О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60617

гр. София, 15.11.2021г.ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА

МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

като изслуша докладваното от съдия Николова т. д.№2300 по описа за 2020г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 от ГПК.

Постъпила е касационна жалба от „Дева 50 К. Р. ЕООД, [населено място], срещу решение №82 от 25.06.2020г. по т. д.№183/2020г. на Русенски окръжен съд, ТО. С него е потвърдено решение №118 от 30.01.2020 г., постановено по гр. д.№ 436/2019г. на Русенски районен съд, в частта, с която „Дева 50 К. Р. ЕООД, [населено място], е осъдено да заплати на “Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве” АД, [населено място], сумите: 21662,06 лв. задължение по фактура №5097/12.11.2018г. и 1624,65 лв. неустойка, начислена на основание чл.16, т.2 от Договор за застрахователно агентство №61/04.12.2015г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 25.01.2019г. до окончателното й изплащане, както и в частта за разноските.

Касационният жалбоподател поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като двете инстанции са се произнесли по искане, с което не са били сезирани. Излага доводи, че съдът не разполага с правомощия да тълкува разширително петитума на исковата молба и в случая е бил длъжен да се произнесе по искането, с което е бил сезиран, а именно да признае за установено, че претендираните суми се дължат на основание издадената от ищеца фактура. Прави оплакване, че решението е необосновано и не кореспондира с представените по делото доказателства, а се основава единствено на представен от ищеца в хода на първоинстанционното производство списък с номера на застрахователни договори, представляващи разпечатки от информационната система на ищеца, който списък не е бил представен в заповедното производство, нито като приложение към исковата молба.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационният жалбоподател сочи, че решението е недопустимо и очевидно неправилно. Изтъква, че съдът е приел за материалноправно основание на иска разпоредбата на чл.79 ал.1, вр. чл.164, ал.3 от КЗ /отм./, а не сочената от ищеца като основание на исковата претенция фактура №5097/12.11.2018г. Очевидната неправилност свързва с необосноваността на съдебния акт и нарушаването на материалния и процесуалния закон. Поддържа, че съдът е приел за основателна исковата претенция въпреки липсата на доказателства, че процесните полици са издадени от ответника, а не от друг агент. Сочи и основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, като твърди, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС.

Ответникът “Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве” АД, [населено място], оспорва жалбата, като твърди липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване, респективно неоснователност на жалбата по същество. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за неоснователно възражението за недопустимост на обжалваното решение, поради произнасяне на състава на Русенски районен съд по непредявен иск. Изтъкнал е, че поради обезсилване на издадената заповед за изпълнение по ч. гр. д.№8007/2018г. по описа на РРС след подаване на исковата молба, за ищеца е отпаднал интересът от първоначално предявения с исковата молба специален иск по реда на чл.422 от ГПК, поради което той е изменил искането си като е предявил за същото вземане осъдителен иск. Изложил е доводи, че преминаването от положителен установителен към осъдителен иск ищецът е заявил преди на ответното дружество да е връчен препис от исковата молба, в който случай не се касае за изменение на иска, а за поправяне на нередовна искова молба. Също е приел, че с обжалваното решение първостепенният съд е разгледал предявения иск в рамките на заявеното от ищеца основание и размер, така както е очертан с исковата молба и уточнителната такава от 27.02.2019 г., а фактурата като счетоводен документ, издаден за целите на счетоводното отчитане на вземането срещу ответното дружество, не представлява различно основание на иска – същата е издадена именно по повод на сключения между страните договор за застрахователно агентство, от който произтича претендираното вземане. Приел е, че претенцията на застрахователното дружество се доказва от заключенията на двете назначени по делото съдебно-икономически експертизи, вещите лица по които са установили сключените с посредничеството на „Дева 50 К. Р. ЕООД застрахователни полици, получените от агента премии и размера на неотчетените премии, след извършена проверка и при двете дружества и въз основа на представените по делото доказателства. По отношение на представените по делото застрахователни полици, сключени с посредничеството на въззивника, премиите по които не са отчетени, е счел, че не е настъпила преклузия за събирането им, тъй като са представени в дадения от съда срок за събиране на тези доказателства съобразно чл. 157 от ГПК. Приел е за доказано и обстоятелството, че процесните застрахователни полици са сключени с посредничеството на въззивното дружество, доколкото последното фигурира в съответната графа на полиците, а полиците съобразно чл. 14 от договора за агентство са в електронна форма и издаването им от страна на агента се осъществява посредством предоставен достъп до електронната система на застрахователя. Посочил е, че в тежест на ответното дружество е било да установи погасяването на претендираните суми, което в случая не е сторено, освен взетото предвид от първостепенния съд плащане в размер на 671,89 лв. С оглед изложеното е стигнал до извода, че първостепенният съд правилно е приел за основателна и доказана претенцията за главница до уважения размер, както и акцесорната претенция за неустойка върху уважената част от главницата, дължима на основание чл.16, т.2 от договора.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, а на основание чл. 280, ал. 2 ГПК – когато решението е нищожно, недопустимо или очевидно неправилно.

Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, поради евентуална негова недопустимост с оглед твърдението на касатора, че съдът се е произнесъл по иск, с който не е сезиран. Съгласно задължителната практика на ВКС / ППВС №1/10.11.1985г. и ТР №1/17.07.2001г. на ОСГК на ВКС/ недопустимо е това съдебно решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, а именно когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване и ако съдът е бил десезиран. Недопустимо е и решението, когато съдът е разгледал непредявен иск. В множество решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК /решение №5/20.02.2012г. по гр. д. № 658/2011г. на ВКС, ГК, ІІI г. о., решение № 77/08.03.2011г. по гр. д. № 127/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 92/23.07.2010г. по гр. д. 92/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 51/07.04.2009г. по т. дело №623/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение №176/03.11.2010г. по т. дело №118/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение №186/26.11.2010г. по т. дело №417/2009г. на ВКС, ТК и други/ е прието, че предмет на делото е спорното материално субективно право, т. е. претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска, а правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения и заявения петитум. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. В конкретния случай при служебната проверка за допустимост на въззивното решение настоящият съдебен състав счита, че въззивното решение е процесуално допустимо, като въззивният съд е разгледал исковата претенция съобразно въведените от ищеца твърдения. Следва изцяло да бъдат споделени съображенията на въззивния съд относно това, че първостепеният съд е разгледал предявения иск в рамките на заявеното от ищеца основание и размер, а фактурата като счетоводен документ, издаден за целите на счетоводното отчитане на вземането на ищеца срещу ответното дружество по сключения между страните договор за застрахователно агентство не представлява различно основание на иска.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК за допускане на касационен контрол - „очевидна неправилност”. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл.280, ал.1 от ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание, е относимо към преценката за неправилност по смисъла на чл.281, т.3 от ГПК. В настоящия случай не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК, тъй като касационният жалбоподател се позовава на аргументите за неправилност на атакувания акт, изложени в касационната жалба, без да излага доводи за наличието на особени съществени пороци, водещи до очевидна неправилност.

Не са налице и предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора. В настоящия случай касаторът, в представеното от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, не е посочил кой е разрешеният от въззивния съд материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на спора. Твърденията, че съдът е приел за основателна исковата претенция въпреки липсата на доказателства, че процесните полици са издадени от касатора, както и че е кредитирал неподписани документи, съставляват оплаквания за необоснованост и нарушения на процесуалния закон. Съответно те биха съставлявали основания за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281, т.3 от ГПК, но не и основания за допускане на касационен контрол на решението.

По изложените съображения, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Русенски окръжен съд.

При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски за касационното производство. На ответното дружество следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение, определено от съда по реда на чл.78, ал.8 от ГПК в размер на 100 лв.

Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №82 от 25.06.2020г. по т. д.№183/2020г. на Русенски окръжен съд, ТО.

ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК „Дева 50 К. Р. ЕООД,[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], да заплати на “Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве” АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], сумата от 100 /сто/ лева – юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.