О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60594

[населено място], 09.11.2021 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на първо търговско отделение в закрито заседание на двадесет и девети септември две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ МАРКОВ

ЧЛЕНОВЕ: И. П.

ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА

като изслуша докладваното от съдия Добрева т. д. № 2518 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Б. Г. ЕООД срещу решение № 11 574/17.07.2020 г. по в. т. д. № 36/2020 г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 1864/22.10.2019 г. по т. д. № 725/2017 г. на Софийски градски съд за осъждане по иска на „Б. П. Б. АД, в качеството му на пристъпил към изпълнение заложен кредитор по договор за учредяване на особен залог № 083-2/2014 от 25.04.2014 г., на „Бара груп“ ЕООД да заплати на „Сано и пи си“ ЕООД /н./ по сметка на депозитаря С. Т. П. сумата 25 564, 59 евро, представляваща част от неизплатено задължение за възнаграждение в общ размер на 1 544 435, 30 евро по договор за изграждане на завод за биомаса в [населено място] от 05.05.2014 г., изменен с договор за спогодба от 15.10.2015 г. и анекси от 23.10.2015 г. и 19.06.2016 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 14.02.2017 г. до окончателното й заплащане.

Касаторът обжалва изцяло въззивното решение като недопустимо и неправилно - касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Недопустимостта на решението обосновава с твърдения за наличие на несъобразена от двете предходни инстанции арбитражна клауза между страните по материалното правоотношение – „Сано и пи си“ ЕООД /н./ и „Б. Г. ЕООД, и направено с отговора на исковата молба възражение за неподведомственост на спора на гражданските съдилища. Поддържа нередовност на исковата молба, изразяваща се в неяснота относно индивидуализацията на спорния предмет и липса на справка по чл. 366 ГПК за определяне размера на претендираното вземане. Развива подробни съображения за неправилността на атакуваното решение поради нарушение на чл. 235, ал, 4, вр. с чл. 236, ал. 2, вр. с чл. 269, изр. II ГПК, изразяващо се в необсъждане на всички оплаквания, наведени с въззавната жалба. Наред с това, излага твърдения за нарушение на материалния закон – чл. 17, ал. 2 ЗОЗ, чл. 30, ал. 2 ЗОЗ и чл. 20 ЗЗД. Позовава се и на необоснованост на въззивното решение.

В депозираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава пряк достъп до касация с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 2, предл. II и III ГПК, както и факултативен достъп при хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулира въпроси, които според него са обусловили изхода на спора пред въззивната инстанция и са включени в предмета на делото. Въпросите са следните:

1. „Има ли процесният договор за спогодба характер на договор за новация?“

2. „Когато искът по търговски спор е предявен от процесуален субституент, който няма достъп до търговските книги на длъжника си, достатъчно ли е за редовността на подадената от субституента искова молба да има описание на фактите, от които произтича вземането или субституентът е длъжен да представи и справката по чл. 366 ГПК?“

3. „Относно задължението на въззивния съд да ce произнесе по всички формулирани във въззивната жалба оплаквания срещу правилността на първоинстанционното решение и в частност:

3.1. Относно правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото по чл.146 ГПК, когато във въззивната жалба се съдържат обосновани оплаквания за допуснати нарушения от първата инстанция - въпрос по приложението на чл. 269, изр. 2 ГПК;

3.2. Относно задължението на съда да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните, които имат значение за решението по делото поотделно и в тяхната съвкупност - въпрос по приложението на чл.269, изр.2 от ГПК, вр. чл.12, чл.235, ал.2, ал.4 и чл.236, ал.2 ГПК;

3.3. Относно възможността на въззивния съд да препрати към мотивите на първата инстанция по отношение на фактически констатации, срещу правилността на които във въззивната жалба има оплакване, без въззивният съд да изложи мотиви по основателността на последното – въпрос по приложението на чл. 272 ГПК.“

4. „Относно последиците от изтичането на петгодишния срок по чл. 30, ал. 2 от ЗОЗ на действие на вписването на особения залог в съответния първичен регистър – въпрос по приложението на чл. 30, ал. 3 от ЗОЗ във вр. чл. 2, ал. 1 ЗОЗ и § 49 от ПЗР ЗИДЗОЗ /ДВ, бр. 105/2016 г./“

5. „Относно критериите за тълкуването волята на страните по договора съгласно чл. 20 ЗЗД.“

В изложението се твърди, че е налице грубо нарушение на правилата на формалната логика, изразяващо се във взаимноизключващи се изводи относно новационния характер на договора за спогодба, което съставлява очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК. По втория въпрос се твърди също очевидна неправилност, евентуално необходимост от точно прилагане на закона и развитие на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В тази връзка се заявява становище, че в закона липсва разпоредба, която да предписва, че справката по чл. 366 ГПК не следва да се представя от процесуален субституент. Следователно, въззивният съд е приложил несъществуващо изключение от императивна процесуална норма, което е обосновал с нетипичната процесуална легитимация на ищеца и липсата на достъп до счетоводството на длъжника. По въпрос трети се поддържа предпоставката на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като се твърди противоречие със задължителна практика на ВКС, обективирана в т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 3 на част II от ППВС № 1/1953 г., т. 19 от ТР № 1/04.01.2011 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и противоречие с казуална практика, намерила израз в решение № 54/03.07.2020 г. по гр. д. № 1991/2019 г. на I г. о., решение № 22/24.02.2015 г. по гр. д. № 4581/2019 г. на I г. о., решение № 192/29.01.2018 г. по т. д. № 44/2017 г. на I т. о., решение № 59/14.04.2015 г. по гр. д. № 4190/2014 г. на IV г. о., решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на II т. о.; с решение № 149/03.07.2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на III г. о., решение № 3/22.07.2013 г. по гр. д. № 534/2012 г. на IV г. о., решение № 65/30.07.2014 г. по гр. д. № 1656/2013 г., на II т. о, решение № 192/29.01.2018 г. по т. д. № 44/2017 г. на I т. о., решение № 59/14.04.2015 г. по гр. д. № 4190/2014 г. на IV г. о.; решение № 69/26.07.2019 г. по т. д. № 2556/2018 г. на І т. о. и решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на II т. о.; противоречие с решение № 120/04.04.2013 г. по гр. д. № 964/2012 г. на IV г. о.; решение № 4/18.02.2016 г. по гр. д. № 3322/2015 г. на ІІ г. о.; решение № 281/29.11.2017 г. по гр. д. № 5235/2016г. на IV г. о.; решение № 257/13.12.2016 г. по гр. д. № 2436/2016 г. на III г. о. Относно въпрос четвърти се твърди необходимост от точно прилагане на закона и развитие на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради липса на формирана практика по приложението на чл. 30, ал. 2 ЗОЗ. Въпрос пети е обоснован с отклонение от практиката на ВКС, обективирана в решение № 74/09.07.2019 г. по т. д. № 1698/2018 г. на II т. о. и решение № 157/30.10.2012 г. по т. д. № 696/2011 г. на II т. о.

При изложените доводи е направено искане за постановявяане на решение, с което въззивното такова да бъде отменено и вместо него постановено друго такова, с което решението на Апелативен съд София да бъде обезсилено, евентуално отменено и предявеният от банката иск да бъде отхвърлен. Претендира се присъждане на разноски.

Ответникът „Ю. Б. АД /правоприемник на „Б. П. Б. АД/ оспорва касационната жалба като неоснователна. Заявява становище, че липсват основания въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол за законосъобразност. Счита, че изложените от касатора доводи за недопустимост на решението са неоснователни, както и, че правните проблеми, основаващи се на заложното правоотношение, са решени правилно от въззивния съд. Претендира въззивното решение да бъде потвърдено с присъждане на разноски за касационната инстанция.

От ответника „Сано и пи си“ ЕООД не е ангажиран отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното :

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.

За да потвърди постановеното от Софийски градски съд решение, Апелативен съд София е приел, че предявеният осъдителен иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 44а, ал. 1 ЗОЗ от процесуалния субституент „Б. П. Б. АД е допустим като наличието на арбитражно споразумение между касатора и „Сано и пи си“ ЕООД (съищец и твърдян носител на спорното материално право) не обвързва банката, доколкото последната не е нито страна по договора, нито е заместила такава страна в правоотношението, нито се явява универсален правоприемник на такава страна. С решението са изяснени част от характеристиките на договора за особен залог на вземане по ЗОЗ и на съществените правни последици на този залог като е тълкуван законът относно предпоставките за пристъпване към събиране на заложените вземания, реда за уведомяване на залогодателя и заложния длъжник, както и процедурата по събиране на вземанията в хипотезите на доброволно или принудително изпълнение от заложния длъжник. В конкретния случай е възприето, че ищецът е кредитор с прието вземане в производството по несъстоятелност на „Сано и пи си“ ЕООД на основание договор за кредит № 083/25.04.2014г., обезпечени с договор за особен залог и ипотека, както и, че задължението на касатора към „Сано и пи си“ ЕООД възлиза на 25 564, 59 евро и представлява част от неизплатено задължение за изграждане на завод за биомаса в [населено място]. Посочено е, че за редовността на искова молба в хипотезата на иск, предявен по реда на чл. 26, ал. 2 ГПК, е достатъчно да се посочат фактите, от които произтича вземането, а изискванията на чл. 366 ГПК са неприложими, тъй като ищецът няма достъп до търговската документацията и счетоводството на съищеца „Сано и пи си“ ЕООД.

Съставът на въззивния съд е констатирал, че в хода на процеса е изтекъл 5-годишният срок по чл. 30, ал. 2 ЗОЗ, но е приел, че с това не е преклудирано заложното право, а фактът е основание за изгубване на привилегия при конкуренция с други кредитори, вписали залог върху същото имущество. Решаващият въззивен състав е анализирал съдържанието на спогодбата от 15.10.2015 г., сключена между касатора и „Сано и пи си“ ЕООД и е стигнал до извод, стъпвайки на създадена съдебна практика, че липсва воля за новиране на задълженията, а е налице запазване характера на дължимите престации.

Не са налице релевираните от касатора основания, обосноваващи директен и факултативен достъп до касация.

Твърденията на касатора за недопустимост на предявения от „Б. П. Б. АД иск, мотивирани с липса на представена справка по чл. 366 ГПК, са изцяло неоснователни. Разпоредбата на чл. 366 ГПК предвижда, че по търговски спорове към исковата молба за парично вземане страната е длъжна да представи справка, която съдържа необходимите изчисления за определяне на неговия размер. На първо място, следва да бъде посочено, че непредставянето на изрична справка не винаги рефлектира върху допустимостта на исковата молба дотолкова, доколкото за редовността й е достатъчно в нея ясно да са изложени фактите, от които произтича заявеното за защита материално право, както и неговия обем. Следва да се има предвид и обстоятелството, че на ищеца не е било указвано задължението да представи справка по смисъла на чл. 366 ГПК, поради възприетото от първостепенния съд становище за редовност на подадената от банката искова молба, което е било споделено от състава на въззивния съд и което напълно се споделя от настоящата инстанция. При яснота относно източника и размера на вземането, за събиране на което е предявен искът, липсата на изрична справка по чл. 366 ГПК се явява преодолима непълнота. Оттук произтича и неоснователността на твърдението, че въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск.

Настоящият състав на съда напълно споделя изразеното в предходните две съдебни решения становище относно самостоятелността на арбитражната клауза и характера й на процесуален договор, който обвързва само страните по него. Това разбиране относно природата на арбитражния договор е залегнало в множество решения на касационната инстанция, цитирани в определение № 204/30.04.2018 г. по ч. т. д. № 389/2018 г. на I ТО – самото то представляващо практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1, предл. II ГПК. В този смисъл следва да се приеме, че арбитражната клауза не може да бъде натрапена в хипотезите на задължително и необходимо другарство, когато тя обвързва някой от другарите. Неподписалите арбитражното споразумение не могат да бъдат лишени от защитата на държавния съд без тяхно съгласие. В процесната хипотеза банката и нейният длъжник се явяват задължителни необходими другари /в този смисъл решение № 95/31.01.2020 г. по т. д. № 1757/2018 г. ВКС, ТК, I ТО/ като съвместното им участие в исковия процес е условие за неговата допустимост. При положение, че банката като ищец не е обвързана от арбитражното споразумение, сключено между „Бара груп“ ЕООД и „Сано и пи си“ ЕООД, няма как да бъде уважен направеният от последното дружество, в качеството му на ответник, отвод за неподведомственост на спора. В заключение и на това основание постановеното от въззивния съд решение не се явява недопустимо. При наличието на формирана по реда на чл. 290 ГПК практика от ВКС по въпроса за природата на арбитражната клауза, то неоснователно се явява и искането за достъп до факултативен касационен контрол в приложение на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – соченият допълнителен селективен критерий се явява неудовлетворен.

Не е налице и твърдяната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК очевидна неправилност на решението, постановено от Апелативен съд София. В случая волята на въззивния съд може да бъде изведена от изложените мотиви. В тях е прието становището, че спогодбата, подписана между „Бара груп“ ЕООД и „Сано и пи си“ ЕООД, няма характер на договор за новация и тези изводи не са резултат от грубо нарушение на формалната логика, а са формирани при извършено тълкуване на постигнатото между страните споразумение и събраните по делото доказателства. За да ги достигне, въззивният съд е стъпил и на формирана по въпроса практика на касационната инстанция. Допуснатата фактическа грешка в изречението : “Видно от съдържанието на същия може да се обоснове извод, че с договора за спогодба и анексите към него имат новационен характер“ не може да обоснове различен извод.

Групираните под номер три въпроси касаят задълженията на въззивната инстанция, регламентирани в чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236 ГПК. По тези въпроси въззивната инстанция не е допуснала отклонение от формираната по реда на чл. 290 ГПК практика, цитирана и от касатора. Ето защо, следва да се приеме, че неудовлетворен се явява релевираният допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съставът на Апелативен съд София е дал отговор на всички оплаквания, наведени във въззивната жалба, като собствените му изводи са отразени в мотивите на постановеното от него решение. Доколко законосъобразни са тези изводи е въпрос по правилността на решението, отговор на който не би могъл да бъде даден в производството по селекция на касационната жалба, регламентирано в чл. 288 ГПК. Не е налице и механично препращане към решението на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 ГПК, каквото твърдение е заявил касаторът.

Отговор на четвъртия въпрос се съдържа директно в разпоредбата на чл. 30, ал. 3 ЗОЗ (нова – ДВ, бр. 105 от 2016 г., в сила от 30.12.2016 г.). Тя предвижда, че, ако заложният кредитор не поднови вписването, той може да извърши ново вписване като залогът ще има ред от новото вписване. Сочената разпоредба е синхронизирана с правилото на чл. 172, ал. 2 ЗЗД, касаещо действието и вписването на ипотеката. Съответно тълкуването й дава основание да се приеме, че след 30.12.2016 г. заложен кредитор с вписан и неподновен залог може да извърши ново вписване без съгласието на залогодателя, като залогът ще има противопоставимост от датата на новото вписване. Изсрочването на залога не води до погасяване на заложното право, а до неговата непротивопоставимост на трети лица. Разпоредбата е ясна и не се нуждае от тълкуване. Отделно, във връзка с цитираната практика по приложение на чл. 172, ал. 2 ЗЗД следва да бъде посочено, че с ТР № 3/17.03.2021 г. по т. д. № 3/2018 г. на ОСГТК на ВКС е даден по задължителен начин отговор на въпроса може ли да се впише наново ипотека съгласно чл. 172, ал. 2 ЗЗД, ако е изтекъл десетгодишният срок на действие на вписването и ипотеката вече е била заличена по реда на чл. 22 от Правилника за вписванията. Отговорът е утвърдителен с изясняване действието на новото вписване.

Съобразно приетите от ВКС разрешения на тълкуване подлежат неясните и двусмислените уговорки, както и тези, които, макар и разбираеми от външна страна, са предмет на спор между страните, като тълкуването се извършва съобразно критериите на чл. 20 от ЗЗД. Целта е да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите. Прилагането на критериите на чл. 20 от ЗЗД предполага отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Както беше посочено по – горе, във въззивното решение се съдържа подробен анализ на постигнатата между страните спогодба, като въззивният съд е установил действителната обща воля на страните, тълкувайки във връзка една с друга отделните клаузи, достигайки до извод, че не е налице договор за новация. Следователно, няма отклонение от създадената по приложение на разпоредбата казуална практика, на която се позовава касаторът. На практика, формулираният въпрос по приложение на чл. 20 ЗЗД се явява оплакване срещу формирания от въззивния съд извод, че от съдържанието на подписаната на 15.10.2015 г. спогодба не може да бъде направен извод за намерения да бъдат новирани задълженията на „Бара груп“ ЕООД към „Сано и пи си“ ЕООД.

След като не са изпълнени изискванията на чл. 280, ал. 2, предл. II и III ГПК, както и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, то следва да бъде отказан достъп до касационно обжалване на решението, постановено от Апелативен съд София.

От ответника по касация не са ангажирани доказателства за сторени разноски, поради което настоящата инстанция счита, че не дължи произнасяне по отговорността за разноски, с оглед изхода на делото.

Мотивиран от изложеното и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 11 574/17.07.2020 г. по в. т. д. № 36/2020 г. на Апелативен съд София.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.