О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60572

гр. София, 15.11.2021 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и първа година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : К. Е.

ЧЛЕНОВЕ : Б. Й.

Е. С.

изслуша докладваното от съдия Б. Й. т. д. № 200/2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Национална здравноосигурителна каса /НЗОК/ със седалище в [населено място] - чрез юрк. К. Й., срещу решение № 12011 от 21.09.2020 г., постановено по т. д. № 1104/2020 г. на Апелативен съд - София, с което след отмяна на решение № 2258 от 13.12.2019 г. по т. д. № 3460/2017 г. на Софийски градски съд е осъдена НЗОК да заплати на МБАЛ „Б. Е. ООД на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД във вр. с чл.59 и чл.45 от Закона за здравното осигуряване сумата 45 069 лв., от която 42 909 лв. - възнаграждение за извършени през м. март 2015 г. медицински дейности по клинични пътеки, и 2 160 лв. - цена на вложени през същия период медицински импланти по клинични пътеки, дължима по договор № 22-4837/26.02.2015 г. за оказване на болнична помощ по клинични пътеки, която надвишава стойностите в приложение № 2 към договора, ведно със законната лихва от 21.12.2017 г. до окончателното плащане, на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 12 126.99 лв. - обезщетение в размер на законната лихва за забава върху главницата от 45 069 лв. за периода от 30.04.2015 г. до 22.12.2017 г., и на основание чл.78 ГПК деловодни разноски за производството пред първата и пред въззивната инстанции.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост на изводите на въззивния съд относно значението на установените лимити за заплащане на извършени медицински дейности, обхвата и същността на правото на здравноосигурените лица на достъп до медицинска помощ, правната природа на сключения на основание чл.59, ал.1 ЗЗО договор с НЗОК и правата и задълженията на страните по договора. По съображения в жалбата се иска отмяна на решението и отхвърляне на предявения иск с присъждане на разноски за всички съдебни инстанции.

С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. Като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване се поддържа и очевидна неправилност на въззивното решение - чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран отговор от ответника по касация МБАЛ „Б. Е. ООД със седалище в [населено място] - чрез адв. Х. Н. от САК. В отговора е изразено становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба и е направено искане за присъждане на разноски.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд - София е съобразил безспорните между страните факти, че със сключен на 26.02.2015 г. договор № 22-4837/26.02.2015 г. ищецът МБАЛ „Б. Е. ЕООД се е задължил в качеството на изпълнител да оказва на здравноосигурени лица и на лицата по § 2, ал.1 и § 7, ал.1 ЗБНЗОК за 2015 г. болнична медицинска помощ по клинични пътеки от приложение № 5 към член единствен на Наредба № 40/24.11.2004 г. за определяне на основния пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК, срещу поето от НЗОК в качеството й на възложител задължение да заплаща описаните в приложението здравни дейности съгласно ПМС № 94/24.04.2014 г. и договор № РД-НС-01-2/29.12.2014 г. между НЗОК и Български лекарски съюз. Условията, при чието кумулативно наличие възниква задължението на възложителя за заплащане на цената за всеки отделен случай по клинична пътека, са уговорени от страните в чл.20 на договора, като в чл.31, ал.1 е предвидено възложителят да заплаща извършената дейност по ред, определен в Методиката за заплащане и в договора, след като тя е отчетена в рамките на съответния период на извършването й, а в чл.32, ал.13 са предвидени основания, при които възложителят отхвърля заплащането на извършена от изпълнителя дейност, в т. ч. и хипотезата на т.6 - когато конкретната дейност надвишава стойността по чл.42 от договора /според който стойността по финансово - счетоводни документи не трябва да надвишава размера на определените стойности на изпълнителя по реда на чл.4 ЗБНЗОК за 2015 г., посочени в приложение № 2/. В чл.41, ал.1 на договора е уговорено корекция на стойностите, определени по реда на правилата по приложение № 2, да се извършва на тримесечие и да се оформя с двустранно подписани допълнителни споразумения към договора. В съответствие с посочената уговорка и във връзка с приети от Надзорния съвет на НЗОК решения в периода 05.03.2015 г. - 07.04.2015 г. страните са подписали три допълнителни споразумения към договора, с които са изменили и актуализирали приложение № 2 и са изменили отделни договорни клаузи. С писмо от 18.07.2016 г. дружеството - ищец е поканило НЗОК да му заплати стойността на извършени през м. март 2015 г. медицински дейности по клинични пътеки на стойност, надвишаваща лимитите по приложение № 2, но ответникът не е заплатил поисканата сума, предмет на исковата претенция. В хода на първоинстанционното производство е прието заключение на съдебнотехническа експертиза, според което в електронната система на НЗОК фигурират отчетени по електронен път медицински дейности на МБАЛ „Б. Е. ООД, включващи и спорните надлимитни дейности за м. март 2015 г.

Съобразявайки установените в хода на делото факти, въззивният съд е приел, че в качеството на изпълнител по сключения на 26.02.2015 г. договор ищецът МБАЛ „Б. Е. ООД е осъществил реално включените в предмета на договора и отчетени по предвидения за това ред медицински дейности по клинични пътеки за м. март 2015 г. и по силата на приложимата към договорното правоотношение нормативна уредба има право да получи тяхната стойност, независимо, че тя надвишава заложените в приложение № 2 лимити. За да мотивира крайния си извод за основателност на исковата претенция, въззивният съд е изложил следните правни съображения :

Договорът между страните е сключен при предпоставките на чл.59 ЗЗО и неговият специфичен предмет включва задължение на изпълнителя да оказва болнична медицинска помощ на определен кръг здравноосигурени лица, чийто закрилян от закона интерес на потребители на здравната услуга следва да бъде съблюдаван независимо от това, че те не са страна по него. Нормативната уредба на правоотношенията се съдържа в различни по степен нормативни актове и произтича от закрепеното в чл.52, ал.1 от Конституцията на РБ право на гражданите на здравно осигуряване, гарантиращо им достъпна медицинска помощ и безплатно ползване на медицинско обслужване при условия и ред определени със закон. Гаранция за достъпност на медицинската помощ са и принципите, установени в чл.5, т.1, т.3 и т.5 на ЗЗО, въз основа на които се осъществява задължителното здравно осигуряване и чрез прилагането на които се създава система на социална здравна защита на гражданите, предоставяща максимален достъп до медицинска помощ и равенство при получаването й. В решение № 2 от 22.02.2007 г. по к. д. № 12/2006 г. Конституционният съд на РБ е приел, че правото по чл.52, ал.1 от Конституцията за безплатно ползване на медицинско обслужване е от категорията на социалните права и се характеризира с липса на универсалност и пряка съдебна защита, а регулацията му се осъществява чрез ЗЗО, който определя общите принципи и цели на здравното осигуряване. Разпоредбите на чл.4 ЗЗО гарантират свободен достъп на здравноосигурените лица до медицинска помощ чрез определен по вид, обхват и обем пакет от здравни помощи, както и избор на изпълнител, договорил се с НЗОК, а също така определят обхвата на правото на избор на територията на държавата и установяват забрана то да бъде ограничавано по географски и/или административни критерии. Граматичното тълкуване на текста на чл.4 ЗЗО предпоставя определеност на обхвата и обема на достъпа до медицинска помощ чрез гарантираните пакети от здравни дейности в рамките на бюджета на НЗОК като цяло, а не на нейните регионални поделения - РЗОК, респ. на стойностите, уговорени с индивидуалните договори с отделните лечебни заведения по чл.59 ЗЗО.

Задължителното здравно осигуряване е дефинирано в чл.2 ЗЗО и предоставя пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК. Съгласно чл.53 ЗЗО, за осъществяване на предвидените в закона дейности НЗОК и БЛС сключват Национален рамков договор за медицинските дейности, който е нормативен административен акт с действие на територията на цялата страна за определен срок и е задължителен за НЗОК, за изпълнителите на медицинска помощ, за осигурените лица и за осигурителите. Редът за предоставяне на медицинска помощ и изискванията към изпълнителите на отделните видове медицинска помощ по чл.45 ЗЗО се определят в Националния рамков договор и в договорите между съответните РЗОК и изпълнителите, като планирането, договарянето и закупуването за здравноосигурените лица на медицинска помощ е в рамките на договорените обеми и в съответствие с бюджета на НЗОК за съответната година. Условията и редът за осъществяване на правото на достъп до медицинска помощ на здравноосигурени лица са подробно регламентирани в приетата с ПМС № 119/22.05.2006 г. Наредба за осъществяване правото на достъп до медицинска помощ /обн. ДВ бр.45/02.06.2006 г./, а с ПМС № 57/16.03.2015 г. е приета методика за остойностяване и за заплащане на медицинската помощ по чл.55, ал.2, т.2 ЗЗО. На основание чл.21, ал.1 от методиката - приложение № 2 към постановление № 57, стойностите на дейностите в болничната медицинска помощ по договорите на изпълнителите на такава помощ се определят съгласно чл.4 ЗБНЗОК за 2015 г. и приетите правила от Надзорния съвет на НЗОК и са неразделна част от индивидуалните договори; съгласно чл.7 стойностите по финансово - отчетните документи на изпълнителите не следва да надвишават размера на определените по ал.1 и ал.5 стойности на болничната медицинска помощ, посочени в приложение № 2 към индивидуалния договор.

Договорът по чл.59 ЗЗО е от категорията на т. нар. типови договори, доколкото съдържанието му е съобразено с предписанията на нормативните актове, които в своята цялост съставляват правната регламентация на отношенията между изпълнителите на отделните видове медицинска помощ и НЗОК и част от тях са възпроизведени в съдържанието на договорите. Особеният характер на договора предопределя невъзможността за изпълнителя да откаже приемането на предварително предложените от НЗОК условия и да иска предоговаряне на клаузите, определящи количествените параметри относно лимита на определените стойности на болничната медицинска помощ. В качеството й на орган, натоварен с провеждането на държавната политика в здравното осигуряване и свързаните с него обществени отношения /чл.6 ЗЗО/ НЗОК следва да изготви и реализира финансов план за набиране и разходване на паричните средства на задължителното здравно осигуряване, който да гарантира на здравноосигурените лица достъп до своевременно и качествено здравеопазване, както и пакет от медицински дейности, които те да получат от избрания от тях изпълнител на медицинска помощ. При осъществяване на тази си дейност НЗОК следва да съобразява годишната стойност на разходите за изплащаните от бюджета за съответната година видове медицинска дейност по начин, че да не останат неразплатени медицински услуги, извършени от изпълнителите по определените в договорите им клинични пътеки. Определянето на лимит на заплащаните от НЗОК дейности, предвидени в индивидуалните договори с изпълнителите, противоречи на прогласените в чл.5 ЗЗО принципи на задължителното здравно осигуряване - гарантираността на пакета от здравни дейности от бюджета на НЗОК и свободния избор на изпълнител на медицинска помощ от страна на потребителите. Налагането на лимит на сумите за разплащане по договорите води до сериозно ограничаване на гарантирания в чл.4 ЗЗО свободен достъп на осигурените лица до медицинска помощ и до невъзможност потърсилите такава помощ лица да я получат след изчерпване на установения лимит в договора с избрания от тях изпълнител. Предвиденото в приетата с ПМС № 119/2006 г. Наредба за осъществяване правото на достъп до медицинска помощ изготвяне на листа на чакащите за всяка клиника и|/или отделение дава възможност за отложено предоставяне на медицинската помощ само при липсата на капацитет на лечебното заведение за планова хоспитализация, не и поради изчерпване на съответния месечен лимит, уговорен в индивидуалния договор по чл.59 ЗЗО. Изпълнението на надлимитните дейности по съответните клинични пътеки е резултат от неправилното им планиране в стойностно отношение и отричането на правото на изпълнителите на медицинска помощ да получат плащане за тези дейности от НЗОК води до принудително ограничаване на дейността им посредством необосновано препятстване на достъпа им до публичен финансов ресурс при наличие на здравноосигурени лица, избрали съответното болнично заведение, което на свой ред накърнява здравноосигурителните права на тези лица да получат медицинска помощ в рамките на гарантирания от бюджета на НЗОК пакет в предпочетеното от тях лечебно заведение.

В подкрепа на извода, че не съществува правна възможност за освобождаване на НЗОК от произтичащата от чл.47 ЗЗО отговорност да заплати стойността на извършените медицински дейности по чл.45 ЗЗО, въззивният съд е анализирал и правомощията на НЗОК във връзка с осигуряването на финансов ресурс за постигане целите на здравното осигуряване. Предвид съдържанието на тези правомощия съдът е заключил, че правилното управление, планиране и разходване на средствата от бюджета на НЗОК би следвало да гарантира заплащането на целия пакет от медицински дейности, предоставен от закона на здравноосигурените лица, и е недопустимо в резултат на неправилни управленски решения да бъде ограничавано конституционното право на гражданите на достъп до своевременна и качествена медицинска помощ в избрано от тях лечебно заведение. Съобразявайки липсата на твърдения от страна на НЗОК, че претендираната от ищеца сума не е платена поради изчерпване на средствата от бюджета на НЗОК за съответната година, съдът е приел, че НЗОК е следвало да предвиди и осигури необходимите средства за изплащане на търсената сума, включително поради факта, че извършените медицински дейности попадат в обхвата на чл.45 ЗЗО и са отчетени своевременно по предвидения за това ред.

В зависимост от фактическите и правни изводи, до които е достигнал след преценка на фактите и доказателствата по делото, въззивният съд е счел предявения иск по чл.79 ЗЗД вр. чл.59 ЗЗО за доказан и основателен, поради което е отменил решението на първоинстанционния съд за неговото отхвърляне и е осъдил НЗОК да заплати на МБАЛ „Б. Е. ООД претендираната с иска сума - 45 069 лв. Като основателен е преценен и акцесорният иск по чл.86, ал.1 ЗЗД, който е уважен от въззивния съд за сумата 12 126.99 лв.

По основанията за допускане на касационно обжалване :

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът НЗОК е обосновал приложното поле на касационното обжалване с твърдения, че с решението си въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси „в хипотезите на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК“. Като попадащи в хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК - предвид разрешаването им в противоречие с практиката на Конституционния съд на РБ и в частност с решение № 2 от 22.02.2007 г. по к. д. № 12/2006 г., са посочени въпросите : „Дължи ли НЗОК заплащане за извършена медицинска дейност, която е извън договорената стойност по сключения индивидуален договор и неразделната част към него - приложение № 2; Следва въззивният съд да се съобрази безусловно с решение на Конституционния съд, с което е прието, че правата на гражданите по чл.52 от КРБ не са неограничени и медицинската помощ, до която осигурените лица имат право на свободен достъп при условията на равнопоставеност, не е неограничена и се определя от държавата по вид, обхват и обем; Определянето чрез приложение №2 към индивидуалните договори обем медицински дейности /лимити/ противоречи ли на прогласените в чл.5 ЗЗО принципи - гарантираност от бюджета на НЗОК на пакета от здравни дейности и свободния избор на здравноосигурените лица на изпълнител на медицинска помощ сред лечебните заведения на територията на цялата страна; Приетата с решение на КС Решение № 2 от 22.02.20()7г. по к. д. № 12/06 г. определеност на обхвата и обема на достъпа до медицинска помощ чрез гарантираните пакети от здравни дейности, в контекста на нормативно установения здравноосигурителен модел, следва ли да бъде тълкувана единствено в рамките на бюджета на НЗОК, без връзка с бюджетите на отделните РЗОК и стойностите, уговорени с индивидуалните договори с лечебните заведения“. Въпросите, за които се поддържа хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, са : „ Следва ли съдът при тълкуването на сключените между НЗОК и лечебното заведение договори за осъществяване и заплащане на медицинска дейност да съобрази характера им на база основните им белези, и следва ли да търси действителната воля на страните; Предвид характера на процесиите индивидуални договори, сключвани между НЗОК/РЗОК и изпълнителите на медицинска помощ и в контекста на нормативната регламентация на отношенията, налице ли е нарушение на прогласения в чл.9 ЗЗД принцип на договорната свобода и налице ли е действително „невъзможност за изпълнителите да откажат приемането на предварително изготвените от възложителя условия и предоговарянето им, в този смисъл налице ли е порок на волята при сключване на индивидуалния договор между НЗОК/РЗОК и лечебното заведение; При гарантиране правата на здравноосигурените лица със заплащане от бюджета на НЗОК, при спазване на установените в индивидуалните договори лимити, дължи ли заплащане НЗОК за действително извършени и отчетени медицински дейности за процесния период, които надхвърлят договорените определени стойности в приложение № 2 към договорите, сключени между изпълнителите на болнична медицинска помощ и НЗОК; Следва ли въззивният съд да съобрази цялата относима материалноправна нормативна уредба и се произнесе по всички доводи и оплаквания на страните, както и да съобрази всички представени по делото доказателства“.

Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице първото поддържано основание за допускане на касационно обжалване - чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Касаторът се е позовал на противоречие на въззивното решение с приетото от Конституционния съд на РБ решение № 2 от 22.02.2007 г. по к. д. № 12/2006 г., но в това решение не се съдържа произнасяне по формулираните в изложението въпроси във връзка със задължението на НЗОК да заплати на изпълнителите на медицинска помощ извършените медицински дейности в обхвата на чл.45 ЗЗО, надвишаващи лимитите по приложение № 2 към сключените на основание чл.59 ЗЗО индивидуални договори. Предмет на цитираното решение е конституционосъобразността на Закона за бюджета на НЗОК за 2007 г. и поставените от касатора въпроси не са засегнати в него. Решението не доказва противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, поради което въззивното решение не може да се допусне до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.

Касационно обжалване не следва да се допуска и на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като обвързаните с него въпроси в основната си част нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а целят проверка на правилността на решаващите изводи на въззивния съд, с които е мотивирано уважаването на предявените срещу касатора осъдителни искове. Независимо от това, дори въпросите да бъдат обобщени в съответствие с указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС като един общ въпрос - дължи ли НЗОК заплащане на стойността на т. нар. надлимитни дейности, по поставения въпрос вече е формирана практика на ВКС и тя е в смисъла, в който се е произнесъл въззивният съд с обжалваното решение. Практиката е обективирана в решение № 169 от 16.02.2021 г. по т. д. №1916/2019 г. на ВКС, ІІ т. о., в което е прието, че : „Уговорената в индивидуалния договор с изпълнителя на медицинска помощ клауза, съгласно която на изпълнителя се заплаща извършената и отчетена дейност по клинични пътеки, само ако е в рамките на лимитираните в приложение № 2 стойности, не е нищожна на основание чл.26, ал.1, т.1 ЗЗД, но тя няма за последица отказ от плащане на медицинската дейност и вложени медицински изделия, стига помощта да е в обхвата на гарантирания от бюджета на НЗОК основен пакет здравни дейности; В случай, че общата стойност на извършените от всички изпълнители дейности не надхвърля бюджета на НЗОК за съответната година, включително резерва, предвиден в него, липсва основание да се откаже плащане на надлимитната дейност за съответния месец на конкретния изпълнител, тъй като здравноосигурените лица не могат да бъдат лишени от предоставяне на медицинска помощ в рамките на гарантирания от закона пакет болнична медицинска дейност и от свободен избор на изпълнител поради изчерпване на средствата от разпределените на изпълнителите лимитирани бюджети; Предвидените в договорите между РЗОК и изпълнителите стойности на медицинските дейности са прогнозни и не изключват заплащането на престираните от лечебното заведение медицински дейности по чл.45 ЗЗО при превишение на месечния лимит; Уговорените в индивидуалния договор за оказване на болнична помощ договор между РЗОК и изпълнител на медицинска помощ клаузи, съгласно които не се разрешава на изпълнителя да отчита с финансово-отчетни документи дейности, лекарствени продукти или медицински изделия на стойности, надвишаващи стойностите за съответния месец в Приложение № 2, и се дава право на възложителя да не извършва плащане на изпълнителя, когато сумите по фактурите и спецификациите надвишават стойностите за съответния месец в Приложение № 2, са нищожни на основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД като противоречащи на императивни правни норми в ЗЗО“. При наличие на практика на ВКС по релевантния за изхода на делото правен въпрос, която се възприема и от настоящия съдебен състав, основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е неприложимо. Решаващите изводи на въззивния съд кореспондират изцяло с разрешението, дадено от състава на ВКС, ІІ т. о., поради което няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване.

Неоснователно е искането на касатора въззивното решение да се допусне до касационно обжалване като очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.

Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението. В практиката на ВКС по приложението на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е възприето разрешението, че особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството, а решението на въззивния съд би било явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290, ал.2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК.

В конкретния случай очевидната неправилност на въззивното решение е обоснована с доводи за неправилно приложение на материалния закон при формиране на решаващите правни изводи на въззивния съд по съществото на спора. Поддържаните доводи не насочват към очевидна неправилност на решението по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, а предполагат проверка на правилността му по реда на чл.290 ГПК, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по т. д. № 1104/2020 г. на Апелативен съд - София.

В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация разноски в размер на 1 000 лв. - адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор по чл.287 ГПК, заплатено в брой по договор за договор за правна защита и съдействие от 14.01.2021 г.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 12011 от 21.09.2020 г., постановено по т. д. № 1104/2020 г. на Апелативен съд - София.

ОСЪЖДА Национална здравноосигурителна каса с ЕИК[ЕИК] да заплати на МБАЛ „Б. Е. ООД с ЕИК[ЕИК] сумата 1 000 (хиляда) лв. - разноски по делото.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :