О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 128
София, 11.01.2024г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б. трето гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети ноември, две хиляди и двадесет и трета година в състав:
Председател : ЕМИЛ ТОМОВ
Членове : ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
Г. Н.
изслуша докладваното от съдията Е. Т.
гр. дело №1730/2023 г.
Производството е по чл. 288 от ГПК .
Образувано е по касационна жалба на И. М. М. чрез адв Н. Ш. от АК П. срещу решение № 13 от 26.01.2023г по в. гр. д. №350/2022г на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 23.03.2022г по гр. д №2806/2020г на Пловдивски окръжен съд по уважен иск на основание чл. 240 ЗЗД. Касаторът е осъден да заплати получена в заем парична сума от 200000 евро, заедно с мораторна лихва за забава считано три години назад от завеждане на иска, на ищеца И. Т. И.,на когото заемодателката С. Й. А. е прехвърлила вземането с договор за цесия от 27.02.2020г .Цедентът е основал иска на писмен договор за заем с дата 17.01.2011г, според чието съдържание сумата е предадена в брой в момента на сключване на договора със задължение да бъде върната в тригодишен срок.Цедентът е представил и разписка от същата дата материализираща признание на ответника за получената сума. Отвентикът се е позовал на антидатиране на договора, видно от описаните документи индивидуализиращи страните при сключването му (личните карти и на двете страни са издадени след датата, посочена договора ), поради това явно антидатирана е и разписката със същата дата, от което пък следва, че с нея ищецът не доказва предаване на сумата на 17.01.2011г. Ответникът е оспорвал парите да били предадени изобщо и така да е възникнало заемно правоотношение-предвид реалния характер на този договор, независимо че по него страните са сключили и две писмени споразумениея/анекси/.С първия анекс към договора за паричен заем, сключен на 16.01.2014г страните се споразумели срокът за връщане на сумата да се удължи с 16 месеца, като останалите клаузи не се променят.С втория анекс от дата 19.05.2015г, страните, като взели предвид продължителните затруднения на заемателя, удължават срока за връщане на заетата сума до 01.09.2015г, като се уговоря и за обезпечаване на връщането последният да издаде запис на заповед за главницата.Ответникът е признал подписването на още един анекс на същата дата с нотариална заверка на неговия подпис, същият подписан за удължаване на срока от И. М. както в лично качество, така и като изпълнителен директор на „Богдан мебел” АД, което юридическо лице приема да отговаря солидарно като поръчител. Не е било спорно изтъкнатото от ответника, че той и дъщерята на прехвърлителката по договора за цесия М. Я. са били съпрузи за времето от 26.06.2014г до 2018г. и че на 06.11.2017г М. е превел по банкова сметка на последната 210300 евро с посочено основание за плащане–дарение.Въззивният съд на свой ред е изтъкнал, че не се доказва това плащане да има отношение и вързка с процесния договор, ирелевантно е дали заемодателката е декларирала пред НАП заема, без значение са и съществувалите близки връзки между страните.Макар да са събрани и обсъждани доказателства /заключения на вещи лица/,за въззивния съд никакво значение няма и дали документите –договор, разписка, анекси, били създадени по едно и също време, на листове от един и същи пакет хартия, отпечатани на един и същ принтер, след като заеманата сума е била предадена на ответника, за което последният е подписал представените документи с неизгодното за него твърдение, че е получил сумата.За оспорване на датата на договора 17.01.2011г са приложими общите правила за оспорване на частни документи, писмената форма при договор за заем не е необходима за неговата действителност, а служи за доказването му.За разписката от 17.01.2011г е посочено, че в нея липсват данни за антидатиране от гледна точка на издадените документи за самоличност и съвкупно преценено, предвид двата анекса към договора, подписването им също означава получаване на сумата по договора за заем от ответника и го доказва.Отхвърлен е доводът, че за реалното предаване на парите съдът е приел нещо друго и различно от твърденията на ищеца в исковата молба и така е било постановено недопустимо решение за уважаване на иска.Не е доказано възражение на заемополучателя, че задължението не съществува поради изпълнение, поради порок на волята при сключване на договора, или получаване на парите на друго правно основание, различно от заем.Въззивният съд е изтъкнал, съответно въприел изтъкнатото в първоинстанционното решение по възраженията на ответника за нищожност на договора поради привидност, т. е че обратен документ липсва и симулация не се доказва, като въззивната жалба не е съдържала конкреткни оплаквания, които въззивният съд да обсъди при нейното разглеждане.Решението на въззивния състав е подписано с особено мнение на съдия-докладчика.В него се застъпва, че макар датата на договора за заем да не е задължителен емемент, при оспорване, че заемно правоотношение не е възникнало, датата на реално предаване на сумата е от съществено значение поради реалния характер на договора.Затова датата е част от съдържанието му, според възприетия в решение №9 /2016г по т. д № 3773/2014г на ТК, първо т. о на ВКС критерии, защото при невъзможността договорът да е сключен, включително сумата да е предадена на 17.01.2011г, предавянето на друга дата не е установено и това е в доказателствена тежест на ищеца.
В касационната жалба се поддържат оплаквания за недопустимост на решението, по иск произнесен на непредявено основание. Изтъква се съществено нарушение на съдопроизводствени правила поради необсъждане на фактите и доказателствата, както и необоснованост.Изтъква се необсъждане на всички възражения на защитата.От съдържанието на самия договор и ангажирани множество косвени доказателства, преценени в съвкупност и логическа връзка следва, че между страните не са възникнали валидно заемни правоотношения и не се доказва от ищеца парите да са реално предадени на посочената в иска дата, т.е оборено е твърдението на ищеца за правопораждащ факт
Към жалбата е приложено изложение, сочи се основание по чл. 280 ал.1 т.1 по девет формулирани въпроса, които съгласно правомощията на касационната инстанцзия да ги уточни, се свеждат до (1)съобразяване с диспозитивното начало в чл. 6, ал.2 ГПК относно задължението на съда да се произнесе по фактическия състав на въведените от ищеца твърдения, на които е основан иска ; (2) задължението на въззивния съд по чл. 12 и чл. 236 ГПК да обсъди доводите на ответника, да прецени всички доказателства и да изложи мотиви по възраженията на страните и може ли да обоснове изводите си само на избрани доказдателства; (3)за доказването и доказателствената тежест относно предаването на сумата при договор за заем, в тази връзка доказано ли е твърдение за предаване, когато се установи антидатиране на удостоверяващия този факт документ ; анексите към антидатиран договор за заем, с които се удължава срока за връщане, годно доказателство ли са за установяване факта на предаване.
Първият въпрос съдържа твърдение за недопустимот на решението, преценява се основание по чл.280,ал.2 ГПК. По втория въпрос се сочи основанието на чл.180 , ал.1 т.1 ГПК поради противоречие с реш. № 60156/14.07.2021г по гр. д № 3156/2020Г Трето г. о на ВКС. По въпросите в следващия раздел на изложението(3)се изтъква чл.280, ал.1 т.1 ГПК поради противоречие с опр. № 50005/23г по гр. д 2377/2022г на Трето г. о и опр №50031/23 по гр. д № 1605/2022г на Четвърто г. о, които определения според защитата обобщавали практиката на ВКС по прилагането на чл. 240 ЗЗД в случай, когато има спор дадени ли са или не парите в заем и кога е станало това .
Част от въпросите изразяват твърдения за условията при които да се приеме за антидатиран документ като посочения в третия въпрос /разписка/ , както и дали следва да се приеме, че документи на които ищецът основава исковата молба –договор за заем, разписка, два анекса -като документи с дати на съставяне за период по - голям от четири години, са антидатирани (всички) ако се установи, че са отпечатани на една и съща хартия, на един и същ лазарен принтер за период не по-дълъг от една година .
Поставен е и въпрос допустимо ли е възражението, че не съществува заемно правоотношение между страните да бъде установено чрез косвени доказателства.По всички въпроси се изтъква и очевидна неправилност на решението, основание по чл. 280 , ал.2 , предл трето ГПК .
Постъпил е отговор от И. Т. И., чрез адв.Г. Я..Поставени са множество въпроси по бланкетен начин, част от които изобщо не са разгледани, а разгледаните са решени в съответствие с практиката на ВКС,според която важно е съдържанието в документа, а не датата. Тя е случаен елемент, освен когато датата е обвързваща са постигане на съгласие по договора. Случаят с процесния договор не е такъв. Само от погрешно посочената дата не може да се прави извод, че документът е с невярно съдържание и сумата не е предадена. Освен това още с първия анекс страните са признали съществуването на договора, ответникът е признал задължението да върне парите. Претендират се разноски .
Върховен касационен съд, ІІІ г. о намира, че не е налице основание за допускане до касационно обжалване .
Не е налице основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, за да се провери вероятна недопустимост. Както е изтъкнал и въззивният съд по възражението, предметът на иска е възникнало заемно правоотношение, по което задължението на заемателя да върне исковата сума не е изпълнено. Първоинстанционният съд се е произнесъл по този предмет като е приел, че датата е несъществен елемент от договора за заем, което решение въззивният съд е потвърдил с мотиви, основани на неопровергаване на съдържанието на изявлението за получаване на парите предвид всички подписани от длъжника частни документи, зачитайки също така значението, каето има неговото признание на договорното задължение в двата анекса.
По свързано поставените въпроси за доказване на реалния елемент на договора.
Въззивният не е разместил, или пренебрегнал доказателстената тежест при решаване на спор дали сумата по заема е реално предадена, а е зачел и ценил преки доказателства, съставени от двете страни, включително документи със свидетелстващо съдържание .Поради това въпросът кой носи доказателствена тежест и какво доказване следва да се проведе, при постановяване на решението е намерил отговор съгласно установената практика на ВКС по прилагането на чл. 240 ЗЗД. Разписката, издадена от заемодателя за връщане на получената от заемателя сума съставлява частен свидетелстващ документ. Частните документи, подписани от лицата, които са ги издали, съставляват доказателство за изявленията, които се съдържат в тях и че са направени от тези лица и в това се заключава тяхната доказателствена сила. Частният свидетелстващ документ не доказва нито фактите, които са предмет на направеното изявление за знание, нито датата и мястото на съставянето на документа. ( чл.180 ГПК) В този смисъл са Решение № 961 от 22.10.2008 г. на ВКС по гр. д. № 2533/2007 г., III г. о., Решение № 134 от 24.03.2008 г. на ВКС по т. д. № 626/2007 г., I о., ТК Решение № 57 от 29.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 354/2012 г., IV г. о., ГК,; Решение № 748 от 17.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 801/2009 г., IV г. о., ГК ; Решение № 506 от 8.09.10 г. по гр. дело № 705/09 г. на IV г. Разписката обаче доказва изпълнение на задължението съгласно чл. 77, ал.1 ЗЗД,с оглед съдържанието си - в нея се удостоверява получена паричната сума по договор за заем, като реален елемент на договора (реш. №123/2012г по гр. д № 959/2011г 3-то г. о на ВКС, реш.№524/2011г по гр. д №167/2011г ІVг. о,реш. № 261/2014г по гр. д №2354/2013г ІІІ г. о на ВКС и др) Издателят на документа удостоверява неизгодни за него факти, поради което има сила на извънсъдебно признание и важи срещу своя издател. Издателят на разписката може да оспори формалната и доказателствена сила чрез възражение, че документа (подписа и/или съдържанието му) не са автентични, т. е. подправени са; може да оспори валидността на волеизявлението си поради пороци на волята (грешка, насилие, измама) или да опровергае съдържанието на разписката при доказване на симулация. Симулацията засяга действителността на договорите, като в тази връзка може да обхваща и верността при свидетестващи изявления на страните. За нейното доказване законът е въвел някои отраничения в доказателствените средства. Ограниченията за допускане на свидетели не се прилагат при изследване на други основания за недействителност на договора, като посоченото в чл.152ЗЗД. Тези предпоставки в случая не са били налице Когато издателят на разписката не оспорва автентичността, не докаже симулация (на договора) или че е направил изявлението при порок на волята, съдът следва да зачете доказателствената сила на документа като извънсъдебно признание за връщане на получената заемна сума, което следва да бъде ценено наред с всички доказателства по делото. В този смисъл решение № 174 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 5002/2008 г. на ІV г. о. ВКС; решение № 74 от 13.05.2015 г. по гр. д. № 4426/2014 г. ІІІ г. о. ВКС; решение № 50 от 21.07.2017 г. по гр. д. № 4880/2017 г. ІV г. о. ВКС и др.
Като съобразява така установените в практиката на ВКС разрешения след обсъждане на всички доказателства и доводи на страните, въззивният съд основава решението си върху приетите за установени обстоятелства и закона съгласно чл. 235, ал.2 и чл.12 ГПК, като го мотивира (чл.236 ГПК ) .Обжалваното въззивното решение е постановено в съответствие с тези процесуални изисквания, поради което не се обосновава противоречие с установената практика на ВКС по поставения процесуалноправен въпрос .По въпроса за задължението на въззивната инстанция да обсъди доводите на ответника, да прецени всички доказателства и да изложи мотиви по възраженията на страните (чл.12 и чл.236 ГПК) и може ли да обоснове изводите си само на избрани доказателства е формирана последователна практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК , част от която цитирана от касатора.Противоречие с указанията по ППВС №1/1953г и формираната практика по повдигнатия процесуалноправен въпрос обаче Върховен касационен съд е изтъквал като основание за допускане до касационен контрол при необсъждане на довод или възражение от решаващо значение, а не когато доводи и възражения не са възприети от въззивния съд с мотивирано изтъкване на обстоятелствата, изключващи претиндираните от страната доказателствени изводи, или правни последици. Съответно, обсъждането или необсъждането на едно доказателство като довод за порок при решаваща дейност, или за противоречие с установената практика, следва да се основава на неговата относимост към релевантните за спора факти-обстоятелствата, които подлежат на изясняване определяни от съда съобразно спорния предмет.
Косвено доказване въззивният съд не е изключил, нито препятствал. Направил е извод, че ответникът е провеждал доказване на неотносими обстоятелства, които нямат връзка със спорното правоотношение/ирелевантни/.Възраженията поддържани от ответника като въззивен жалбоподател, са обсъдени и отхвърлени мотивирано с решението. Поради това неотносимо, без да е обуславящ за изводите на съда по решението, се поставя и последният от формулираните в реда на изложението въпроси-допустимо ли е възражението, че не съществува заемно правоотношение между страните да бъде установено чрез косвени доказателства.
Въззивният съд не е основал решението си на прието за установено антидатиране на свидетестващия документ - разписка, както се постулира при останалите зададени въпроси, нито това е единственият документ, решаващо съобразен от съда като доказателство в този спор. Освен в нарочно издадена разписка (за която има твърдение от ответника, а също индиции, че засвидетелствана датата за получаване на парите от заемополучателя не е датата на съставяне на документа ) задължение за връщане на заетата сума е било признато в съставени по-късно двустрании споразумения /два анекса /,с които страните извънсъдебно са внесли в отношенията си безспорност по правопораждащи факти от които задължението произтича. Тъй като договорът за заем е реален, един от тези факти е предаването и получаването на парите, за които е договорено кога да се върнат.
Въпрос за налагащи се изводи, които въззивният съд не бил направил в насока, че след като договорът за заем е антидатиран, то разписката от същата дата за получена в брой парична сума също е антидатирана, което означава, че с документът не се доказва реално предаване на сумата на сочената в него дата, от което пък следва, че договор за заем няма, преформулира отхвърлени доводи и собствени заключения които са твърде разнопосочни и не се конценрират върху решаващо произнесен от въззивния съд правен въпрос.
Въпросът следва ли да се приеме, че от документи с дата на съставяне в различно време /договор, разписка, два анеска/,когато един документ е установено антидатиран, същото съдът следва да се приеме и за всички останали документи независимо в кой момент са съставени, е логически неиздържан, няма правно съдържание, не се опира на никакво доказателствено правило и не кореспондира с приетото от въззивния съд по фактите.
Въпрос годно доказателство ли са анексите към договор за заем, за установяване на реалния елемент на договора, като относимо поставен въпрос (съгласно общия критерии в чл. 280 , ал.1 ГПК за допускане до касационно обжалване) е намирал принципно положителен отговор в практиката на ВКС в зависимост от съдържанието на самите споразумения, като се отчита съдържащо се в тях признание.Писмено направеното признание на факт не подлежи на доказване с други доказателствени средства .При писмено признание на съществуващо задължение се преценява доколко изявлението се отнася до всички правопораждащи факти на самото задължение, но липсата на изброяването им не е признак, който дискредитира признанието.Изискването е признанието да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда, също така да е явно, недвусмислено и адресирано–Тъкувателно решение №4 от 14.10.2022г на ОСГТК на ВКС.На тези признаци отговоря изявеното от ответника при сключването на анексите по договора за заем, както е решаващо преценено от въззивната инстнация .Съгласно решение №136/20 по гр. д № 4746 за 2019г на ВКС , Трето г. о изявление в спогодба, съдържащо признание на неизгоден за страната факт, е извънсъдебно признание, чиято материална доказателствена сила (чл.175 ГПК) се преценява с оглед на всички установени по делото доказателства, но може да е и нещо повече - съдът зачита договора като закон между страните(чл.20аЗЗД) Поради това при двустранни споразумения, имащи характер и на спогодби, в практиката на ВКС е застъпвано зачитането им в значително по-решителна степен.Указвани са параметрите на защита, на практика свеждана до оспорване единствено на валидността им, като е изтъквано, че основателността на претенциите, въведени като предмет на спора, зависи единствено и само от изпълнението на уговорките по това споразумение - реш.№ 249 от 27.12.2011г. по гр. д.№ 1037/2010г. на ІІ г. о., реш. № 134/2019 по гр. д.№ 4255 / 2018г. на ІІІ г. о. на ВКС . Въззивното разрешение е съобразено с така указаните в практиката на ВКС насоки, като защитата не посочва формирана практика на ВКС,на която въззивното решение притиворечи.Не е обоснован селективния критерии в чл.280,ал.1 т.1 ГПК
По въпроса в първата му част, за доказването и доказателствената тежест относно предаването на сумата при договор за заем, в тази връзка доказано ли е твърдение за предаване на сумата когато се установи антидатиране на удостоверяващия този факт документ подписан от получателя, също не се обосновава изтъкваното основание в чл. 280,ал.1 т.1 ГПК, не само защото сочените две определения на състави на ВКС(опр № 50005/23г по гр. Д 2377/2022г на Трето г. о и опр №50031/23 по гр. д № 1605/2022г на Четвърто г. о) са постановени в производство по чл. 288 ГПК и не са от естество да обосноват специалния критерии на нормата, но и поради това, че и двете определения не са мотивирани с изтъкване на установена практика на ВКС, към която се препраща в отговор на поставения въпрос .На въпроса какъв е критерият датата на сключване да бъде счетена за част от съдържанието на договора за заем , влиза ли в предмета на доказване датата на предаване на сумата по договор за заем от заемодателя на заемателя и в чия тежест е това доказване, отговор е даден не в изтъкваните две определения , а в решение № 38 /2022г по гр. д. № 1778 по описа за 2021 г. на Трето г. о на ВКС по реда на чл. 290 ГПК.Принципното разрешение дали датата на сключване на договора става част от неговото съдържание се съдържа в решение № 9 от 6.6.2016 г. по т. д. № 3773/2014 г. на I ТО на ВКС. Поставената в документа дата на съставянето, съответно при договора-датата на сключването му, може да не се обхваща от изявленията на страните, но може и тази дата да е обвързваща за постигнатото съгласие по договора.Ако датата на сключване на договора е от значение за изявленията на страните с оглед на учредените права и на поетите задължения, то поставената на договора дата представлява част от съдържанието на документа.Тогава се прилага ограничението за допустимост на свидетелски показания по чл.164, ал.1, т.6 от ГПК.Когато обаче датата на документа не е част от съдържанието, тя е без значение за пораждане на правата и задълженията.Обикновено датата в частните документи е един случаен елемент. Важно е съдържанието/в тесен смисъл/,тоест изявленията в документа.Като допуснем да се докаже, че датата на частния документ не е вярна, ние не внасяме никакво изменение в съдържанието, следователно не го опровергаваме и свидетелските показания са допустими /в този смисъл - П. В. „Писмени доказателства и свидетелски показания в гражданския процес“, издание от 1994 г. на “Сиби“, стр.96/. Ако в договора за заем наред с поетите от страните права и задължения/съдържание на договора в тесен смисъл/, се съдържа изявление на заемополучателя, че сумата му е предадена на датата на сключването, тази част от договора представлява частен свидетелстващ документ. Само от погрешно посочената дата не може да се направи извод, че документът е с невярно съдържание и сумата не е предадена Тази грешка обаче трябва да се прецени наред с другите събрани по делото доказателства, като се съобразят твърденията на страните. Неяснотата кога е сключен договорът за заем и кога е предадена заемната сума не е достатъчна, за да се приеме автоматично, че изявлението за получаването на тази сума е с невярно съдържание Същото е разрешението и когато документ със същата дата е оформен отделно, като разписка. Необходимо е да се извърши анализ на становищата на страните и на събраните по делото доказателства . Обжалваното въззивно решение не е в противоречие с така формираната практика на ВКС по въпроса .
Не се констатира и изтъкваната от касатора очевидна неправилност на решението - основание по чл. 280 , ал.2 предл трето ГПК В случая, искът е за връщане на дадена в заем парична сума. Предаването на сумата е установено с документ подписан от ответника, документът e частен и по съдържание удостоверителен относно този факт.Според установената практика на ВКС /реш. №123/2012г по гр. д № 959/2011г 3-то г. о на ВКС,реш.№524/2011г по гр. д №167/2011г ІV г. о, реш. № 261/2014г по гр. д №2354/2013г ІІІ г. о на ВКС/ съдържанието му е достътъчно за да бъде направен оспорвания от касатора извод, без датата на издаването да е от решаващо значение, също така, задължението е предмет на разсрочване по две споразумения с по-късна дата /анекси/в които дългът се признава.Очевидна неправилност, като квалифицираща степен на порочност и самостоятелно основание за допускане до касационен контрол има при въззивни решения, постановени при неприлагане на императивна материалноправна норма или когато законът е приложен в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, нарушени са основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, или видимо от мотивите на съдебното решение се касае за явно и грубо нарушаване на основните логически, опитни правила при формиране на решаващи изводи на съда, а това не се констатира от Върховен касационен съд в настоящия случай.Приложимото право се съдържа в нормите, изтъкнати в решението и основополагащите за процеса правила са спазени.
Касаторът дължи разноски на ответника по касационната жалба, установени в размер на 1200 лева като платени за адвокатска защита по договор за правна помощ
Воден от горното , ВКС ІІІ г. о
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на решение №13 от 26.01.2023г. по в. гр. д.№350/2022г на Пловдивски апелативен съд .
Осъжда И. М. М. ЕГН [ЕГН] да заплати на И. Т. И. сумата 1200 лева разноски в насоящето производство.
Определението не подлежи на обжалване
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2 .