Върховният административен съд на Р. Б. - Първо отделение, в съдебно заседание на тринадесети март две хиляди и двадесет и четвърта година в състав: Председател: М. З. Членове: БЛАГОВЕСТА Л. Я. при секретар М. Н. и с участието на прокурора М. Т. изслуша докладваното от съдията Б. Л. по административно дело № 9283/2023 г.
Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/.
Образувано е по касационна жалба от Н. Й., действаща като ЕТ „К. Р. – Н. Й.“, гр. София срещу Решение № 5187 от 01.08.2023 г., постановено по адм. д. № 2587/2023 г. по описа на Административен съд – София град.
Касаторът поддържа, че обжалваният съдебен акт е неправилен поради необоснованост и нарушение на материалния закон, съставляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Сочи, че съвкупният анализ на събраните доказателства установява реалното извършване на спорната доставка. Подчертава, че нито едно от действията му не цели неоснователно получаване на данъчно предимство. Намира, че цитираното решение на СЕС по дело С- 285/09г. е неотносимо поради липса на сходство във фактическия състав. В подкрепа на тезите си развива подробни аргументи и претендира отмяна на обжалваното решение и на РА, ведно с присъждане на осъществените разноски.
Ответникът по касационната жалба – Директорът на Дирекция „ОДОП“ – София при ЦУ на НАП, чрез процесуален представител оспорва същата като неоснователна и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, тричленен състав на Първо отделение, след като прецени наведените в жалбата касационни основания, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд – София град е законосъобразността на Ревизионен акт /РА/ №Р-22221422002187-091-001/14.10.2022 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП –София, в частта, потвърдена с Решение № 5/03.01.2023 г. на Директора на Дирекция „ОДОП“ – гр. София при ЦУ НАП, с който на Н. Й., действаща като ЕТ „К. Р. – Н. Й.“ за данъчен период м. 02.2019г. е определено допълнително задължение по ЗДДС в резултат на отказано право на приспадане на данъчен кредит по фактура № 14/ 27.02.2019г., издадена от „Ристок“ ЕООД, в размер на 6 600 лв. и са начислени лихви за забава в размер на 2 401,86 лв.
За да достигне до извод за неоснователност на оспорването, първоинстанционният съд е съобразил следното от фактическа и правна страна:
Предмет на фактурата, издадена от „Ристок“ ЕООД, е „ съгласно договор за посредничество“ от 05.02.2019г. По силата на възникналото със сключването му облигационно правоотношение, изпълнителят „Ристок“ ЕООД е поел задължение да намери потенциални купувачи и подготви сключването на договор за продажба на площадка за изкупуване на метали, ведно с прилежащата механизация и бизнес план за развитие на дейността според договор от 18.11.2018г. между ревизирания търговец и „Дием 56“ ЕООД. Съгласно чл. 2 от договора от 05.02.2019г., при сключването му ревизираният се задължава да заплати на „Ристок“ възнаграждение в размер на 33 000 лв. без ДДС. Според представен приемо - предавателен протокол, съставен между ревизирания търговец и „Дием 56“ ЕООД, на 17.02.2019г. на последното дружество е предаден представения бизнес план. На 27.02.2019г. е издадена спорната фактура, а на 08.04.2019г. и на 17.05.2019г. на „Ристок“ ЕООД последователно е преведена дължимата по нея сума.
При тази фактическа установеност първостепенният съд е приел, че събраните доказателства не установяват реалното извършване на обективираната във фактурата от „Ристок“ ЕООД посредническа услуга. Счел е, че не са събрани доказателства, че представеният бизнес план е изготвен от издателя на фактурата, в качеството му на подизпълнител по договора с „Дием 56“ ЕООД, нито, че са водени преговори и проучвания, в резултат на които да са открити клиенти за процесната площадка или да е сключен договор за нейната продажба. Поради това е формиран извод, че спорната доставка не е действително извършена, с оглед на което законосъобразно на основание чл. 68, ал.1 ЗДДС приходните органи са отказали признаване на претендираното данъчно предимство.
Настоящият касационен състав намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно.
Разпоредбите на чл. 68, ал. 1 и ал.2 ЗДДС обуславят възникването на субективното публично право на приспадане на данъчен кредит на данъчно задълженото лице от кумулативното осъществяване на елементите от регламентирания в ЗДДС сложен фактически състав. Същият, наред с притежаването на данъчния документ по чл. 71, т. 1 от ЗДДС, включва и установяването на реалното извършване на фактурираната облагаемата доставка. При липсата на нормативна уредба, която да изисква наличието на конкретен вид документи за доказване на относимите в тази връзка факти и обстоятелства, определящ за преценката дали една доставка е действително осъществена е съвкупният анализ на всички събрани по делото доказателства. В преобладаващата си част и в съответствие със спецификата на търговската дейност те са частни документи, чиято доказателствена сила по аргумент от чл. 180 ГПК не обвързва съда да приеме съдържанието им за вярно. То следва да се цени с оглед останалите относими доказателства, като се съобразят корелацията или противоречията в тях.
Трайно е разбирането на СЕС, че не е възможно приспадането на данък, който е дължим единствено поради вписване във фактурата, тъй като упражняването на това право се ограничава само до действително дължимите данъци - решение от 13 декември 1989 г., G. H. C-342/87, решение от 19 септември 2000 г. Schmeink Cofreth AG Co. KG срещу F. B. и M. S. срещу F. E. C-454/98, решение по дело С-152/02 на СЕО и т. 49 от решението по дело С-285/09 на СЕС, т. 44 от решение по съединени дела № С-80/11 и С-142/11.
В своята практика СЕС последователно разграничава формалните и материалните предпоставки за упражняване на правото на приспадане на данъчен кредит. За пореден път в Решението от 15 Септември 2016 г. по дело С-516/14 Съдът припомня, че "от член 178, буква а) от Директива 2006/112 следва, че упражняването му зависи от притежаването на фактура, съставена в съответствие с член 226 от тази директива (вж. в този смисъл решения от 1 март 2012 г., Kopalnia Odkrywkowa Polski Trawertyn P. Granatowicz, M. W №siewicz, C-280/10, EU: C: 2012: 107, т. 41 и от 22 октомври 2015 г., те, PPUH Stehcemp, C-277/14). Наред с това подчертава, че принципът на неутралитет на ДДС налага да се допусне приспадането дори и при неизпълнението на някои от формалните изисквания, стига да са изпълнени материалноправните предпоставки, но когато данъчната администрация безспорно разполага с цялата необходима й информация, за да установи последните.
В случая касаторът основателно поддържа, че между страните не са спорни формалните, а материалноправните предпоставки за възникване на правото на приспадане на данъчен кредит по спорната фактура. Определящо е доколко събраните доказателства установяват реалното извършване на процесната доставка и налице ли са обективни данни, че същите са белязани с измама.
В този аспект правилно първостепенният съд е съобразил, че представените доказателства не установяват реалното извършване на фактурираната услуга, нито предаването на резултата от нея от издателя на фактурата на получателя. Липсва съставен между страните приемо - предавателен протокол / ППП/ за предаване на представения бизнес план на ревизирания, нито ППП от 17.02.2019г. между задълженото лице и „Дием 56“ ООД относно същия бизнес план може да се обвърже по време със спорната доставка. Наред с това, плащанията по фактурата са осъществени близо два месеца след нейното издаване, с оглед на което не може да се приеме, че те са в изпълнение на поетото задължение от ревизирания по договора от 05.02.2019г., който предвижда плащането да се извърши при неговото сключване. Не са ангажирани никакви доказателства за изпълнение на останалите поети от „Ристок“ ЕООД задължения по този договор - за провеждани разговори, кореспонденция с потенциален купувач, проучване за клиенти за продажба на площадката за изкупуване на метали или за нейната продажба, в резултат на което неустановено е останало извършването на дължимата посредническа услуга. Ето защо, като е приел неустановените обстоятелства за неосъществени, първоинстанционният съд е достигнал до обоснования извод, че спорната доставка не е реално извършена. Налице е хипотеза на абсолютна симулация, за която ревизираното лице, като участник в стопанската операция, не е можело да не знае. Именно субективното му възприятие за това изключва неговата добросъвестност и мотивира заключението, че правомерно органите по приходите са отрекли претендираното от едноличния търговец данъчно предимство.
Като е достигнал до същия краен извод и е отхвърлил оспорването на РА, първостепенният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила.
При този изход на спора и направеното искане, в полза на НАП следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за касационното производство, възлизащо на сумата от 1193,59 лв.
Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на Първо отделение
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 5187 от 01.08.2023 г., постановено по адм. д. № 2587/2023 г. по описа на Административен съд – София град.
ОСЪЖДА Н. Й., действаща като ЕТ „К. Р. – Н. Й.“, гр. София да заплати на НАП сумата от 1 193,59 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Вярно с оригинала,
Председател:
/п/ МИЛЕНА ЗЛАТКОВА
секретар:
Членове:
/п/ Б. Л. п/ ПОЛИНА ЯКИМОВА