О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 4598
гр. София, 15.10.2025 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Р. Б. Първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и пета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЕЛИЗАБЕТ ПЕТРОВА
като изслуша докладваното от съдия П. гр. д. № 1746 по описа за 2025 година и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от К. Д. А., представлявана от адв. Г., против решение № 9 от 27.01.2025 г., постановено по в. гр. д. № 414/2024 г. по описа на Апелативен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 172 от 24.06.2024 г., постановено по гр. д. № 527/2023 г. по описа на Окръжен съд - Добрич, с което е отхвърлен предявеният от К. Д. А. иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК срещу Н. С. Н. за установяване по отношение на ответника, че ищцата е собственик на основание давностно владение, упражнявано от 15.08.2005 г. до 15.08.2018 г., на поземлен имот, находящ се в [населено място], местност „К.“, с идентификатор [№] по КККР на [населено място], одобрени със Заповед РД-18- 15/12.05.2005г. на ИД на АГКК, с последно изменение, засягащо поземления имот от 22.12.2015г., с площ от 3 181 кв. м., както и на построената в него масивна двуетажна сграда /ресторант Дъбовете/ с идентификатор: [№] по КККР на [населено място] със застроена площ 328.5 (по скица - 328) кв. м. с предназначение: сграда за обществено хранене, находяща се в местност К., извън регулация.
Касационният жалбоподател поддържа, че обжалваното решение е неправилно. Касаторът поддържа, че съдът не е обсъдил събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност. Поддържа, че съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл.69 от ЗС и след като е установено, че ищцата упражнява фактическа власт върху вещта, следва да се приеме, че я свои, като презумпцията ползва владелеца дори и против собственика.
В изложението на основанията за касационно обжалване жалбоподателят моли въззивното решението да бъде допуснато до касация като очевидно неправилно и поради това, че въззивният съд не е съобразил константна практика на ВКС - основания за селекция на жалбата по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 от ГПК.
Формулира следните въпроси, за които твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС:
1. Задължен ли е съдът да постанови решението си само след като извърши преценка на всички относими към спора доказателства или е допустимо да постанови решението си, без да обсъди част от тях или като обсъди същите едностранно?
По този въпрос поддържа, че е налице противоречие между решението на АС-Варна и решение № 327 от 03.04.2017 г. по гр. д. № 2119/2016 г., IV г. о. на ВКС, решение № 11 от 03.02.2017 г. по гр. д. № 50424/2016 г., III г. о. на ВКС, решение № 42 от 09.06.2014 г. по т. д. № 799/2011 г., II т. о. на ВКС, решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. IV г. о. на ВКС, решение № 48 от 25.04.2014 г. по гр. д. № 2410/2013 г. I г. о. на ВКС, решение № 472 от 14.12.2013 г. по гр. д. № 2341/2013 г. IV г. о. на ВКС.
2. При събрани по делото противоречиви доказателства длъжен ли е въззивният съд мотивирано да каже защо и на кои дава вяра, на кои не, кои възприема и кои не?
По този въпрос поддържа противоречиво произнасяне на въззивния съд с решение № 180 от 06.02.2017 г. по гр. д. № 1826/2016 г., II г. о. на ВКС, Тълкувателно решение №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение по гр. д.№ 4744/2008 г. по описа на ВКС,І г. о.
3. Трябва ли изводите на решаващия съд за обстоятелствата, които имат значение за спора (релевантните факти), да съответстват на събраните по делото доказателства?
По този въпрос поддържа противечие между обжалваното решение и решение № 92 от 22.02.2011 г. по гр. д. № 1863/2010 г., IV г. о. на ВКС.
В писмен отговор на касационната жалба ответникът Н. Н., представляван от адвокат Х., оспорва касационната жалба като неоснователна и поддържа, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касация. Според ответникът по жалбата не е формулиран правен въпрос, обуславящ мотивите на съда. Поддържа, че въпросите под № 1, 2 и 3 съставляват оплакване за неправилност на решението на АС - Варна. Поддържа, че ако се приеме, че тези въпроси имат характеристика на правни въпроси, то съдебното решение не противоречи на посочената от касаторът съдебна практика. Моли решението на Апелативен съд - Варна да не бъде допускано до касация. Претендира да му бъдат присъдени направените разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл. 280, ал.3 от ГПК и е допустима за разглеждане.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:
За да потвърди обжалваното първоинстанционно решение въззивният Апелативен съд - Варна е приел от фактическа страна, че страните не спорят, че към 15.07.2005 г. ЕТ „В. Н. Л.“ бил собственик на процесния имот – земя и сградата в него, като преди това той е ползвал същия имот като ресторант „Дъбовете“ в местността „К.“, по силата на договор за наем от 16.05.1996г., сключен с Община - Добрич. Приел е, че на 15.12.2015 г., с договор за продажба ЕТ „В. Н. Л.“ и съпругата му Д. Н. Л. прехвърлили на „Доника 62“ ЕООД, с едноличен собственик на капитала и управител Д. Н. Л., собствеността на имота. На 23.12.2015 г., с договор за покупко - продажба „Доника 62“ ЕООД продало имота на ответника Н. С. Н., като в нотариалния акт било вписано предаване на владението на имотите в деня на сделката. По предявения на 28.12.2018г. от ответника Н. Н. против Д. Л. иск по чл. 108 от ЗС било образувано гр. д. № 566/2018г. на Окръжен съд – Добрич, приключило с влязлото в сила на 11.10.2021 г. решение № 88/14.04.2020г., с което Н. бил признат за собственик на имота и Д. Н. Л. била осъдена да му предаде владението върху същия. Н. Н. се снабдил с изпълнителен лист по осъдителното решение срещу Д. Л. и по него било образувано изп. дело № 618/2023г. по описа на ЧСИ Л. Т. за предаване владението на имота. На 13.07.2023г. в ресторант „Дъбовете“ на длъжника Д. Л. била връчена поканата за доброволно изпълнение . Насроченият на 28.07.2023г. въвод не е осъществен, тъй като съдебният изпълнител заварил в имота ищцата К. А., която заявила, че владее имота отпреди завеждане на делото, по което е издаден изпълнителен лист. С решение № 259/06.10.2023 г. по в. гр. д.№ 654/2023 г. по описа на Окръжен съд – Добрич отказът на ЧСИ е да осъществи въвода в имота на Н. бил отменен.
При тези факти въззивният съд е съобразил дадените от К. А. показания като свидетел по гр. д. № 566/2018г - че работела в ресторанта за Д. от 25 години и живеела в жилищната част на комплекса, както и че знаела за намеренията на Д. по отношение на имота - да го продаде. Ценил е показанията дадени от К. А. по гр. д. № 1255/2022 г. на ВОС по иск на Д. Л. против Н. Н. за извършени подобрения в имота, че живеела в имота от 1996 г. и работела в него като поддръжка, че била работник на Д. Л., а по принцип работела във фирмата на съпруга й - В. Л., че с тях били като семейство и не плащала наем на Д., че Д. държала и ресторанта и комплекса и споделяла идеите си за бъдещото му развитие. А. свидетелствала също като очевидец за фактите по развилите се между Д. Л. и купувача Н. Н. отношения и за извършената в края на м.12.2015 г. продажба на имота. Установила, че сумата по сделката не стигнала за плануваните от Л. ремонти (за стопанисването му и за промяна предназначението на имота в хоспис) и давала на Д. заеми за тях, „защото работела при тези хора (Л.) повече от 20 години и си имали доверие“. В този смисъл били и дадените от К. А. писмени обяснения от 13.11.2018 г. по пр. пр.№ 2191/ 2018 г. по описа на Районна прокуратура – Добрич. Съдът е приел извод, че безпротиворечиво А. установявала, че живеела в жилищната част от имота още от 1996 г., като допусната от работодателите й Д. и В. Л., които били и нейни приятели, че работила там, че се грижила за имота и участвала в развиваната там дейност и в управлението му по възлагане от Л., че след продажбата на имота Д. Л. останала в имота и тя правила ремонти. Тези установени от показанията на ищцата факти, според съдебният състав, се подкрепяли от показанията на свидетелите Р. и Д., че в процесния имот живеели всички - К., Д., В. и дъщеря им, че К. била с Л. още от „В.“ и живеели заедно като едно семейство, че К. им помагала и тя била лице за контакти, организирала събитията, работата и посрещането на посетители в ресторанта, че Д. и В. също работели в заведението и помагали в ресторанта, че тримата - К., Д. и В. поддържали площите вътре и отвън.
Анализирайки показанията на свидетелите Л. съдът е приел за установено, че те и двамата говорели за имота като за свой и за своя бизнес, Д. Л. имала планове за имота в бъдеще. Съдът е приел извод, че от показанията им се установявало, че отношенията им с ищцата не били променени след 15.08.2005 г., че те винаги са живели в имота, а К. е работила за тях, че те не сочат данни да са предали ключ от имота на К. на дата 15.08.2005 г. Съдът не е кредитирал показанията на свид. Р., че през 2005 г. К. й била казала, че е собственик на ресторанта, като неподкрепени от други доказателства и поради това, че свидетелите Р. и Д. рядко и като клиенти на ресторанта били контактували с ищцата, поради което впечатленията им били откъслечни и не давали данни за цялостните отношения на ищцата със семейство Л. и за продължителния период на изследване. В подкрепа на извода, че ищцата не упражнявала владение на имота от 2005 г. и не е своила същия, бил и представеният по делото предварителен договор за покупка на същия имот, сключен между нея и „Доника 62“ ЕООД на 03.07.2023г., в който страните били записали, че владението тепърва се предава на бъдещия купувач при подписването му. Съдът е мотивирал извод, че ищцата била заживяла в имота още от 1996 г. и се грижила за него, защото била допусната от работодателите си, като служител на собственика ЕТ и близка на семейството му, с тяхно съгласие. Основанието за упражняване на тази фактическа власт не било променено след сключване на предварителния договор през 2005 г., като недоказано било по делото да е предадено владението му на ищцата, както и не било доказано демонстриране на фактическо господство върху имота пред собственика. Упражняването на фактическата власт от ищцата е продължило на основанието, на което е започнало и то не е било променено. Поради причина, че ищцата не била владяла изначално за себе си и презумпцията по чл. 69 от ЗС била неприложима. Презумпцията ползвала владелеца, а ищцата не била установила фактическата власт върху имота и не била започнала да владее. Съдът е посочил, че държането не е основание за придобиване на собственост по силата на упражняването му в определен срок, поради което и ищцата не можела да придобие собствеността на основание владение, поради изтичане на десетгодишния давностен срок.
Поради съвпадение на изводите на двете съдебни инстанции въззивният съд потвърдил изцяло обжалваното първоинстанционно решение.
Върховният касационен съд при преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване счита, че такива липсват.
Според произнасянето в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК се допуска по посочен от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на делото и обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело - чл. 280, ал. 1 ГПК, ако по отношение на него са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. В съобразителната част на решението е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Проведено е ясно разграничение между основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК, в зависимост от които Върховният касационен съд селектира касационните жалби в стадия на производството по чл. 288 ГПК, и основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, които подлежат на проверка и преценка в стадия на производството по чл. 290 ГПК след допускане на касационно обжалване.
При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо.
Поставените от касатора в изложението по чл.284, ал.1, т.3 от ГПК въпроси имат процесуален характер и касаят задълженията на въззивния съд да постанови решение по съществото на спора, като обсъди оплакванията, доводите на страните, събраните доказателствата, като посочи на кои давя вяра и да обоснове своите изводи. В множество свои решения, както задължителни - ТР № 1/2013 г на ОСГТК на ВКС, така и по конкретни казуси, ВКС последователно приема, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на въззивната инстанция е като втора първа инстанция – свързана е с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и подвеждането на установените факти под съответната приложимата материалноправна норма. В този смисъл освен посоченото тълкувателно решение са постановени множество решения - например решение № 388/17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ІV г. о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т. д. № 2705/2021 г. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи своите изводи по съществото на спора и се произнесе по правните доводи и възражения на страните, съобразно наведените от тях въззивни оплаквания и при ограниченията на чл.269, изр.2 от ГПК. В своите мотиви съдът следва да отрази какво приема за установено по всички твърдяни правнорелевантни факти, да обсъди на събрани по надлежен ред и относими доказателства. Съдът следва да мотивира своята преценка дали правнорелевантните факти са се осъществили или не след обсъждане на всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. В този смисъл решение № 5 от 09.01.2025 г. по гр. д. № 4419/2023 г. на ІV г. о. на ВКС, решение № 8 от 20.02.2013 г. по гр. д. № 470/2012 г. на ІІ г. о. на ВКС и много други. В частност при преценка на събрани по делото свидетелски показания съдът следва да посочи на кои от тях дава вяра, кои показания не кредитира и защо/ решение № 71 от 13.05.2019 г. по гр. д. № 2835/2018 г. на ВКС, І г. о. и др./.
В посочения смисъл са и посочените от касатора решения в изложението към касационната жалба.
В пълен синхрон с посочената съдебна практика въззивният съд е изложил собствени мотиви по делото, като е подложил на самостоятелна преценка доказателствата, които е счел за относими за спора и е обсъдил твърдянията и оплакванията на страните. Мотивите са ясни, конкретни и не сочат за грешка при формиране на вътрешното убеждение на съда. Съдът е посочил безспорните между страните факти. Анализирал е поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, възприел е извод, че ответницата е допусната до имота първоначално като служител на собствениците и не се установява да е променила отношението си към същия. За достигане до този извод съдът е възприел не само събраните свидетелски показания, но и е анализирал изложените твърдения - признания - по предходни дела от настоящата ищца, както и представени писмени доказателства, съставени преди и по време на настоящия спор. Съдът изрично е посочил, че намира показанията на свидетелите Л. за неопровергани от показанията на свидетелите Р. и Д. в частта, описваща отношенията между настоящата ищца и Л.. Посочил е изрично, че в частта, в която свидетелите Р. и Д. са заявили, че са възприемали настоящата ищца за собственик на процесния имот показанията на тези свидетели не кредитира като неподкрепени от други доказателства и възприети при инцидентни срещи между свидетелите и ищцата. От изложените мотиви на съда ясно се установява, че решаващият състав е обсъдил всички събрани по делото доказателства и е извел обосновани от тях изводи за релевантните по спора факти.
В същото време съдебният състав е изложил мотиви и относно приложимите правни разпоредби, уреждащи спора между страните, като е тълкувал разпоредбите, уреждащи придобиването по давност на недвижими имоти съобразно установеното, че ищцата е била допусната до имота и не се установява същата да е започнала да владее този имот. В този смисъл е последователно възприемане в практиката на ВКС, че упражняването на фактическа власт върху недвижим имот продължава на основанието, на което е започнало, докато не бъде променено/ решение № 551 от 25.09.2024 г. по гр. д. № 1028/2023 г. на І г. о. на ВКС/.
С оглед така изложеното касационният състав приема, че обжалваното решение е съобразено с практиката на ВКС по поставените процесуалноправни въпроси - както с тази цитирана от касатора, така и с тази, която е служебно известна на съда. Поради неустановяването на специалната предпоставка на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК обжалваното решение не следва да бъде допускано до касация.
Обжалваното решение не е и очевидно неправилно като основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК . Очевидната неправилност представлява квалифицирана форма на неправилност, различна от неправилността като основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 от ГПК. Очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от акта, без да се налага обсъждане на мотивите му. Такава неправилност по делото не се установява, поради което не може да се приеме, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно.
На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
Ответникът по касационната жалба не доказва реално направени разноски за защита пред настоящата съдебна инстанция, поради което разноски не му се присъждат.
Воден от горното Върховният касационен съд, състав на I г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 9 от 27.01.2025 г. по в. гр. д. № 414/2024 г. на Апелативен съд - Варна по касационната жалба на К. Д. А..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: