О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60430

гр. София, 23.11.2021 год.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди и двадесет и първа година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

ГАЛИНА ИВАНОВА

като изслуша докладваното К. Н. ч. т. д. N 2151 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.274, ал.2 ГПК.

Образувано е по частна жалба на „Уинд системс” ООД срещу определение № 318 / 22.06.2020г. по т. д. № 704 / 2019г. на Апелативен съд – Варна, в частта, с която по реда на чл.248, ал.1 ГПК е изменено постановеното по делото въззивно решение № 58/21.02.2020г. в частта за разноските чрез отмяна на първоинстанционното решение в частта, с която „Енергоразпределение Север“ АД е осъдено да заплати на жалбоподателя разноски за разликата над 50 283,35 лева до 58 233,62 лева.

В частната касационна жалба се поддържа, че определението на въззивния съд по чл. 248 ГПК е неправилно по съображения, изложени в нея.

Ответникът по частната жалба, „Енергоразпределение Север“ АД, оспорва жалбата като неоснователна.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Частната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Съгласно т. 24 от Тълкувателно решение № 6 / 06.11.2013г. по тълк. д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, определението на въззивния съд за допълване и изменение на въззивното решение в частта за разноските по чл.248, ал.1 ГПК се обжалва по реда на чл.274, ал.2 ГПК, а не по чл.274, ал.3 ГПК, поради което обжалването му не е обусловено от предпоставките на чл.280 ГПК, поради което настоящият състав не ги обсъжда.

При определяне на отговорността за разноските въззивният съд е съобразил, че с въззивното решение е: 1/ потвърдено първоинстанционното решение в частта по иска по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за реално изпълнение; 2/ отменено е осъдителното решение по предявения главен осъдителен иск по чл. 49 ЗЗД и същият е изцяло отхвърлен за сумата от 689 628,23 лева; 3/ разгледан е евентуалният иск по чл. 82 ЗЗД, който е уважен в пълния му размер от 258 604,69 лева; 4/ отменено е първоинстанционното решение в частта за присъдените в полза на ищеца разноски за разликата от 67 479,29 лева до 75 589,36 лева, с оглед изхода на спора по евентуалния иск и прекратяването на производството по част от претенцията, поради отказ от иска. Съдът е взел предвид и факта, че цената на главния и евентуалния иск е различна, като дължимата такса по тях е една и е определена съобразно по-високия размер на главния иск. С оглед на това, въззивният съд е приел, че при отхвърляне на главния иск с по-висока цена и уважаването на евентуалния иск в пълния му размер, но с по-ниска цена от главния иск, направените от ищеца разноски за държавната такса за тази разлика следва да бъдат понесени от него като тази сума не следва да бъде възлагана на ответника. С оглед на това в частта, с която ответникът по исковете е осъден да заплати на ищеца сумата от 17 240,94 лева - представляваща внесената държавна такса за разликата от по-високия размер на цената на отхвърления главен иск до цената на уважения евентуален иск, въззивното решение е изменено чрез отмяна на първоинстанционното решение за тази сума.

На първо място, въззивният съд с решението си е редуцирал присъдените за първата инстанция разноски от 75 589,36 лева на 67 479,29 лева, като е обосновал промяната с прекратяването на производството по част от претенцията, поради отказ от иска. Ищецът не е сезирал апелативния съд в установения за това преклузивен срок с искане по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на въззивното решение в тази му част, поради което настоящият състав не може да извършва преценка относно наличието на посоченото в решение основание за извършеното с него намаление на разноските за първата инстанция.

На второ място, законосъобразни са изводите на решаващия състав, че с оглед по-голямата цена на отхвърления главен осъдителен иск спрямо уважения евентуален осъдителен иск, държавната такса за разликата между цените на исковете следва да бъде в тежест на ищеца, на основание чл.78, ал.3 ГПК. Видно от мотивите на въззивното решение, тази такса не е послужила за основание за намаляване с решението на присъдените в полза на ищеца разноски за първоинстанционното производство.

С оглед изложеното, частната жалба е неоснователна, като определението по чл. 248, ал. 1 ГПК следва да бъде потвърдено в обжалваната част.

Водим от горното, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И

ПОТВЪРЖДАВА определение № 318 / 22.06.2020г. по т. д. № 704 / 2019г. на Апелативен съд – Варна в обжалваната част.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.