ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2066

гр. София, 22.07.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател:Бонка Йонкова

Членове: Петя Хорозова

Иванка Ангелова

като разгледа докладваното от П. Х. К. търговско дело № 20238002900648 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. И. В., чрез назначения особен представител – адв. С., срещу решение № 34 от 20.01.2023 г. по в. т. д. № 24/2022 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 265994/06.10.2021 г., постановено по гр. д. № 15854/2018 г. на Софийския градски съд, Гражданско отделение, 13-ти състав. С последното, по предявения от „Ю. Б. АД срещу касатора иск по чл. 422 ГПК, е признато за установено, че Г. И. В. дължи по договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 35198/09.04.2008 г. и допълнителни споразумения към него от 18.05.2010 г., 26.10.2012 г. и от 02.12.2013 г., следните суми: 33 042,30 швейцарски франка - част от главница за периода от 17.07.2014 г. до 12.09.2017 г.; 169,33 швейцарски франка - част от банкови такси за периода от 19.12.2013 г. до 12.09.2017 г.; 240 лева - банкови такси за периода от 11.08.2017 г. до 12.09.2017 г., ведно със законната лихва, считано от 14.09.2017 г. до окончателното изплащане на главницата, относно които е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 64661/2017 г. на СРС, 1 ГО, 35 състав.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, в следния смисъл: Според касатора, съставът на въззивния съд в нарушение на закона не е приложил последиците на чл. 161 ГПК при непредставянето от страна на ищеца на оригинала на погасителния план, неразделна част от договора за кредит. Въззивният съд не се е съобразил и с актуалната практика на ВКС – решение по т. д. № 1504/2018 г. на ІІ т. о., приемайки, че с допълнителните споразумения към договора за кредит не е бил извършен анатоцизъм, както и не е обсъдил доводите на страната за нищожност на клаузите от същите споразумения, основани на чл. 26, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 10, ал. 3 ЗЗД. Съдът е игнорирал възраженията на касатора за нищожност на клаузата за неустойка поради противоречието й с добрите нрави (има се предвид допълнителната наказателна надбавка върху договорната лихва от 10 пункта, дължима при просрочие на погасителни вноски), както и задължителната тълкувателна практика на ВКС – ТР № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК.

Необосновано, в нарушение на процесуалните правила и постановките на т. 6 и т. 12 от ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК и ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 на ОСГТК въззивният съд е приел, че направеното възражение за прихващане е преклудирано, като заявено след изтичане на преклузивните срокове по ГПК; както и не е съобразил, че се касае не за възражение, а за материалноправно изявление за прихващане, отправено извънсъдебно от особения представител (при наличие на правомощие за това), поради което същото следва да се съобрази като новонастъпило обстоятелство. След като е допуснал събирането на това доказателство като ново и не е отменил определението си по чл. 267 ГПК, то съдът е следвало и да се произнесе относно правните му последици. Освен това съставът на въззивния съд неправилно е приел, че насрещното активно вземане не е ликвидно, тъй като размерът му е безспорно установен от назначените по делото експертизи.

Към жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което касаторът основава приложното поле на касационното обжалване на разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се твърди, че решението е постановено в противоречие с: решение № 66 от 29.07.2019 г. по т. д. № 1504/2018 г. на ВКС, ІІ т. о., т. 3 от ТР № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, т. 6 и т. 12 от ТР № 1/2000 г. от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съобразно направените в касационната жалба оплаквания.

В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са формулирани следните въпроси: 1/ Следва ли съдът да приложи санкционните последици на чл. 161 ГПК, когато ищецът преднамерено и недобросъвестно не е изпълнил указанията на първоинстанционния съд да представи първоначално одобрения погасителен план, който като приложение № 2 е неразделна и съставна част от договора за кредит, при направено от ответника възражение за нищожност на клаузите на допълнителните споразумения към договора за кредит, чрез които отпуснатият кредит и респ. погасителните вноски по него и последващите погасителни планове са преструктурирани в нарушение на забраната за анатоцизъм; 2/ Следва ли въззивният съд да обсъди и да вземе предвид с решението си допуснатото от него с определение № 26/18.02.2022 г. ново доказателство (представено за пръв път с въззивната жалба материалноправно изявление за извънсъдебно прихващане); 3/ Извършва ли съществено процесуално нарушение въззивният съд, като от една страна допуска с определение въпросното нововъзникнало доказателство, а от друга страна с мотивите на решението си твърди, че направеното от особения представител на жалбоподателя възражение за прихващане било преклудирано; 4/ Има ли право особеният представител на ответника да отправя материалноправни извънсъдебни изявления за прихващане или само с разрешение на съда, а ако има право само с разрешение на съда, длъжен ли е въззивният съд – при направено изрично особено искане във въззивната жалба, да се произнесе и да предостави на основание чл. 29, ал. 5, вр. чл. 34, ал. 3 ГПК съдебно разрешение на извършеното извънсъдебно изявление за прихващане от страна на особения представител на ответника; 5/ Следва ли размерът на активното вземане, с което се извършва извънсъдебното прихващане, да бъде установено изключително и само с влязло в сила решение или заповед за изпълнение, или е допустимо този размер да бъде установен и по друг безспорен начин – като например с безспорния факт на извършеното от ответника плащане на определена по размер сума, видно от самите счетоводни книги на банката, при положение, че две съдебно-счетоводни експертизи пред първа инстанция са установили и потвърдили размера на платените от ответника на ищеца суми по същото правоотношение, които експертизи в тази им част не са били оспорени от ищеца пред първоинстанционния съд.

Ответникът по касационната жалба – „Ю. Б. АД, чрез процесуалния си пълномощник, в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва наличието на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване по подробно изложени в писмения отговор съображения.

Претендира присъждането на разноски за касационната инстанция.

Върховният касационен съд, състав на ІІ-ро търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, намира следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, но по отношение на същата не се установява приложното поле на касационното обжалване.

При условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не са формулирани правни въпроси, чието разрешаване в противоречие със съответната практика на ВКС съдът да преценява. Съгласно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г. касационният съд не може сам да извежда правните въпроси от значение за изхода по делото, а може само да преформулира и уточнява въпроси, които касаторът е поставил. Липсата на надлежно формулирани правни въпроси е достатъчно основание за недопускане на исканото касационно обжалване, тъй като достъпът до касационна проверка предполага да са кумулативно установени и общите, и допълнителните селективни предпоставки на чл. 280, ал. 1 ГПК.

При условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са формулирани въпроси, които обаче не притежават правен характер, както и не е обосновано, защо същите имат значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото (съгласно т. 4 от цитираното по-горе тълкувателно решение). Поставените въпроси не са правни, тъй като се отнасят към правилността на изводите на въззивния съд, формирани след преценка на конкретно установените факти по делото във връзка с доводите във въззивната жалба на касатора относно необходимостта от прилагане на чл. 161 ГПК поради непредставяне на първоначалния погасителен план към договора за кредит и преклудиране на възможността ответникът да релевира правопогасяващо възражение за първи път пред въззивната инстанция, като по някои от въпросите въззивният съд изобщо не е излагал мотиви и съответно те не са обусловили правната му воля за изхода на делото.

Във връзка с първия въпрос съставът на въззивния съд е приел, че всеки погасителен план е само изражение на волята на страните, а в случая тя е била ясно обективирана в договора за банков кредит, с посочване на размер на месечната погасителна вноска, дата на падежа на погасяването й и съответната дължима наказателна лихва при забава в плащането й. Поради това, че първоначалният погасителен план е без самостоятелно значение за предмета на спора, спрямо непредставянето на същия не може да се приложи санкцията на чл. 161 ГПК – съдът да приеме за установени факти, за доказването на които страната е създала пречки. Предвид изложеното въпросът не се явява значим за изхода на спора по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Останалите формулирани въпроси касаят изводите на съда във връзка с представеното с въззивната жалба и условно прието от съда с определението му по чл. 267 ГПК „изявление за извънсъдебно прихващане“, направено от особения представител на ответника след постановяване на решението на първата инстанция. По отношение на същото съдът е приел, че се касае за възражение за прихващане със заплатените в повече погасителни вноски, което е преклудирано, тъй като е заявено след изтичане на съответните процесуални срокове и в отсъствието на предпоставките на чл. 373 (вероятно се има предвид чл. 371) ГПК за разглеждането му за пръв път от въззивната инстанция, а именно съществуването на насрещното активно вземане да е установено с влязло в сила решение или заповед за изпълнение.

Видно е, че съдът не е излагал съображения, дали особеният представител е легитимиран да прави материалноправни възражения от името на представлявания извън процеса, поради което четвъртият въпрос не удовлетворява общото селективно изискване – да е обусловил решаващата правна воля на съда. Останалите въпроси, както вече се посочи, са пряко относими към обосноваността и законосъобразността на така формираните изводи и затова не могат да бъдат предмет на преценка в настоящата фаза от касационното производство (вж. отново т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Освен посоченото дотук следва да се отбележи, че няма пречка съдът да не цени приети по делото доказателства, тъй като окончателната преценка за тяхната допустимост и относимост се прави именно при постановяване на съдебния акт по разрешаването на материалноправния спор.

Що се отнася до това, дали размерът на активното вземане, с което се извършва прихващане след решаването на делото от първата инстанция, трябва да е задължително установено с влязло в сила съдебно решение или заповед за изпълнение, за да бъде съобразено от въззивния съд, следва да се уточни, че приложената от съда разпоредба на чл. 371 ГПК не създава предпоставки за разширително тълкуване в искания от страната смисъл.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд намира, че не се установяват кумулативно изискуемите предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което и атакуваното въззивно решение не следва да се допуска до касационен контрол.

Доказателства за сторени от ответника по касация разноски за защита пред настоящата инстанция не са представени.

Така мотивиран, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 34 от 20.01.2023 г. по в. т. д. № 24/2022 г. по описа на Софийски апелативен съд. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.