О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 245

Гр. София,18.01.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. трето гр. отделение, в закрито заседание на 30.11.2023 г. в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА

ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

Като разгледа докладваното от съдия Иванова гр. д. №2027/23 г., намира следното:

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.

ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на ЗД „Бул инс“АД, [населено място] срещу въззивното решение на Апелативен съд Варна по т. д. №506/22 г., в частта, с която върху присъдената като обезщетение по чл.432 КЗ на ищеца Т. Т. главница е присъдена: законна лихва от 1.07.21 г. / датата на уведомяване на ответника – застраховател/ до окончателното погасяване на главницата и законна лихва върху присъдените като главница суми и сумите за лихвата по чл.429, ал.3 КЗ от 7.07.21 г. / датата на отказа на застрахователя да изплати обезщетение/ до окончателното погасяване на вземането.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК и е допустима срещу въззивното решение в посочената по-горе част, с която е присъдена законна лихва върху присъдената от въззивния съд част от обезщетението по чл.432 КЗ в размер на 4 500 лв. В частта за законната лихва върху присъдената от първоинстанционния съд част от обезщетението по чл.432 КЗ в размер на 31 500 лв., първоинстанционното решение не е обжалвано от застрахователя - ответник по иска и е влязло в сила. При размера на претенцията за обезщетение -100 000 лв., обуславяща допустимост на касационното обжалване на въззивното решение, то подлежи на касационно обжалване и по функционално обвързаната с обезщетението претенция за лихва и възражението на ответника по тази жалба за недопустимостта й на осн. чл.280, ал.3 ГПК е неоснователно.

За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Намира, че в противоречие с цитираната практика на ВКС по чл.290 ГПК са разрешени от въззивния съд следните въпроси от предмета на спора в обжалваната част, свързани със задължението за лихва на делинквента и застрахователя по застраховка „гражданска отговорност на автомобилистите“, спрямо увреденото лице: 1.Дължи ли застрахователят едновременно лихви с покриващ период върху едно задължение за обезщетение за вреди от едно събитие като двете лихви по чл.429, ал.3 и чл.497 КЗ? 2.Ако се дължат двете лихви на отделно правно основание и те започват да текат от сроковете, предвидени в момента в закона, то коя лихва до кой срок тече за всяко от отговорните лица; застрахователят отговаря ли за лихва по чл.429 КЗ от момента, в който тя започва да се покрива с лихва по чл.497 КЗ? 3.Дължи ли застрахователят лихва върху лихва / анатоцизъм/, т. е. законната лихва върху лихвата по чл.429, ал.3 КЗ? 4.Може ли да се присъждат две лихви едновременно върху едно вземане за съвпадащ период?

ВКС намира, че следва да допусне касационно обжалване на въззивното решение в подлежащата на обжалване негова част по първия и последния/ №1 и 4/ от поставените въпроси, поради твърдяното от касатора противоречие на приетото от въззивния съд относно дължимата лихва с цитираната практика на ВКС и по –конкретно с решение по т. д. №1191/21 г. на първо т. о.

Допускането на касационното обжалване по жалбата на застрахователя –ответник налага на осн. чл.287, ал.4 ГПК произнасяне за допустимостта и допускане на обжалването на въззивното решение по постъпилата насрещна касационна жалба от ищеца Т. Т. срещу въззивното решение в частта, с която искът му по чл.432 КЗ е отхвърлен над размера от 36 000 лв. до претендираните 80 000 лв.

Насрещната касационна жалба е подадена в срока по чл.287 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Намира, че в противоречие с цитираната практика на ВКС – ППВС №4/68 г., ППВС №17/63 г. и решения по чл.290 ГПК, са разрешени следните правни въпроси от предмета на спора:

1.Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените неимуществени вреди или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий? 2.Определянето на обезщетение, очевидно несъразмерно / занижено/ с оглед на търпените неимуществени вреди и икономическата обстановка в страната представлява ли нарушаване на изискването за справедливост? 3. Кои са критериите, които следва да бъдат съблюдавани и преценявани от съдилищата при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по повод на причинени телесни увреждания в съответствие с установения в чл.52 ЗЗД принцип? 4. Следва ли решаващият съд при постановяване на своето решение и произнасяне относно размера по чл.52 ЗЗД на дължащото се застрахователно обезщетение да се съобрази с икономическата конюктура в страната и нуждата да се създаде осъвременена съдебна практика по прилагане на правните норми съобразно нарастващата в страната инфлация? 5. Към кой момент се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди, отчитат ли се инфлационните процеси и следва ли да се съобрази обезщетителният характер на законната лихва? 6. Кои са предпоставките на чл.51, ал.2 КЗ за намаляване на претендираното с иска по чл.432 КЗ обезщетение за вреди при принос на пострадалия и необходимо ли е приносът на пострадалия да бъде доказан при пълно главно доказване от страната, която го е въвела?

По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е споделил установеното от първоинстанционния съд относно механизма, характера и тежестта на получените от ищеца при процесното ПТП увреждания. Ищецът - на 16 г. към настъпилото на 28.05. 2016 г. ПТП, е пострадал след излизане на автомобила, в който пътувал, от пътното платно при завой и удар в крайпътно дърво. Вследствие на удара, пътникът е получил разкъсноконтузни рани на челото, носа и лявата буза, охлузвания в областта на бузите, мекотъканна травма в областта на гръдния кош без увреждане на вътрешни органи или скелета на гръдния кош, както и многофрагментарна фрактура на лявата главулечна ямка (ацетабулум) на таза с изкълчване на лявата тазобедрена става, фрактура на долното рамо на лявата срамна кост на таза. Загуба на съзнание не е установена с документирана медицинска симптоматика и лечение. Вещото лице - СМЕ е констатирало 5-дневно лечение на уврежданията в спешен порядък(наместване на изкълчената става и екстензия с противотежест), продължило в съответствие с добрите медицински практики в специализирано болнично заведение, където пациентът е бил насочен за оперативно възстановяване на тазобедрената става.

За определяне на размера на обезщетението, съобразно указанията дадени с ППВС4/68 г. по приложението на чл. 52 ЗЗД, въззивният съд е отчел характера и степента на полученото увреждане: комбинирана средна и леки повреди, наложили общо лечение с немного продължителен болничен престой (общо 11 дни), една извършена оперативна интервенция, от която пострадалия се е възстановявал в продължение на 7-8 месеца и една предстояща без значителен медицински риск, но с очаквано ново временно обездвижване за около месец; силно изразени болкови усещания в първия период на постелъчен режим и домашно обгрижване; затрудненията при обслужване и придвижването с помощни средства до 40 дни; острия психическия стрес от злополуката с продължителна адаптационна реакция до 4-5 месеца и симптоматика и интензитет, характерни за психически страдания, типични за такава рязка и травматична промяна в живота на пострадалия; началното влошаване на социалните възможности на пострадалия в младежка възраст поради ограниченията в движението и субективните му възприятия за влошена оценка от връстници, което обаче се преодолява естествено с възстановяване на физиологичното здраве и се компенсира с общуване в приятелска среда в бъдеще. От значение в насока на по-бързото и пълно възстановяване на ищеца са младата му възраст, явно високия възстановителен капацитет на физиката му и все по-успешното му адаптиране и преработване на последиците от стреса с нови положителни изживявания, които предстоят в бъдеще (довършване на образование, създаване на семейство и начало на самоутвърждаване като личност), за които няма данни да са застрашени от трайно непреодолими остатъци от инцидента върху психиката и телесното му здраве. Тези обстоятелства според въззивния съд характеризират вредите като типични за такива случаи, като не е налице основание за определяне на компенсация за някаква допълнителна и необичайна специфика. При определяне на обезщетението въззивният съд е отчел и икономическите условия в страната и стандарта на живот на ищеца, така че присъденото обезщетение да запази компенсаторния си характер и да не се превръща в източник на неоснователно обогатяване и необоснована промяна в социалното положение и начина на живот на пострадалия.

Тези изводи не противоречат на практиката на ВКС по въпросите, свързани с критериите за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост – чл.52 ЗЗД В ППВС №4/68 г. и сочената практика на ВКС е прието, че понятието справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. Тези обстоятелства са установени и отчетени от въззивния съд в случая. Съобразена е и икономическата конюктура в страната, както и стандарта на живот на пострадалия. Размерът на обезщетението е определен към момента на увреждането и понасянето на вредите / с оглед интензивността и продължителността на причинените болки и страдания/, като са взети предвид настъпилите вреди и медицинската прогноза за доказаното страдание / р. по гр. д. №1106/10 г. на четвърто г. о. на ВКС/. Присъдена е и законна лихва, така както е поискана от ищеца.

По възражението на ответника по иска за съпричиняване на вредите от пострадалия въззивният съд е приел, че установеното съпричиняване възлиза на 20 % . Пострадалият се е изложил съзнателно на повишен риск, знаейки че водачът на лекия автомобил няма шофьорска книжка и е неопитен, но основна причина за инцидента е рисковото поведение на водача, надценил собствените си умения и застрашил живота и здравето на останалите участници в движението

Степента на съпричиняване е определена при установен принос на пострадалия за настъпване на вредата за самия него/въззивният съд се е позовал на негови признания в досъдебното производство относно знанието му за неправоспособносттта на водача/. Изводите на въззивния съд относно съпричиняването са съответни на указаното в ТР №1/2015 г. ОСТК на ВКС,т.7. Там е посочено: Дали поведението на пострадалия е рисково и дали то е допринесло за увреждането, подлежи на установяване във всеки конкретен случай. Такова рисково поведение е пътуването в моторно превозно средство с водач, употребил алкохол, когато то е проява на съзнателен и свободно формиран избор на увредения, по отношение на когото е налице знание за този факт, или възможност за узнаването му при проявена нормална дължима грижа. Изразяващо се в поемането на предвидим и реално очакван риск, или в неговото неоправдано игнориране, това поведение съставлява обективен принос, който е противоправен и е в пряка причинна връзка с вредоносния резултат, последица от реализираното пътно - транспортно произшествие.

Поемането на предвидим и реално очакван риск или неговото неоправдано игнориране от страна на пострадалия ищец е налице и в случая, при знанието на ищеца за неправоспособността и неопитността на водача, и това негово поведение съставлява обективен принос за настъпване на понесените вреди, както е приел и въззивният съд.

Изводите на въззивния съд съответстват на практиката на ВКС и не са налице сочените основания по чл.280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на обжалване на въззивното решение по насрещната жалба на ищеца.

Поради изложеното ВКС на РБ, трето г. о.

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд Варна по т. д. №506/22 г. от 16.12.22 г. само в частта, с която е присъдена законна лихва върху допълнително присъдената от въззивния съд част от обезщетението по чл.432 КЗ в размер на 4 500 лв., по жалбата на касатора – ответник по иска ЗД „ Бул инс“ АД – [населено място].

Указва на този касатор в едноседмичен срок да внесе д. т. за разглеждане на жалбата в размер на 75 лв. и да представи в същия срок вносен документ. В противен случай жалбата подлежи на връщане.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд Варна по т. д. №506/22 г. от 16.12.22 г. по насрещната жалба на ищеца Т. Т..

След изтичане на срока за внасяне на държавна такса делото да се докладва за насрочване в о. з. или прекратяване.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: