О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 4585

гр. София, 14.10.2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на 09 октомври през две хиляди двадесет и пета година в състав:

Председател: Светлана Калинова

Членове: Гълъбина Генчева

Наталия Неделчева

като изслуша докладваното от съдията Неделчева ч. гр. дело №3663/2025г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба вх.№21912/11.08.2025г. на П. К. чрез адв. Т. срещу Определение №1898 от 16.07.2025г. по гр. д.№ 20251000501806/2025г. по описа на САС, с което е потвърдено Определение №7076 от 08.04.2025г. по гр. д. №20231100107089/2023г. по описа на СГС, с което производството по делото е изпратено по подсъдност на Софийския районен съд. Според касатора определението е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Счита за неправилен извода на съда, че при данъчна оценка 66 272,60 лв. доколкото искът е за установяване право на собственост върху 1/2 ид. ч. от имота, то цената му е 33 136,30 лв., което обуславя подсъдност на районен съд като първа инстанция. Излага, че предмет на делото е правото на собственост върху целия имот, доколкото петитумът по главния/първия/ иск е да се установи, че процесният апартамент Б-1, е бивша съпружеска имуществена общност, а не лична собственост на ответницата в качеството на ЕТ „МЕДЕРА-Д. Б. . В основанието на иска имплицитно се изисква съдът да се произнесе относно собствеността върху целия имот, като се отрича същият да е лична собственост на едноличния търговец, а се твърди, че е бивша съпружеска имуществена общност /която по време на брака е неделима/. Жалбоподателят твърди, че от значение за подсъдността е данъчната оценка на целия имот, а не оценката на 1/2 ид. ч., както са приели първата и въззивната инстанция, тъй като сезираният съд ще следва да се произнесе относно правопораждащия фактически състав за целия имот. Счита, че доколкото в условията на обективно съединяване са предявени и искове с правна квалификация по чл. 29 СК и чл. 30 СК за стойностно изравняване на икономически създаденото по време на брака неравенство, то същите са подсъдни на окръжния съд, независимо от тяхната цена – по арг. чл. 104, т.6 ГПК.

В изложението към касационната жалба се сочи наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК, като се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следния въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: “При предявен иск за собственост, когато е налице спор дали имотът представлява съпружеска имуществена общност или не, по който въпрос сезираният съд трябва да се произнесе, за цената на иска от значение ли е данъчната оценка на целия имот или само идеалната част - предмет на предявения иск?“

Чрез депозирания писмен отговор, ответникът по частната жалба оспорва същата. Излага, че липсват основания за допускане на касационно обжалване на осн. чл. 280 ГПК. Счита, че цената на иска е правилно определена след уточнението на ищеца, че предявява установителен иск за собственост по отношение на 1/2 и. част от апартамента.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна и е допустима.

За да се произнесе по жалбата съдът взе предвид следното:

Първоинстанционното производство по гр. д. №7089/2023г. по описа на СГС е образувано по предявен от П. А. К. иск с правно основание чл. 124 ГПК за установяване, че ищецът е собственик на 1/2 ид. ч. от подробно описан недвижим имот, придобит по време на вече прекратения брак, евентуален иск за определяне на по-голям дял от общото имущество на осн. чл. 29, ал.3 СК, и кумулативно съединен иск по чл. 30 СК.

След представяне на доказателства за данъчната оценка на недвижимия имот, първоинстанционният съд е установил, че главният вещен иск е с цена 33 136,30 лв. и съобразно правилото на чл.104, т.3 ГПК е прекратил производството пред себе си и е изпратил делото по компетентност на СРС.

С обжалваното определение, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение. Посочил е, че от предявените в условията на кумулативност искове по чл.124 ГПК и чл.29, ал.3 и чл.30 СК, оценяем се явява само първия, с който ищецът цели да установи, че той е собственик на 1/2 ид. ч. от процесния имот. Цената на този иск се определя по правилото на чл. 69, ал.1, т.2 ГПК и съставлява съответно половината от данъчната оценка, а именно 33 136,30 лв. За неоснователни са счетени възраженията на жалбоподателя, че цената на иска е данъчната оценка за целия имот, тъй като въпреки, че се иска установяване на собственост само за идеални части от него, съдът трябвало да съобрази по делото, че целият имот е бил в режим на съпружеска имуществена общност. Съдът е посочил, че цената на иска се определя от паричната оценка на самото спорно право и именно спорът за неговата принадлежност ще се разреши по делото. Доколкото цената на предявения вещен иск е под 50 000 лв., въззивният съд, с оглед разпоредбата на чл. 103 ГПК, е счел, че делото правилно е изпратено за разглеждане от компетентния районен съд, като останалите съединени искове следват подсъдността на вещния иск.

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното определение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.

Изводът за цената на иска по чл. 124 ГПК е направен при правилно прилагане на процесуалния закон. Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане касационно обжалване на решението, тъй като така формулиран въпросът е неотносим към спорния предмет. Доколкото сам ищецът е уточнил, че предявява положителен иск за собственост на 1/2 ид. част от процесния имот, то предмет на спора е само тази 1/2 ид. част, като в съдебната практика не съществува никакво съмнение, че в този случай цената на иска се определя като част от данъчната оценка на имота, съобразно претендираното право. Действително, въпросът за собствеността на целия имот ще бъде изследван в решението, но това не оказва влияние върху цената на иска, която според разпоредбата на чл. 69, ал.1, т.2 ГПК е съразмерна част от данъчната оценка, съответстваща на претендираната ид. част от имота.

Независимо от изложеното, настоящият състав намира, че обжалваното определение следва да бъде допуснато до касационно обжалване на осн. чл. 280, ал.2 вр. Чл. 274, ал.3 ГПК поради очевидната му неправилност досежно приложението на чл.104, т.6 ГПК, според която на окръжния съд като първа инстанция са подсъдни исковете, независимо от тяхната цена, съединени в една искова молба с иск, подсъден на окръжен съд.

Правилото, установено в чл. 104, т. 6 ГПК предвижда изключение от принципа, че общата родова подсъдност е предпоставка за съвместното разглеждане и решаване на искове в едно производство. Достатъчно е само един от исковете, предявени от ищеца с първоначалната искова молба да е родово подсъден на окръжен съд за да се преодолее компетентността на районния съд по останалите искове и да се наложи по волята на ищеца съвместното им разглеждане,

Следва да се отбележи, че изводът на въззивния съд, че субективно съединените искове следват подсъдността на вещния иск не е общо правило, а изключение, приложимо при местната, но не и родовата подсъдност, както и само при конкретни искове, допустими за съвместно разглеждане в делбеното производство.

Въззивният съд правилно е съобразил, че искът по чл. 29 СК е неоценяем иск /в този см. определение № 303 от 13.07.2009 г. по ч. гр. дело № 197/2009 г. на ВКС, постановено по чл. 274, ал. 2 ГПК и Решение № 123 от 22.01.2015г. на ВКС по гр. д. № 137/2014/, тъй като по него съдът се произнася по съществуването или несъществуването на субективното потестативно право за цялото имущество, което право не се оценява по стойността на вещите и правата, влизащи в имуществото с оглед определяне цената на иска. Касае се за неоценяем иск по смисъла на чл. 71, ал. 1, изр. 2 ГПК, при предявяването на който размерът на държавната такса се определя от съда в съответствие с чл. 3 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс. Предвид което следвайки общото правило на чл. 103 ГПК и при отсъствието на което и да е от основанията по чл. 104 ГПК, компетентен да разгледа претенцията по чл. 29, ал. 3 СК като първа инстанция би бил съответният районен съд.

Въззивният съд обаче не е съобразил, че за разлика от иска по чл. 29, ал/3 СК, искът по чл. 30 СК е оценяем и осъдителен, почиващ на принципа на неоснователното обогатяване /Решение № 249 от 16.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 268/2009г./. Не е иск за имуществен дял, а за част от стойността на конкретно имущество. Претенцията е за парично вземане, съставляващо стойностния /паричен/ еквивалент на дела на претендиращия съпруг-несобственик, от личното имущество на съпруга-ответник по иска, служещо за упражняване на професията му /в т. ч. и като едноличен търговец/. Т.е. цената на този иск се определя в зависимост от сумата, посочена от ищеца, като съобразно разпоредбата на чл. 104, т. 4 ГПК, ако претендираната сума е над 25 000лв., то компетентен да разгледа иска е съответният окръжен съд. Съобразно разпоредбата на чл. 106, т.6 ГПК дори само този иск да е подсъден на окръжния съд като първа инстанция, предявяването му с останалите два иска в условията на обективно евентуално и кумулативно съединява, определя компетентността на окръжния съд да разгледа всички предявени искове.

Следва да се отбележи обаче, че претенцията по чл. 30 СК е останала неуточнена от ищеца дори и след последната уточняваща молба. За да определи цената на предявения иск, първоинстанционният съд е следвало отново да остави исковата молба без движение с точни указания. В случаите на сезиране с два обективно съединени иска по чл. 29, ал. 3 СК и чл. 30 СК, връзката между които се състои в заявеното от ищцовата страна твърдение за естеството на приноса в придобиванията на двата вида имущество /съпружеско и лично/, следва да се изясни какви парични средства са вложени в придобиването на общото имущество, от което се претендира по-голям дял, съответно и каква част е вложена в придобиването на личното имущество, част от стойността на което претендира по чл. 30 СК. Т.е. за да се изясни предмета на спора, първоинстанционният съд отново следва да укаже на ищеца да уточни в какво точно се изразява приноса му в придобиването на личното имущество по чл. 30 СК, и съответно каква част от стойността на имуществото претендира, тъй като именно размерът на търсената сума се явява цена на иска съобразно чл. 69, ал.1, т.1 ГПК.

Изложеното налага извод, че въззивното определение е очевидно неправилно -основание по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. трето ГПК -като постановено в противоречие с процесуалните правила, поради което следва да бъде допуснато до касационно обжалване и отменено, като делото бъде върнато на първоинстанционния съд за изпълнение на горните указания.

Едва след като бъде уточнена цената на иска по чл. 30 СК, съдът следва да извърши преценка дали обективно съединените искове са му подсъдни съобразно установените в чл. 103 и чл. 104 ГПК правила.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделениеОПРЕДЕЛИ:ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение №1898/16.07.2025г. по възз. ч. гр. д. №20251000501806/2025г. на Апелативен съд – София.

ОТМЕНЯ определение №1898/16.07.2025г. по възз. ч. гр. д. №20251000501806/2025г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено определение №7076/08.04.2025г. по гр. д. №7089/2023г. на СГС.

ВРЪЩА делото на Софийския градски съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

Определението е окончателно.

Председател: __________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________