О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60805

София 23.11.2021 г.

В И М Е Т О НА Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на пети октомври, две хиляди двадесет и първа година, в състав:

Председател : МАРИО ПЪРВАНОВ

Членове : ИЛИЯНА ПАПАЗОВА

МАЙЯ РУСЕВА

изслуша докладваното от съдията М. П. гр. дело № 1880/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на държавата, представлявана от министъра на финансите, подадена чрез процесуалния представител юрисконсулт В. Б., срещу решение № 261337 от 23.11.2020 г. по в. гр. д. № 10964/2019 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение№119036 от 20.05.2019 г. по гр. дело №28834/2018 г. на Софийския районен съд. С първоинстанционното решение касаторът е осъден да заплати на „Геовид“ ЕООД на основание чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ, сумата от 21 185,95 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от реализиране на приход от цена на произведена електрическа енергия в периода от 01.07.2014 г. до 10.08.2014 г., настъпили вследствие действия на народни представители от 42-то Народно събрание, извършени на 04.12.2013 г., чрез приемане на разпоредбата на § 6, т. 2 и т. 3 от ЗР на Закона за държавния бюджет на Р.Б. за 2014 г., с които се създават чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 и 3, и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 в Закона за възобновяемите енергийни източници, обявена за противоконституционна с Решение № 13 от 31.07.2014 г. на КС на РБ, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 04.05.2018 г. до окончателното плащане. Със същото решение касаторът е осъден да заплати „Н. Е. ЕООД на основание чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ, сумата от 13 210,32 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от реализиране на приход от цена на произведена електрическа енергия в периода от 01.07.2014 г. до 10.08.2014 г., настъпили вследствие действия на народни представители от 42-то Народно събрание, извършени на 04.12.2013 г., чрез приемане на разпоредбата на § 6, т. 2 и т. 3 от ЗР на Закона за държавния бюджет на Р.Б. за 2014 г., с които се създават чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 и 3, и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 в Закона за възобновяемите енергийни източници, обявена за противоконституционна с Решение № 13 от 31.07.2014 г. на КС на РБ, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 04.05.2018 г. до окончателното плащане

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и отговаря на изискванията за редовност. За да се произнесе по допустимостта , Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, прецени следните данни по делото:

Въззивният съд е приел, че съобразно константната съдебна практика /ППВС № 7/1959 г. и др./ юридическите лица отговарят за непозволено увреждане на основание чл. 49 ЗЗД, но не и на основание чл. 45 ЗЗД. Същите носят отговорност за вредите, причинени от техни работници, служители или други физически лица, на които са възложили работа по силата на граждански договор и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди, но са налице несъмнени данни, че вредата е причинена от кръга на посочените лица /в този смисъл и т. 7 от ППВС № 7/1959 г. /.При съвкупната преценка на събраните по делото доказателства съдът намира, че в случая са налице предпоставките по чл. 49 ЗЗД за ангажиране на отговорността на държавата. Отговорността по чл. 7 от КРБ е имуществена, като целта на разпоредбата е да очертае най-общо основанието и да посочи в чия правна сфера и в чий имуществен патримониум настъпва задължението за обезвреда - този на държавата. Държавата съществува и осъществява функциите си единствено чрез системата от държавни учреждения, като отговорността на държавните учреждения е идентична с тази на държавата в материалноправен аспект. Държавните учреждения не притежават собствено имущество, а стопанисват и управляват държавно имущество, чрез което осъществяват дейността си, поради което именно държавата отговаря имуществено за задълженията на държавните учреждения. Държавата е възложила на народните представители да упражняват държавни функции /законодателната власт е възложена на Народното събрание, което е колективен орган, състоящ се от 240 народни представители - чл. 62 и чл. 63 КРБ /и се явява възложител на тяхната работа, като това възлагане е опосредено чрез възлагане от съответните държавни учреждения, с които посочените длъжностни лица се намират в конкретни правоотношения, т. е. както държавата, така и учреждението, към което се числят съответните длъжностни лица, отговарят имуществено по реда на чл. 49 ЗЗД и чл. 7 КРБ.

Съгласно разпоредбите на чл. 35а ал. 1-3 ЗВЕИ, приети с точки 2 и 3 от § 6 от заключителните разпоредби на ЗДБ на РБ за 2014 г., на пленарно заседание на 42-рото Народно събрание, проведено на 04.12.2013 г., за производството на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия се събира такса, определена в ал. 2, а производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия са задължени за таксата по ал. 1. В Решение № 13 от 31.07.2014 г. на КС на РБ, постановено по конституционно дело № 1/2014 г. е прието: че разпоредбата на ал. 1 на чл. 35а ЗВЕИ противоречи на чл. 60, ал. 1 от КРБ, съгласно който гражданите са длъжни да плащат данъци и такси, установени със закон, съобразно техните доходи и имущество; че разпоредбата на чл. 35а, ал. 3 ЗВЕИ противоречи и на чл. 19, ал. 2 и 3 от КРБ, съгласно които законът създава и гарантира на всички граждани и юридически лица еднакви правни условия за стопанска дейност, като предотвратява злоупотребата с монополизма, нелоялната конкуренция и защитава потребителя; инвестициите и стопанската дейност на български и чуждестранни граждани и юридически лица се закрилят от закона; че разпоредбите на чл. 35а и 35б сами по себе си не са противоконституционни, но те са свързани и обслужват разпоредбите на чл. 35а, ал. 1 и 3 ЗВЕИ, които са противоконституционни и поради обусловеност с тях са също противоконституционни, защото самостоятелното им съществуване влиза в противоречие с принципа на правовата държава. Възприетото от законодателя в чл. 151, ал. 2 КРБ действие на решенията на КС следва да се разглежда във връзка с предвиденото в чл. 22, ал. 4 ЗКС, че възникналите правни последици от обявения за противоконституционен акт се уреждат от органа, който го е постановил. Разпоредбата предвижда задължение за органа, приел противоконституционна разпоредба, да уреди правните последици, възникнали от прилагането на противоконституционния закон до обявяването му за противоконституционен с решението на Конституционния съд. Това е така, както защото се създава опасност от законова празнота, така и опасност от нарушаване или застрашаване на конституционно установени права и интереси, смущава се съществуващият правов ред и правната сигурност. Да се приеме, че предвиденото в чл. 22, ал. 4 ЗКС е само право, но не и задължение на НС не отговаря на духа и на разпоредбите на КРБ, съгласно която България е правова държава и се управлява според КРБ и законите на страната. Конституционната уредба е изградена върху принципа за нетърпимост на действието на противоконституционните закони, поради което след обявяването на законова разпоредба за противоконституционна НС е длъжно да уреди правните последици, възникнали от прилагането на противоконституционния закон до решението на КС, вкл. относно евентуално настъпили вреди вследствие прилагането на противоконституционна разпоредба до обявяването й за такава. Поради това съдът намира, че неизпълнението от НС на задължението му по чл. 22, ал. 4 ЗКС не лишава увредените вследствие прилагането на противоконституционната норма лица да търсят обезщетение за вредите по общия ред. При това не става дума нито за осъществяван от съда контрол върху законодателната дейност на НС или за произнасяне от съда по отношение законосъобразността и противоконституционността на законови нормативни актове – противоконституционността на процесните разпоредби вече е обявена с решение на компетентния орган – КС, още по-малко съдът при преценка за основателност на иск по чл. 49 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ осъществява де факто нормотворческа дейност. Съдът извършва единствено преценка относно наличието на предпоставките за ангажиране деликтната отговорност на държавата за причинени вреди от нейни органи, какъвто несъмнено е и законодателният орган, за незаконните актове или действия на който държавата също отговаря, съгласно конституционно установения принцип в чл. 7 КРБ.Спори се между страните в производството дали е противоправно деяние приемането на противоконституционен закон и бездействието на Народното събрание да уреди правните последици от прилагането на противоконституционния закон, както и какъв е процесуалният ред за защита на накърнените от прилагането на противоконституционния закон права преди Народното събрание да уреди заварените приключили отношения. По тези въпроси е формирана съдебна практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК – решение № 91/06.04.2020 г., по гр. д. № 3804/2019 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, както и решение № 72 от 21.04.2020 г. по гр. д. № 2377/2019 г. на ВКС, ГК ІV ГО.С тази съдебна практика е разяснено, че отговорност на Народното събрание е приетите от него закони да съответстват на КРБ, защото народните представители поемат като основно свое задължение да я спазват под клетва, която те полагат съгласно чл. 76, ал. 2 КРБ при конституирането на всяко новоизбрано Народно събрание. Приемането на противоконституционен закон е неизпълнение на основното задължение за спазване на КРБ от мнозинството народни представители. То е във висша степен противоправно, защото съгласно чл. 4, ал. 1 КРБ е правова държава, която се управлява на първо място според Конституцията и на следващо място според законите на страната. Разяснено е също така, че приемането на противоконституционен закон е деликт, защото приемането му е противоправно деянието (във висша степен) и приложението на противоконституционния закон неизбежно причинява вреди на правните субекти – както на самата държава, така и на гражданите и юридическите лица, които са в равна степен подчинени на закона до привеждането му в съответствие с Конституцията. Ако действието на противоконституционния закон е запазено в някаква част, за държавата възниква задължението да възстанови правото и за тези отношения, които са се осъществили в нарушение на КРБК. В чл. 22, ал. 4 ЗКС вр. с чл. 152, ал. 2 КРБ регламентират действие занапред на решенията на КС. Той не установява възможност Народното събрание да уреди възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, а го задължава да направи това, за да възстанови по този начин нарушения конституционен ред. Бездействието на Народното събрание да уреди правните последици от прилагането на противоконституционния закон е толкова противоправно, колкото и приемането на такъв закон.Дадени са разяснения, че докато Народното събрание не уреди всички правни последици от прилагането на противоконституционния закон чрез приемането на съответни правни норми, които чрез приложението им да компенсират продължаващото нарушение на правата, конституционният ред остава да бъде накърнен, което е несъвместимо с правовата държава. Продължаващите да съществуват правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон винаги се поддават на правна уредба, но по различни причини релевантните правни последици може да останат неуредени въобще или да бъдат уредени от Народното събрание непълно или неточно. Последното не прави накърнения конституционен ред невъзстановим. Докато поддържат с бездействието си конституционния ред накърнен, мнозинството народни представители ангажират отговорността на държавата да обезщети на общо основание увредените от продължаващото да съществува нарушение на Конституцията.Тези разяснения, дадени с актуалната съдебна практика, цитирана по – горе, следва да се съобразят при разглеждане на спора, предмет на делото.В разглеждания случай се установи, че нормата, въз основа на която е събирана процесната такса, е обявена от КС на РБ за противоконституционна. Също така Народното събрание не е изпълнило задължението си, произтичащо от нормата на чл. 22, ал. 4 ЗКС да уреди възникналите правни последици от акта, обявен за неконституционен. Това бездействие от страна на Народното събрание не може да обоснове освобождаването му отговорност за причинените на засегнатите субекти от обявената за не конституционна норма.Установяването на разглежданото бездействие в рамките на спорния исков процес, не съставлява преценка за необходимост и целесъобразност от приемане на законодателна уредба на обществените отношения, в каквато насока са изложени доводи от ответника. В рамките на правораздавателната компетентност е установяването наличието на противоправно бездействие от страна на Народното събрание, както и извършването на преценка дали същото може да послужи като основание за ангажиране деликтната отговорност на държавата.От ангажираните по делото доказателства, обсъдени по – горе, се установи, че събраната от ищеца „Н. Е. ЕООД такса през разглеждания период 01.07. 2014 г. – 10. 08. 2014 г. при реализиране на произведената от него електроенергия възлиза на 13 210,32 лв. Събраната от ищеца „Геовид“ ЕООД, такса през разглеждания период 01.07. 2014 г. – 10. 08. 2014 г. при реализиране на произведената от него електроенергия възлиза на 21 185,95 лв. Тя е начислена върху приходите и е събрана на основание чл. 35а ЗЕВИ. Същевременно с горепосоченото решение на КС е установена противоконституционност на посочената норма. С удържането на исковите суми в размер на дължимата по приложимия закон такса имуществото на ищците е намалено в причинна връзка с противоправно поведение на лица, за поведението на които държавата отговаря. На основание чл. 45, ал. 2 ЗЗД вината се предполага до доказване на противното. По делото не са заявени твърдения и съответно не са ангажирани доказателства за оборване на установената в посочената норма презумпция за вина.

Предвид изложеното съдът намира, че по делото е установено освен да е налице възлагане от държавата, но и противоправно поведение на длъжностните лица, съставящи колективния държавен орган – НС, изразяващо се както в приемане на противоконституционна разпоредба (арг. чл. 67, ал. 2 КРБ), така и в бездействие – неуреждане на възникналите в резултат прилагането на противоконституционна разпоредба правни последици по реда на чл. 22, ал. 4 ЗКС и в двумесечния срок, предвиден в ПОДНС. Наличието на вреда, настъпила в причинна връзка с установената с противоконституционната разпоредба такса, също се доказва по делото. Съобразно разпоредбата на чл. 35а, ал. 2 и чл. 35б ЗВЕИ размерът на таксата е 20 % от цената на количеството изкупена електрическа енергия от обществения доставчик и от крайните снабдители, която такса се удържа и внася от обществения доставчик, съответно от крайния снабдител. В конкретния случай, за периода 01.07.2014 г. – 10.08.2014 г. ищецът „Н. Е. ЕООД е пропуснал да получи в цялост дължимата му се цена на произведена електрическа енергия, тъй като за посочения период му е била удържана сумата от 13 210,32 лева, представляваща удържана такса по чл. 35а, ал. 2 и чл. 35б ЗВЕИ, а ищецът „Геовид“ ЕООД е пропуснал да получи в цялост дължимата му се цена на произведена електрическа енергия, тъй като за посочения период му е била удържана сумата от 21 185,95 лева, представляваща удържана такса по чл. 35а, ал. 2 и чл. 35б ЗВЕИ. Следователно, вследствие поведението на законодателя, в имуществената сфера на ищците е настъпила вреда – същите са пропуснали да реализират приход от цена на ел. енергия.

В касационната жалба са изложени твърдения за недопустимост и неправилност на обжалваното решение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол по въпросите: 1) отпада ли публичноправният характер на получени от държавата такси по чл. 35а ЗЕВИ, удържани за периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г., след влизане в сила на 10.08.2014 г. на Решение № 13/ 31.07.2014 г. по к. д. № 1/2014 г. на КС, с което нормата е обявена за противоконституционна; допустимо ли е възстановяването на платените суми за този период да се търси по общия исков ред като частноправно вземане на финансово задълженото лице срещу държавата; 2) запазва ли се публичноправният характер на вземането на държавата за такса съгласно чл.35а ЗEBИ след влизане в сила на решение на КС, с което чл. 35а ЗЕВИ и сл. са обявени за противоконституционни и по кой процесуален ред следва да се търси връщане на удържаните суми за погасяване на публичноправно задължение за такса по чл. 35а ЗЕВИ за периода преди влизане в сила на решение по чл. 149, ал. 1, т. 2 КРБ; 3) отпада ли публичноправният характер на приключило публично правоотношение, след влизане в сила на решение на КС за обявяване на противоконституционност на законовите разпоредби, които са уреждали публичното отношение и по какъв ред следва да се претендира възстановяване на суми, удържани недължимо за погасяване на публичноправни задължения за периода преди законът да бъде обявен за противоконституционен - съответно по съдопроизводствения ред на ГПК като вземане, произтичащо от неоснователно обогатяване или по специалния ред, установен от законодателя за възстановяване на недължимо платени публични държавни вземания - сочи противоречие на приетото от въззивния съд с Тълкувателно решение №3/28.04.2020 г. по к. д. № 5/2019 г. и к. д. № 12/2019 г. на КС на РБ; 4) „кой представлява Народното събрание в частни граждански отношения по искове за обезщетение за вреди от законодателното поведение на народните представители - председателят на НС или държавата, представлявана от министъра на финансите по чл. 31 ГПК”; 5) „държавата, представлявана по реда на чл. 31 ГПК, или Народното събрание е надлежен ответник по иск за обезщетение за вреди по чл. 49, вр. с чл. 45 от 33Д от законодателна дейност на Народното събрание”; 6) „налице ли е пасивна процесуална легитимация на НС да отговаря пряко за вредите от законодателна дейност, изразяваща се в приемане на противоконституционна норма и в бездействие при изпълнение на задължението по чл. 22, ал. 4 ЗКC за уреждане на правните последици от противоконституционна норма”; 7) „държавата по смисъла на чл. 31 от ГПК или НС е надлежен ответник по иск за обезщетение за вреди по чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД от законодателна дейност на Народното събрание”; 8) кой е надлежният ответник по иск по чл.49 ЗЗД, във вр. с чл. 45 33Д във вр. с чл. 7 КРБ за вреди от законодателна дейност на НС - държавата по чл. 31 ГПК или правосубектното НС, с което народните представители се намират в специфични правоотношения, към които се прилагат КТ и КСО по силата на ПОДНС; налице ли е идентичност между двата субекта и може ли ищецът и/или съдът да избират между тях, съответно да определят измежду тях по избор надлежния ответник за вреди от действия и бездействия при упражняване на законодателна власт”; 9) „при установена от КС противоконституционност на приет закон и настъпили вреди от прилагането му, налице ли е процесуална легитимация на НС да отговаря пряко за вредите от законодателна дейност, изразяваща се в приемане на противоконституционна норма и в бездействие при изпълнение на задължението по чл. 22, ал. 4 ЗКC за уреждане на правните последици от противоконституционна норма”; 10) „отговаря ли държавата като възложител по смисъла на чл. 49 33Д на народните представители по иск за непозволено увреждане от действия на народните представители във връзка с осъществяваната законодателна дейност, състояща се в приемането на законови разпоредби, обявени впоследствие за противоконституционни, и липсата на приемане на акт за уреждане на правни последици по реда на чл.22, ал. 4 от ЗКC”; 11) „отговаря ли държавата като възложител по смисъла на чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД на народните представители по иск за непозволено увреждане от действия на народните представители във връзка с осъществяваната законодателна дейност, състояща се в приемането на нормативни разпоредби, обявени впоследствие за противоконституционни, и липсата на приемане на акт за уреждане на правни последици по реда на чл.22, ал. 4 ЗКС, като се има предвид, че народните представители се избират директно от народа чрез избори” – сочи се противоречие с ППВС № 9/1966 г., ТР № 3/2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г., ОСГК на ВКС, решение № 211/20.05.2008 г. по гр. д. № 6087/2007 г., V г. о., определение № 404/ 06.08.2016 г. по гр. д. № 947/2016 г., определение № 59/30.01.2020 г. по гр. д. № 4135/2019 г., III г. о., решение № 430/23.09.2009 г. по гр. д. № 6017/2007 г., IV г. о., решение № 348/08.01.2018 г. по гр. д. № 495/2017 г., IV г. о., решение № 63/01.03.2016 г. по гр. д. № 4885/2015 г., IV г. о. на ВКС; Тълкувателно решение №3/28.04.2020 г. по к. д. № 5/2019 г. и к. д. № 12/2019 г. на КС; както и че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото; 12) „може ли държавата да отговаря за вреди по националното право, за които са твърди, че са причинени от законодателната дейност на народните представители/Народното събрание, във връзка с приемането на законови разпоредби, обявени впоследствие за противоконституционни и липсата на последващ акт по чл. 22, ал. 4 от ЗКС”; 13) „представляват ли последиците от изцяло приключили публични правоотношения към момента на влизане в сила на решение на КС, с което законът, от който е възникнало правоотношението (чл. 35а и сл. от ЗЕВИ) е обявен за противоконституционен, също и гражданскоправни последици - имуществени вреди от законодателно поведение вследствие на влизане в сила на решението на КС, с което законът е обявен за противоконституционен“; 14) „представляват ли на общо основание имуществени вреди настъпилите правни последици при приключили правоотношения към датата на влизане в сила на решението на КС, с което е обявен за противоконституционен законът, от който са възникнали, вследствие на законодателно бездействие на НС да приеме закон по реда на чл. 22, ал. 4 от ЗКС“; 15) „противоправно поведение ли е законодателното бездействие на НС да приеме закон по реда на чл. 22, ал. 4 от ЗКC за обезщетяване на засегнатите от прилагането на противоконституционен закон лица и в кой момент настъпва имуществената вреда от бездействието“; 16) „законодателната дейност на НС по чл. 22, ал. 4 ЗКС, включват ли се в обхвата на т. нар. „актове и действия“ по смисъла на чл.7 КРБ, за които държавата носи отговорност” – твърди се противоречие с Тълкувателно решение №3/28.04.2020 г. по к. д. № 5/2019 г. и к. д. № 12/ 2019г. на КС и практиката на ВКС - решение № 172/26.01.2017 г. по гр. д. № 1670/2016 г., II г. о., решение № 79/ 14.03.2000 г. по гр. д. № 1456/1999 г., IV г. о., решение № 68/14.07.2016 г. по гр. д. № 6043/2015 г., II г. о. и определение № 569/10.07.2019 г. по гр. д. № 1886/2019 г., III г. о.; поддържа се и, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото; 17) „кой е компетентният орган, който може да уреди правните последици при изцяло приключили отношения, настъпили от прилагането на противоконституционен закон и приключили до влизане в сила на решението на КС, с което е обявен за противоконституционен - органът по чл. 22, ал. 4 ЗКC или правораздавателните органи“; 18) „формалното бездействие на органа по чл.22, ал. 4 ЗКС винаги ли причинява имуществена вреда“; 19) „за да се прецени дали бездействието на органа по чл. 22, ал. 4 ЗКC е увреждащо и противоправно, достатъчно ли е същото да е формално, или следва да се извърши преценка налице ли са правоотношения, подлежащи на трайна нормативна уредба, преценка за вида и съдържанието на нормативната уредба и за нейната целесъобразност, също и оценка на въздействието“; 20) „компетентен ли е гражданският съд да прецени вместо НС каква е дължимата по вид и съдържание правна уредба в хипотезата на чл. 22, ал. 4 ЗКC при предявен иск за присъждане на обезщетение за вреди от законодателно бездействие“ – сочи се противоречие с Тълкувателно решение №3/28.04.2020 г. по к. д. № 5/2019 г. и к. д. № 12/2019 г. на КС, както и че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото; 21) „налице ли е противоправност на действията на народните представители при приемане на закон, обявен по-късно с решение на КС за противоконституционен, ако същият този закон е в съответствие с общностния правопорядък“; 22) „събраните по чл. 35а и сл. от ЗЕВИ такси във времето преди да бъдат обявени за противоконституционни, представляват ли вреди за заплатилите ги дружества, доколкото налагането им е позволено и не противоречи на приложимото общностно право“;

23) „приматът на правото на ЕС допуска ли национална правна уредба, обявена за противоконституционна, но непротиворечаща на правото на ЕС, да бъде основание за търсене на обезщетение от държавата за настъпили вреди на частноправни субекти“ – сочи се противоречие с решение на СЕС от 17.12.1970 г. по делото Internationale Handelsgesellschaft mbH срещу Einfuhr- und Vorratsstelle fьr Getreide und Futtermittel. Поддържат се и основанията по чл.280, ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на касационната жалба от „Геовид“ ЕООД - [населено място] и „НИК ЕНЕРДЖИ“ЕООД – [населено място]. Претендират се разноски.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 261337 от 23.11.2020 г. по в. гр. д. № 10964/2019 г. на Софийския градски съд.

Не съществува вероятност постановеното въззивно решение да е недопустимо. Съдът се е произнесъл по редовна искова молба и срещу надлежен ответник. Произнасянето е въз основа на ясно заявените в исковата молба правопораждащи твърдения на ищеца. Съдът не се е произнесъл по спор за възстановяване на недължимо платени публични държавни вземания, които спорове не са подведомствени на гражданските съдилища. Той е разгледал деликтен иск, произнасянето по който е в компетентността на общите съдилища. Съдът също така не е упражнил контрол върху дейността на НС, а се е произнесъл за гражданските последици от акта на легитимния да упражнява такъв контрол орган – КС. Що се касае до твърдението на касатора, че законодателната властническа дейност не можело да бъде деликт, то няма отношение към валидността и допустимостта на решението, а само към неговата правилност, която в производството по чл. 288 ГПК не подлежи на контрол.

Първите три въпроса в изложението, касаещи правните последици от приключили публични правоотношения, възникнали от закон, обявен за противоконституционен, не са разрешени в противоречие с цитираното Тълкувателно решение № 3/28.04.2020 г. по к. д. № 5/2019 г. и к. д. №12/ 2019г. на КС на РБ. Според това решение, тълкуването на чл. 151, ал. 2 от Конституцията трябва да се основе на универсалния конституционен принцип на правовата държава и дава предимство на правната сигурност, като възприема правилото за действието занапред на решенията на Конституционния съд. Това правило е смекчено в Закона за Конституционния съд, който изисква възникналите правни последици от противоконституционния акт да се уредят от органа, който го е постановил (чл. 22, ал. 4 ЗКС). По този начин е постигнат баланс между принципите за правна сигурност и правната справедливост. За да се постигне и правната справедливост обаче, Народното събрание трябва да изпълни задължението си да уреди възникналите от прилагането на противоконституционната правна норма правни последици. Правилото, че решенията на Конституционния съд действат занапред не е абсолютно и от него има изключения, които могат да се обосноват с цялостната конституционноправна уредба. От значение за действието на решението на Конституционния съд спрямо заварените правоотношения и тези, предмет на висящи съдебни производства е тълкуването на съдържанието на разпоредбата на чл.150, ал. 2 от Конституцията, уреждаща контрола за конституционосъобразност, упражняван по конкретен повод. Разпоредбата задължава ВКС и ВАС да спрат производството по делото и да внесат въпроса в Конституционния съд, когато установят несъответствие между закона, приложим по висящото пред тях дело, и Конституцията. Нормата цели да осуети решаването на висящото дело съобразно един твърдян противоконституционен, порочен закон и затова постановява то да бъде спряно, за да се изчака произнасянето на Конституционния съд. Спирането би се лишило от смисъл, ако делото трябва да се реши съобразно противоконституционен закон. Прилагането на обявения за противоконституционен закон към висящо производство е в противоречие с принципа на върховенството на Конституцията и нарушава забраната на чл. 5, ал. 1 КРБ. Нито един закон не може да противоречи на Конституцията. Ако противоречи, той не е част от правната система, а следователно не е приложимо право, което единствено има значение за решаването на правни спорове. Спрямо правоотношения, предмет на висящи съдебни производства, обявеният за противоконституционен закон не се прилага. Целта е да се осуети постановяване на съдебни решения в противоречие с решението на Конституционния съд и следователно уронващи върховенството на Конституцията. Обратното разбиране е несъвместимо с върховенството на Конституцията, с нейното непосредствено действие, с духа и принципите на правовата държава. Утвърденият в Конституцията принцип на справедливост (материалният елемент на принципа на правовата държава), както и разпоредбата, че правораздаването се осъществява от съдилищата (чл. 119, ал. 1 от Конституцията) означава, че конституционна ценност представлява постановяването на справедливо съдебно решение. Формалното правораздаване от съд не е справедливостта, която се защитава и закриля от Конституцията. Цялостната конституционна уредба цели законът, който противоречи на Конституцията, да не бъде приложен, за да не възникнат противоконституционни и в този смисъл несправедливи правни последици от прилагането на такъв правен акт и да не бъдат нарушени правата на личността.

Поставените въпроси от четвърти до единадесети включително, относно пасивната процесуалноправна и материалноправна легитимация на ответника по иска по чл. 49 ЗЗД са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, но същите не са разрешени в противоречие с възприетото в практиката на ВКС (напр. - решение № 205/24.02.2021 г. по гр. д. № 1886/ 2019 г., III г. о. и др.) разрешение, че по иск за вреди по чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 7 КРБ за обезщетяване на вреди от незаконосъобразни и противоконституционни действия на държавни органи, в т. ч. и на вреди, причинени от противоконституционен закон, държавата може да участва в делото като ответник, представлявана от министъра на финансите, в качеството му на неин законен представител, както и чрез процесуален субституент, в който случай държавата не става страна по делото, тъй като процесуалната суброгация изключва това, но е обвързана от съдебното решение, като да е била страна. Приема се още, че държавата може да участва в делото и чрез повече от един процесуални субституенти, когато вредата се претендира да е причинена от незаконните актове, действия или бездействия на повече държавни органи, като при основателност на иска се осъждат всички държавни органи, чието поведение е противоправно и е причинило претендираната вреда. Материалната отговорност е на държавата, но се осъждат страните, чрез които тя участва в делото, при това солидарно, тъй като отговорността е на един и същ правен субект – държавата. Законовото представителство на държавата обаче изключва процесуалната суброгация. Предявеният иск не може да бъде разгледан и съответно – уважен или отхвърлен едновременно по отношение на носителя на задължението – държавата и по отношение на процесуалния субституент – съответният държавен орган или органи, които извършват съдопроизводствените действия от свое име.

Въпроси от дванадесети до деветнадесети включително също са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, но не са разрешени в противоречие с Тълкувателно решение № 3/28.04.2020 г. на Конституционния съд, което беше изяснено по-горе. Въпросите са разрешени изцяло в съответствие с практиката на ВКС, съгласно която отговорност на Народното събрание е приетите от него закони да съответстват на Конституцията, защото народните представители поемат като основно свое задължение да я спазват под клетва, която те полагат съгласно чл. 76, ал. 2 на Конституцията при конституирането на всяко новоизбрано Народно събрание. Приемането на противоконституционен закон е неизпълнение на основното задължение за спазване на Конституцията от мнозинството народни представители. То е във висша степен противоправно, защото съгласно чл. 4, ал. 1 на Конституцията, Р. Б. е правова държава, която се управлява на първо място според Конституцията и на следващо място според законите на страната. Приемането на противоконституционен закон е деликт, защото приемането му е противоправно деяние и приложението на противоконституционния закон неизбежно причинява вреди на правните субекти – както на самата държава, така и на гражданите и юридическите лица, които са в равна степен подчинени на закона до привеждането му в съответствие с Конституцията. Държавата не би успявала да поддържа качеството си „правова“, ако не съществува ред за хармонизиране на законите с Конституцията и осъществяването в действителност на правоотношенията в съответствие с нея. Ако е противоправно това, което нарушава закона, в най-висока степен противоправно е онова, което нарушава Конституцията; и прекратяването на действието на противоконституционния закон е само първата стъпка за възстановяване на накърнеността на правовата държава. Възстановяването на правния ред може да бъде постигнато, като се отмени или прекрати приложението на противоконституционния закон. Ако действието на противоконституционния закон е запазено в някаква част, за държавата възниква задължението да възстанови правото и за тези отношения, които са се осъществили в нарушение на Конституцията. Законът за Конституционния съд в своя чл. 22, ал. 4 е съгласуван с установеното в чл. 152, ал. 2 на Конституцията действие занапред на решенията на съда. Той установява не възможността Народното събрание да уреди възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, но го задължава да направи това, за да възстанови по този начин нарушения конституционен ред. Бездействието на Народното събрание да уреди правните последици от прилагането на противоконституционния закон е толкова противоправно, колкото и приемането на такъв закон. С приемането на противоконституционен закон Народното събрание нарушава конституционния ред, а с бездействието си, вместо да изпълни задължението си да го възстанови, НС продължава да поддържа нарушения конституционен ред. За Народното събрание в правовата държава възниква същото задължение (да възстанови нарушения конституционен ред) и когато то отмени занапред приет от него закон, защото е противоконституционен. Правните последици на влезлите в сила съдебни решения и присъди, индивидуалните административни актове и другите публичноправни актове, издадени въз основа на противоконституционния закон; сключените правни сделки при неговото действие; извършените плащания и други действия при осъществяването на права и в изпълнението на задължения, възникнали непосредствено от действието на противоконституционния закон и от публичноправните актове и сделките, извършени при неговото действие не може да продължат да съществуват, тъй като са в непримиримо противоречие с конституционния ред. Ако те не бъдат уредени по справедлив начин, правовата държава би останала накърнена по правно непозволен начин. Докато НС не уреди всички правни последици от прилагането на противоконституционния закон чрез приемането на съответни правни норми, чието приложение да компенсира продължаващото нарушение на правата, конституционният ред остава накърнен, което е несъвместимо с правовата държава. Народните представители имат задължението да спазват не само Конституцията, но и закона, който ги задължава да уредят възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, за да бъде възстановен напълно конституционния ред. Продължаващите да съществуват правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон винаги се поддават на правна уредба (най-малкото може да бъде създаден облекчен ред за определяне на вида и размера, както и за получаване на надлежното обезщетение), но по различни причини релевантните правни последици може да останат неуредени въобще или да бъдат уредени от Народното събрание непълно или неточно. Последното не прави накърнения конституционен ред невъзстановим.

Докато поддържат с бездействието си конституционния ред накърнен, мнозинството народни представители ангажират отговорността на държавата да обезщети на общо основание увредените лица от продължаващото да съществува нарушение на Конституцията. Когато Конституционният съд е приел по искане за установяване на противоконституционност на закон, че той противоречи на приетото в Конституцията, тълкуването на закона от Конституционния съд е задължително за всички, в т. ч. за съда. Съдът е длъжен да приложи закона за отношенията, които са възникнали и приключили при неговото действие и да откаже приложението му за неприключилите отношения и за отношенията, които са възникнали, след като решението на Конституционния съд е породило действие (вж. - решение № 72/21.04.2020 г. по гр. д. № 2377/2019 г., ІV г. о., решение № 71/06.04.2020 г. по гр. д. № 3804/2019 г., ІV г. о., решение № 72/31.03.2021 г. по гр. д. № 3006/2020 г., III г. о. на ВКС и др.).

Поставеният двадесети въпрос за компетентността на гражданския съд да прецени вместо Народното събрание каква е дължимата по вид и съдържание правна уредба в хипотезата на чл. 22, ал. 4 от ЗКC при предявен иск за присъждане на обезщетение за вреди от законодателно бездействие не е бил разглеждан в обжалваното решение и е неотносим към решаващите изводи на въззивния съд, поради което не може да послужи за общо основание за допускане на касационното обжалване.

По поставените въпроси не е налице и подържаното основание по чл.280, ал. 1, т. 3 ГПК. Точното прилагане на закона е насочено към отстраняването на противоречива съдебна практика и към необходимостта от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика; а значение за развитието на правото въпросът има, когато произнасянето на съда е обусловено от непълнота на закона, или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението по посочените по-горе въпроси.

Не следва да се допуска касационно обжалване на решението и по последните три въпроса, тъй като същите са формулирани общо и без връзка с конкретни правни разрешения на въззивния съд. Съдържанието на въпросите няма връзка с мотивите въззивното решение. С цитирането на практика на Съда на Европейския съюз, без да е обоснована връзката между конкретни разрешения и тяхното отклонение от заложеното тълкуване в тях, не се постига обосноваването на приложно поле на предпоставки за селектиране на жалбата. Липсват правни въпроси, идентични с въпросите, по които се е произнесъл СЕС, по които да е възможна съпоставката на правни разрешения, приети от въззивния съд. Вместо основания за селектиране на касационната жалба са въведени основания по чл. 281, т. 3 ГПК, като изразеното по същество представлява несъгласие с обосноваността на изводите на съда, което не е предмет на производството по чл.288 ГПК.

Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение – също не се установява. Във фазата по допускане на жалбата Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна му неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая, касаторът не сочи никакви допълнителни аргументи за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи от пряко от съдържанието му. А по формулираните правни въпроси обжалваният акт не може да бъде оценен като очевидно неправилен, след като в едната си част въпросите не го обуславят, а в другата си част същите не са разрешени в противоречие със задължителната и установената съдебна практика.

Предвид всичко изложено не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол на атакуваното въззивно решение.

Съобразно изхода на спора на ответниците по касационната жалба не трябва да се присъждат деловодни разноски, защото такива не са направени за касационното производство.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 261337 от 23.11.2020 г. по в. гр. д. № 10964/2019 г. на Софийския градски съд.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1.

2.