Върховният административен съд на Р. Б. - Трето отделение, в съдебно заседание на двадесет и трети ноември две хиляди и двадесет и трета година в състав: Председател: С. Б. Членове: ПЛАМЕН П. П. при секретар М. Д. и с участието на прокурора Ч. С. изслуша докладваното от съдията Л. П. по административно дело № 7364/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на Н. А., чрез адв. Б. Х. и адв.[населено място], срещу решение № 2655/19.04.2023 г., постановено по адм. дело № 11336/2022 г. на Административен съд София град в частта за размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, в следствие на отменена като незаконосъобразна ПАМ за принудително настаняване на чужденец в Специален дом за временно настаняване на чужденци (СДВНЧ) на Н. С. “Миграция” при[Фирма 1]. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на решението – постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяната на решението и постановяване на ново, с което да се уважи изцяло исковата претенция на ищеца и да му бъдат присъдени разноски за двете съдебни инстанции.

Ответникът – Столична дирекция на вътрешните работи, чрез юрк. Х. Х., оспорва касационната жалба като неоснователна. Смята, че решението е правилно и следва да бъде оставено в сила. Моли да бъде присъдено в полза на[Фирма 1] юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба. Счита, че решението е правилно и следва да остане в сила.

Настоящият съдебен състав, като обсъди доводите на страните и доказателствата по делото, намира за установено следното:

Касационната жалба е подадена срещу решение, което подлежи на обжалване, от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, при спазване на срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна.

Производството пред АССГ е образувано по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ по искова молба на касатора срещу[Фирма 1] за заплащане на обезщетение общо в размер на 70 000 лв. за причинени неимуществени вреди в следствие на отменена като незаконосъобразна Заповед № УРИ 592 ПАМ-886 от 11.10.2018 г. на началник сектор “Миграция” при[Фирма 1], с която ищецът принудително е бил настанен в СДВНЧ. Заповедта е отменена като незаконосъобразна с решение №438 от 22.01.2020г. на АССГ по адм. дело № 11171 от 2018 г.

С посоченото решение в производство по чл. 203 и сл. от АПК във вр. с чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ Административен съд – София град е уважил частично исковата молба на Н. А., като е осъдил[Фирма 1] да му заплати обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на отменена като незаконосъобразна заповед на началник сектор “Миграция” при[Фирма 1] г. Съдът е приел, че сумата от 3000 лв. се явява справедлива, като за остатъка до 70 000 лв. е отхвърлил исковата молба. Присъдил е и законна лихва от момента на влизане на решението с което заповедта е отменена, до пълното заплащане на сумата. В осъдителната част съдебното решение не е атакувано и е влязло в сила.

По делото е безспорно установено, че Н. А. е бил задържан на 10.10.2018 г. и е настанен принудително в СДВНЧ в следствие на ПАМ от 11.10.2018г. на основание чл.44, ал.6, ал.8 и ал.10 от Закона за чужденците в Република България. В СДВНЧ престоява почти 5 месеца.

За доказване на причинените емоционални страдания и дискомфорт у ищеца, в хода на съдебното производство съдът е разпитал свидетеля К. К., приятел на ищеца. Кредитирал е показанията му като обективни, логични, безпротиворечиви и отразяват непосредствени негови впечатления, тъй като е посещавал Аладжов, докато е престоявал в СДВНЧ. Установява се, че условията не са били добри – било е мръсно, студено, имало е боклуци и гадна миризма във фоайето. В стаите не е влизал. Задържането се отразило зле на ищеца. Свидетелят споделя за настъпила промяна у Аладжов – станал е сприхав, раздразнителен, карал се е и е викал. За период от година и половина - две е бил все така раздразнителен. Съдът е приел, че по делото са установени част от изложените от ищеца факти. Част от твърденията са останали недоказани. Поради изложеното е постановил, че искът е частично основателен, като съобразявайки чл.52 от ЗЗД е направил преценка на конкретните обективно съществуващи обстоятелства и е определил сумата от 3000 лв. като справедливо обезщетение. За остатъка до 70 000 лв. административният съд е отхвърлил исковата молба. Присъдил е и претендираната законна лихва от датата на влизане в сила решението на АССГ, с което е отменена заповедта за принудително настаняване на ищеца.

Така постановеното решение в обжалваната част е валидно, допустимо и правилно.

Съдът е изяснил в пълнота фактическата обстановка по делото, събрал е относимите за правилното решаване на спора доказателства, обсъдил ги е в тяхната съвкупност и с оглед възраженията на страните е извел правилни изводи, които напълно се споделят от настоящата съдебна инстанция.

В случая е предявен иск по чл.204, ал.1 от АПК за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, в следствие на отменен като незаконосъобразен административен акт – заповед на началник сектор “Миграция” при[Фирма 1], с която на основание чл. 44, ал.6, ал.8 и ал.10 ат ЗЧРБ ищецът е бил настанен принудително в СДВНЧ.

В касационната жалба е посоченото, че правното основание в исковата молба е чл.2, ал.1, т.1 и т.2 от ЗОДОВ, а не както е приел съда - чл.1, ал.1 от ЗОДОВ. Доколкото искът е насочен към[Фирма 1], който безспорно е административен орган по смисъла на пар. 1 т.1 от ДР на АПК, то правилно искът е квалифициран като такъв по чл.1 от ЗОДОВ. Исковете по чл.2 от ЗОДОВ са насочени срещу органи от съдебната власт, които се разглеждат от гражданските съдилища. В случая претенцията е насочена срещу административен орган и правилно е определена подсъдността на спора от съда

Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод извършване на административна дейност. За да възникне отговорността по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, следва да бъде установена както незаконосъобразността на актовете, действията и бездействията, на които се основава искът, така и наличието на реално причинена вреда, произтичаща от тях в пряка причинна връзка.

Неоснователни са релевираните доводи в касационната жалба, че решението е необосновано. Изложените от първоинстанционния съд мотиви, са обосновани и изведени при надлежно установена фактическа обстановка и след анализ на приложимия материален закон. Правилно и след обективна преценка на доказателствата по делото, съдът приема, че са налице кумулативно изискуемите елементи на състава на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за ангажиране отговорността на ответника.

Относно извода на съда, че в случая част от твърденията на касатора се установяват от доказателствата по делото, като останалите претенции са останали недоказани, което доказване е в тежест на ищеца:

Вредите в производството по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ не се презумират, а подлежат на пълно доказване – чл. 153, чл. 154, ал. 1 ГПК, във вр. с § 1 от ЗОДОВ. Доказателствената тежест е за ищеца, който трябва да докаже обстоятелствата, на които основава претенцията си, което в случая е сторено, но за част от твърденията. Поради изложеното първоинстанционният съд е определил сумата от 3000 лв. за справедлива да обезщети претърпените от лицето неимуществени вреди. Съдът е присъдил обезщетение само за тези вреди, които са били доказани в рамките на съдебното производство. Разсъжденията на съда в тази насока не се споделят изцяло от настоящата съдебна инстанция. Задържането в СДВНЧ е вид ограничаване на свободата на придвижване на лицето и самият факт на това ограничаването създава предпоставки да настъпването на неимуществени вреди, които не се нуждаят от доказване. От доказване обаче се нуждаят особено тежките условия на живот, които се твърдят от ищеца и завишеният размер на исканото обезщетение.

От гледна точка на присъдения размер, настоящия съдебен състав не намира за необходимо неговата корекция, тъй като смята, че той отговаря на целта на закона да обезщети лицето за претърпените от него негативни емоции, претърпени в резултат на незаконното ограничаване на неговото придвижване.

По изложените съображения, решението в обжалваната част като правилно следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода на спора, на[Фирма 1] следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, състав на Трето отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 2655/19.04.2023 г., постановено по адм. дело № 11336/2022 г. на Административен съд София град в обжалваната част.

ОСЪЖДА Н. А. да заплати в полза на Столична дирекция на вътрешните работи юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 (сто) лв.

Решението не подлежи на обжалване.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ СВЕТЛАНА БОРИСОВА

секретар:

Членове:

/п/ П. П. п/ ЛЮБКА ПЕТРОВА