8О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 4192София, 19.12.2023 г. В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в закрито заседание на девети ноември две хиляди двадесет и трета година в състав:

Председател: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА

Членове: Г. Г.

ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА

като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 1718 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

С решение № 20 от 03.02.2023 г. по в. гр. д. № 450/2022 г. на Ловешкия окръжен съд е потвърдено решението от 25.07.2022 г. по гр. д. № 991/2021 г. на Ловешкия районен съд, с което са отхвърлени предявените от Д. С. Д. искове - по чл.108 ЗС срещу С. Р. Р. и положителен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК срещу Х. Р. Р. за собственост върху новообразуван поземлен имот с кадастрален номер №.... по плана на новообразуваните имоти на местността „Полето-Лагера“, находящ се в землището на [населено място], одобрен със заповед № 379 от 30.06.2008 г. на областния управител на област Ловеч, с площ 257 кв. м., с начин на трайно ползване - нива, при граници и съседи на имота: имот № 43952.551.366 (полски път на [община]), имот № .... (нива на Р. Х. Р.), имот № .... (нива на Д. С. Д.), имот № ..... (нива на В. Л. Н.).

Въззивният съд е приел, че процесният имот е реална част от друг по-голям имот с площ от около 800 кв. м., който е бил предоставен за ползване на бащата на ответниците Р. Х. Р. с решение № 17/27.02.1987 г. на ОбНС Ловеч въз основа на министерско постановление. Понастоящем този по-голям имот е разделен на две части - процесният имот № .... и имот № ..... Според показанията на част от свидетелите Р. Р. оградил целия имот и го ползвал до смъртта си през 2018 г. В дъното на имота имало постройка със стая за обитаване, както и с помещение за гледане на животни; в имота имало изпълнен резервоар за вода (щерна), като в едната му част имало лозе, а в другата овошки. След смъртта на Р. Р. за имота продължил да се грижи неговият син С. Р.. Според другите свидетели, служители на [община] дошли на място и съдействали на ищеца да изземе процесния имот чрез трасиране на границите му с имот 347. Тези показания се подкрепят и от писмените доказателства – заповед № 700/19.05.2017 г. на кмета на общината, с която на основание чл.34 ЗС е наредено да се изземе имотът от Р. Р., както и от протокола от 28.08.2017 г., според който имотът не е освободен и е заграден с ограда.

Прието е, че ищецът Д. С. Д. е станал собственик на процесния имот въз основа на дарение по нотариален акт № 70, том III, peг. № 1652, дело № 213/2012 г.

От правна страна е прието, че при позоваване на деривативен придобивен способ, какъвто са сделките, претендиращият правото следва да докаже не само конкретната сделка, но и че при извършване на разпореждането прехвърлителят е притежавал правото, предмет на сделката. Макар да е налице дарение, ищецът не доказва, че със същата сделка е придобил правото на собственост върху процесния имот, доколкото не се установява, че при извършване на дарението прехвърлителите по сделката са били собственици на имота въз основа на съответно придобивно основание. Доказателства за такова основание не са ангажирани от ищеца при предявяване на иска, включително до приключване на делото пред районния съд. При липса на доказателства за притежаваното от прехвърлителя право на собственост, не би могло да се приеме, че ищецът е придобил по дарение собствеността върху претендирания имот. Затова предявените от него искове за собственост са неоснователни.

Прието е, че защитата по чл.34 ЗСПЗЗ е установена само в полза на лица, чиито права върху земеделската земя са възстановени по същия закон. Ищецът няма това качество. Административната процедура по чл.34 ЗСПЗЗ не прекъсва владението. Ответниците и техният наследодател никога не са признавали правото на ищеца върху имота, напротив, оспорвали са го, поради което само с предприемане на искова защита на претендираното право би могло да се прекъсне давността на тяхното владение. Тъй като ищецът е този, които трябва да докаже правата на праводателя си по сделката, за основателността на иска е без правно значение установяването на обстоятелството дали ответникът е оспорил на праводателя същото право.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищеца Д. С. Д..

Жалбоподателят поддържа, че процесният имот попада в терен по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ; че наследодателят на ответниците е изкупил допустимите по закон 600 кв. м. и притежава за тях документ за собственост. Спорът е за разликата от 257 кв. м., които са обособени в спорния имот № ..... Въззивният съд не обсъдил представената по делото скица от 2008 г., от която се установявало, че процесният имот е възстановен на наследодателя на праводателите на жалбоподателя, като в скицата е посочено и решението на ПК по чл.14, ал.1, т.1 ЗСПЗЗ. Собствеността на праводателите му не била оспорена от ответниците. В нотариалния акт, с който се легитимира жалбоподателят, било посочено, че неговите праводатели са собственици на основание § 4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ. Позовава се и на ТР № 9/2012 г. на ОСГК на ВКС, като счита, че ответниците не могат да оспорват правата, възникнали от реституцията, а могат да противопоставят само собствени права. Ответниците не разполагат с титул за собственост на спорния имот и затова нямат основание за осъществяване на владение върху него.

В изложението към жалбата се поддържат основанията на чл.280, ал.1,т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:

1. Правилно ли е приложен материалният закон от ОС-Ловеч с доводи, че не сме доказали иска по чл.108 ЗС, тъй като не сме доказали собствеността на праводателите си по нот. акт за дарение № 70, т.III, н. д. 213/2012 г. на нот. с рег. № 173 при РС-Ловеч;

2. Правилно ли е приложен материалният закон от ОС-Ловеч, който е отхвърлил иска по чл.108 ЗС, правейки извод, че ответникът, въпреки че е заплатил и е станал собственик само на 600 кв. м., за останалите 257 кв. м. не сме доказали правото си на собственост, въпреки наличието на кадастрална скица на наследодателя на праводателите ни от 2008 г. - лист 79 и решение на ПК по чл.14, ал.1, т.1 ЗСПЗЗЗ;

3. Необсъждането на всички представени по делото доказателства и липсата на конкретни указания в доклада води ли до наличие на съществено процесуално нарушение поради липса на мотиви;

4. Допустимо ли е при наличието на обособен самостоятелен новообразуван имот с идентификатор № ... с безспорно доказана собственост с решение на ПК по чл.14, ал.1, т.1 ЗСПЗЗ, скица на имота от 2008 г. - лист 79, кадастрална скица, признание на наследодателя на ответниците, че имот с идентификатор № ... не е негов – лист 92, да се налага проследяване на движението на собствеността преди договора за дарение, обективиран в нотариален акт за дарение;

5. Допустимо ли е съдът да се позовава на предоставено право на ползване в удостоверение № 5/12.11.1987 г. и това да послужи като претенция за собственост;

6. Допустимо ли е при липса на искане от страна на ответниците по реда на косвения съдебен контрол по чл.17 ГПК, съдът да игнорира решение на ПК, с което е възстановена собствеността на процесния имот на праводателя на дарителите по нотариален акт за дарение № 70/2012 г.

Ответниците С. Р. Р. и Х. Р. Р. оспорват жалбата. Считат, че не са налице поддържаните основания за допускане на разглеждането от жалбата по същество от ВКС.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е достъпно за касационен контрол независимо от цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

С изключение на въпрос № 3, всички останали въпроси в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са по правилността на въззивното решение. По тях не може да се допусне касационно обжалване, тъй като в настоящата предварителна фаза на касационното производство ВКС не се занимава с правилността на обжалваното решение, а преценява дали са налице правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК, както и някоя от специалните предпоставки на чл.280, ал.1 или чл.280, ал.2 ГПК. Съгласно приетото в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос, от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда. В мотивите на тълкувателното решение е разяснено, че материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Прието е също, че основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/ и проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.

Въпрос № 3 отговаря на общите изисквания за допускане на касационно обжалване, тъй като е свързан с оплакването на жалбоподателя, че въззивният съд не е обсъдил доказателствата по делото, от които може да се направи извод, че неговите праводатели по нотариалния акт № 70/17.07.2012 г. са били собственици на процесния имот, който им е бил възстановен по реда на ЗСПЗЗ. Независимо от това по този въпрос също не следва да се допуска касационно обжалване, защото засяга само един от решаващите изводи на въззивния съд, свързан с правата на ищеца, но не включва другия извод, свързан с правата на ответниците. Спорът по настоящото дело реално се концентрира върху това дали ответниците С. Р. Р. и Х. Р. Р. имат противопоставими права, които изключват правата на ищеца, придобити с посочения по-горе нотариален акт. Тези противопоставими права са въведени още с отговора на исковата молба, в който ответниците са се позовали на давностно владение върху спорните 257 кв. м., което е установено от техния баща Р. Х. Р., починал на 31.10.2018 г., и от майка им М. А. Т., а след това е продължено от ответниците. Във връзка с придобивната давност са разпитвани свидетели. По въпроса за придобивната давност мотивите на въззивния съд са изключително лаконични. Прието е за неоснователно оплакването, че ответниците не са могли да придобият по давност процесния имот заради административната процедура по чл.34 ЗСПЗЗ. Прието е, че тази процедура не прекъсва владението, както и че ответниците и техният наследодател никога не са признавали правото на ищеца върху имота, напротив, оспорвали са го, поради което само с предприемане на искова защита на претендираното право би могло да се прекъсне давността на тяхното владение. Тези изводи на въззивния съд са в пълно съответствие с практиката на ВКС, според която административната процедура по чл. 34 ЗСПЗЗ за изземване на земеделски имот не представлява действие по чл.116, б.“в“ ЗЗД, което прекъсва придобивната давност, освен ако не е налице фактическо отстраняване на владелеца от имота – решение № 43 от 13.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3941/2021 г., I г. о., решение № 85 от 20.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3564/2021 г., I г. о., решение № 50054 от 1.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3138/2022 г., I г. о. В настоящия случай в производството по чл.34 ЗСПЗЗ с протокола от 28.08.2018 г. е извършено изземване на процесния имот от праводателя на ответниците, а с протокола от 28.09.2018 г. са трасирани границите на новообразувания имот и е премахната част от старата ограда, но след това ответниците са възстановили фактическата си власт върху имота, видно от молбата на ищеца от 07.03.2019 г., намираща се на стр. 142 от първоинстанционното производство. Не е налице изгубване на владението за срок повече от 6 м., което да е в състояние да прекъсне придобивната давност, съгласно чл.81 ЗС. Освен това – дори в молбата от 28.04.2017 г., находяща се на стр.92 от първоинстанционното производство, бащата на ответниците да е заявил, че процесният имот не е негов, с фактическите си действия по възстановяване на владението след отнемането му по реда на чл.34 ЗСПЗЗ той е оспорил тези права.

Доказателството, на което се позовава касаторът, е скицата на стр.79 от първоинстанционното производство № 228/26.09.2008 г., в която е отразен процесният имот 551.454 с площ от 257 кв. м., с отбелязването, че това е имот, възстановен на наследниците на И. Н. П. с решение на ПК по чл.14, ал.1, т.1 ЗСПЗЗ /чл.18ж, ал.1 ППЗСПЗЗ/ за възстановяване на право на собственост в реални граници № 78С/06.07.1995 г. Според скицата това е новообразуван имот. Данни за плана на новообразуваните имоти се съдържат в експертизата на вещото лице инж. П. М., според която той е одобрен със заповед № 379/30.06.2008 г. Следователно от момента на влизане в сила на тази заповед е индивидуализиран имотът, възстановен с решението на ПК № 78С/06.07.1995 г. и от този момент започва да тече придобивната давност на ответниците – в този смисъл решение № 288 от 18.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2058/2013 г., I г. о. От 2008 г. до предявяване на исковете по настоящото дело на 03.06.2021 г. десетгодишната давност по чл.79, ал.1 ЗСПЗЗ е изтекла, като тя не е прекъсната с административната процедура по чл.34 ЗСПЗЗ, както бе посочено по-горе.

В изложението към касационната жалба са посочени като практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК Тълкувателно решение № 9/07.11.2012 г. по тълк. д. № 9/2012 г. на ОСГК на ВКС; Тълкувателно решение № 8/23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 1/1997 г. по тълк. д. № 11/1997 г. на ОСГК на ВС; решение № 212 от 18.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1508/2013 г., I г. о., решение № 30 от 27.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3352/2016 г., II г. о., решение № 983 от 29.12.2009г. на ВКС по гр. д. № 4305/2008 г., I г. о. Тази практика е неотносима към спора по настоящото дело, тъй като с нея не се разрешава същественият въпрос по това дело – дали собствеността върху процесния имот е придобита по давност от ответниците след решението за възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ и след влизане в сила на плана на новообразуваните имоти и дали административното производство по чл.34 ЗСПЗЗ прекъсва тази давност. Първото тълкувателно решение се занимава с въпроса за допустимите възражения, които ответникът по иск за собственост може да противопоставя на ищеца, ако претендира права върху имота по § 4а и § 4б ЗЗЛ на ЗСПЗЗ. В случая ответниците не се бранят с възражение срещу реституцията на праводателите на ищеца, а противопоставят собствени права, възникнали след тази реституция. Второто тълкувателно решение разисква въпроса за допустимостта на иск за собственост на реална част от имот, възстановен по реда на ЗСПЗЗ, ЗВСОНИ ЗВСВНОИ по ЗТСУ и др. Третото тълкувателно решение е за конститутивния характер на решенията за възстановяване на собственост по ЗСПЗЗ. Решение № 212 от 18.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1508/2013 г., I г. о. се занимава с въпросите дали спорът е бил разрешен с влязло в сила решение и оттук за допустимостта на предявения иск, както и с въпроса дали изграденото в имота съставлява сграда по смисъла на § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ. Решение № 983 от 29.12.2009г. на ВКС по гр. д. № 4305/2008 г., I г. о. разрешава въпросите за правния интерес от установителен иск за собственост, когато ищците не твърдят да владеят имота, както и за вещноправното действие на решението на ОСЗ, с което се възстановява собствеността върху земеделски имот. Тези въпроси не възникват по настоящото дело. В решение № 30 от 27.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3352/2016 г., II г. о., са развити съображения, че поради динамичната правна уредба отговорът на въпроса дали една реституционна процедура е приключила следва да бъде даден с оглед действащия правен режим, като реституцията на земеделските земи в стари реални граници, попадащи в терен по § 4 ЗСПЗЗ, не може да бъде извършена без наличието на помощен план или план на новообразуваните имоти. Това решение засяга същата проблематика, както и посоченото по-горе решение № 288 от 18.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2058/2013 г., I г. о. и по изложените вече съображения, с оглед данните по настоящото дело, изводът, че ответниците са придобили имота по давност, съответства на посочените решения на ВКС, доколкото давността е започнала да тече от влизане в сила на плана на новообразуваните имоти и е изтекла към момента на предявяване на исковата молба.

По разноските:

Ответниците са направили следните разноски: 600 лв. по договор за правна защита от 18.04.2023 г., сключен с адв. С., както и 1200 лв. по договор от 31.03.2023 г., сключен с адв. С. И.. Тъй като процесуалният закон предвижда присъждане на разноски само за един адвокат, на ответниците следва да се присъди сумата от 1200 лв., която отговаря на минимума по Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 20 от 03.02.2023 г. по в. гр. д. № 450/2022 г. на Ловешкия окръжен съд.

ОСЪЖДА Д. С. Д. от [населено място], [улица], [жилищен адрес] да заплати на С. Р. Р. и Х. Р. Р., двамата от [населено място], [улица], сумата от 1200 лв. разноски по делото.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: