доводи за противоречие на въззивното решение с материалния закон, допуснати нарушения на съществени процесуални правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси: 1. „Длъжен ли е съдът да разгледа и обсъди всички факти, обстоятелства, възражения, доказателства и доказателствени средства, изложени в иска и/или жалба в случаите, когато без да са събирани нови доказателства и без да промени правната квалификация на иска, отмени решението на първоинстанционния съд и постанови ново решение?“; 2. „При предявени обективно съединени два иска (кондикционни) по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД длъжен ли е съдът да индивидуализира всеки един от тях и да посочи в мотивите и диспозитива на решението си дали изцяло и/или частично уважава всеки от тях, респ. изцяло и/или частично отхвърля всеки от тях, или е достатъчно да постанови диспозитив за общия размер на всички искове, без разграничение на всеки от тях?“; 3. „Допустимо и основателно ли е да се квалифицират от съда с правно основание, респ. обединяват в „едно валидно правоотношение“, два кондикционни иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, когато съвпадащи по размер суми са трансферирани между едни и същи страни, на една и съща дата, но от различни банки на ищеца и получени в различни дни от ответника (сумата от 40000 лв. на 04.02.2014 г., неизяснено от коя банкова сметка на ищеца и на 05.02.2014 г., неизяснени от коя банкова сметка на ищеца)“?; 4. „Погасява ли се парично задължение, възникнало от получаването му с първоначална липса на основание, когато връщането е извършено от трето лице, различно от лицето, получило неоснователно парите, с „писмения акт“ разписка на небанкова финансова институция („Изипей“ АД), в която третото лице е посочило като „основание за плащането“ само текста „prevod“/„превод“ и не е посочило: а/ основанието за плащане; б/ размера на задължението; в/ вместо на кого плаща – името на длъжника и допустими ли са свидетелските показания на това трето лице за „,уточняване“ основанието за плащане – посочени фактите, релевантни за точното, с погасителен ефект изпълнение на задължението?“. Във връзка с поставените въпроси се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по чл. 280, ал. 2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност. Касаторът твърди, че има противоречие на въззивното решение, както следва: по първия въпрос – с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК; Решение № 27 от 28.06.2017 г. по т. д. № 2430/2015 г. на ВКС, І т. о.; Решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т. о.; Решение № 55 от 03.04.2014 г. по т. д. № 1845/2013 г. на ВКС, І т. о.; Решение № 111 от 03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, ІІ т. о.; по втория въпрос – с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК; по третия въпрос – с ППВС № 1/1979 г.; Решение № 451 от 26.05.2010 г. по гр. д. № 844/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о.; Решение № 192 от 23.01.2014 г. по т. д. № 542/2012 г. на ВКС, І т. о.; Решение № 160 от 29.05.2013 г. по гр. д. № 800/2012 г. на ВКС, ІV г. о.; Решение № 104 от 21.12.2017 г. по гр. д. № 60309/2016 г. на ВКС, ІІ г. о.; Решение № 62 от 25.01.2002 г. по гр. д. № 891 без посочена година на ВКС; Решение № 471 от 14.11.2012 г. по гр. д. № 693/2012 г. на ВКС, ІV г. о.; Решение № 119 от 01.07.2016 г. по гр. д. № 6182/2015 г. на ВКС, ІV г. о.; Решение № 400 от 20.01.2015 г. по гр. д. № 1756/2014 г. на ВКС, ІV г. о.; Решение № 41 от 30.07.2013 г. по гр. д. № 312/2012 г. на ВКС, ІV г. о. и Определение № 568 от 27.06.2016 г. по гр. д. № 509/2016 г. на ВКС, ІІІ г. о.; по четвъртия въпрос – с Решение № 182/15.07.2019 г. по гр. д. № 3322/2017 г. на ВКС, ІV г. о., Решение № 225/28.01.2013 г. по т. д. № 903/2011 г. на ВКС, І т. о. и Определение № 77/13.02.2020 г. по гр. д. № 3389/2019 г. на ВКС, ІV г. о. Касаторът задава и въпрос относно допустимостта на свидетелски показания за установяване погасяването на задължение по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД (при начална липса на основание) от трети лица, по който счита, че произнасянето на ВКС ще бъде от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Твърди, че в съществуващата към момента практика са разгледани хипотези на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, касаещи различни хипотези от първоначалната липса на основание.

Ответникът по касационната жалба – В. Н. Б., взема становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата по същество.

В насрещната касационна жалба се релевират доводи за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решение поради съществени процесуални нарушения и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на исковете изцяло.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите: 1. „Длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност?“ и 2. „Може ли съдебното решение да бъде основано само на свидетелски показания?“ в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – Решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, І г. о.; Решение № 589/29.06.2010 г. по т. д. № 1359/2009 г. на ВКС, І т. о.; Решение № 159/22.02.2016 г. по т. д. № 1871/2014 г. на ВКС, ІІ т. о.

Ответникът по насрещната касационна жалба – С. Д. Ц., взема становище за нейната недопустимост.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:

Въззивният съд е счел за установено, че на 04.02.2014 г. ищецът С. Ц. е превел по сметка на ответника в банка „УниК. Б. АД две суми от по 40 000 лв. с две платежни нареждания, в които като основание е посочено „захранване на сметка“; че между страните не е имало договорни отношения, нито обективирано в писмена форма съгласие за получаването или връщането на посочените суми; че платежните нареждания носят подписа само на ищеца; че тъй като липсва писмен акт, в който да се установява парично задължение на ответника спрямо ищеца по отношение на двете преведени суми, забраната на чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК е неприложима и няма пречка твърдяното от ответника изплащане на исковите суми да се установява от него със свидетелски показания.

Счел е за установено от заключението по извършената съдебно-икономическа експретиза, че в периода от 01.01.2017 г. до 31.12.2018 г. чрез платежната система на „Изипей“ АД ищецът е получил суми общо в размер на 55 100 лв. с посочени шестима изпращачи, сред които и брата на ответника, И. Ц.. След анализ на събраните доказателства въззивният състав е приел, че част от паричните преводи в размер общо на 44 900 лв. касаят връщане на част от търсената сума, тъй като са извършени от трети лица, които нямат лични парични задължения към ищеца. За платената в брой сума от 20 000 лв. съдът посочил, че няма достатъчно доказателства и с нея да се погасява част от дълга към Ц., тъй като между него и И. Б. са извършвани множество плащания във връзка с техни парични взаимоотношения.

Според въззивния съд е налице хипотезата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, тъй като ищецът е дал на ответника търсената сума без основание, а доколкото се касае за два парични превода от по 40 000 лв., извършени в един и същи ден, става дума за едно правоотношение за сумата от 80 000 лв. От последната се дължи връщане на 35 100 лв., тъй като останалата част от дълга в размер 44900лв. е погасена.

При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав счита, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните:

Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Р. Б. или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1 на ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Първият поставен въпрос изразява по същество доводите на касатора за неправилно анализиране на доказателствения материал от въззивния съд, за допуснати процесуални нарушения и формиране следствие на това на грешни крайни изводи. Привързан е към становището на касатора, че въззивният съд е нарушил забраната на чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК, като се е позовал в решението си на недопустими свидетелски показания и изобщо не е обсъдил възражението му за събирането им. Тези доводи са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Само за пълнота следва да се отбележи, че въззивният състав е обсъдил подробно събраните по делото доказателства, доводите и твърденията на страните, вкл. възражението за недопустимост на свидетелските показания, което е отхвърлил поради преценка за неприложимост на разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК в конкретния случай.

Вторият и третият въпрос се отнасят до допустимите от съда действия по индивидуализацията и квалификацията на два обективно съединени иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и отразяването им в диспозитива на решението. В правомощията на съда е да определи правната квалификация на предявения иск, изхождайки от обстоятелствената част на исковата молба. В нея се индивидуализира спорното правоотношение с неговите основни белези – юридическия факт, от който е възникнало, страните и предмета му. В случая от твърденията на ищеца става ясно, че се касае за парично задължение в размер на 80 000 лв., възникнало на извъндоговорно основание между него и ответника. Без значение е на колко части и между колко банки са преведени парите, както и на кои дати са получени от длъжника – от твърденията на страните става ясно, че се касае за един дълг на В. Б. към С. Ц. за 80 000 лв. Затова изводът на въззивния съд, че между страните има едно правоотношение, а не две отделни, кореспондира с изяснените по делото факти. По въпроса не е налице и противоречие с цитираното тълкувателно решение на ВКС. Както е изяснено в него, въззивната инстанция дължи самостоятелна преценка на фактите по делото, а нарушение би допуснала, ако постанови решение при дадена различна правна квалификация на предявената претенция, довела до промяна в разпределението на доказателствената тежест, без да предостави възможност на страните да изложат твърдения, възражения и доказателствени искания в тази връзка. В обжалваното решение такова нарушение не е налице.

Поставеният под номер четири в изложението въпрос не е правен въпрос по смисъла на чл.280 ГПК тъй като е свързан с фактите, подлежащи на доказване. Въпрос, който има за предмет факти, макар и релевантни за спора, е фактически и с поставянето му не може да се обосновава наличието на общата предпоставка за достъп до касация. Отговорът му предполага преценка на събрания доказателствен материал, която не може да се извърши в тази фаза на производството.

Във връзка с последния въпрос не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Това основание е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия. Касаторът не се е позовал на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или на съдебна практика, която не е вече актуална с оглед промяна на законодателство /в този смисъл са разясненията в ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 4/. В приложението липсват и доводи за непълнота, неяснота или противоречие на конкретни правни норми, които страната е задължена да посочи, когато се позовава на липсата на съдебна практика. На следващо място, по приложението на чл.55 ЗЗД , относно допустимостта на доказването със свидетелски показания и приложението на изключенията по чл. 164, ал. 1 ГПК е налице практика на ВКС, която по разбиране на настоящия състав не се нуждае от промяна или осъвременяване.

Не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване и поради очевидна неправилност на решението. Изложените от касатора оплаквания касаят неправилност на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК. В същото време, при служебна проверка настоящата инстанция констатира, че въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

Предвид изложеното не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на С. Д. Ц..

Предвид този изход и на основание чл. 287, ал. 4 ГПК не следва да се разглежда насрещната касационна жалба.

Предвид изхода всяка от страните следва да понесе разноските така, както ги е сторила в производството.

С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 260022/17.02.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 348/2020 г. по описа на Пловдивския апелативен съд.

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ на основание чл. 287, ал. 4 ГПК насрещната касационна жалба на В. Н. Б.,подадена чрез адв. И. М., срещу въззивното решение, в частта, с която искът по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е уважен за сумата от 35 100 лв.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: