Върховният административен съд на Р. Б. - Второ отделение, в съдебно заседание на шестнадесети януари две хиляди и двадесет и четвърта година в състав: Председател: Г. С. Членове: М. М. С. В. при секретар И. И. и с участието на прокурора И. М. изслуша докладваното от председателя Г. С. по административно дело № 9435/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по касационна жалба на Специализирана очна болница за активно лечение доц. Георгиев ЕООД, гр. Варна, подадена чрез адв. М. Т., срещу решение № 688 от 18.05.2023 г., постановено по адм. дело № 2812/2022 г. по описа на Административен съд Варна, с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу заповед № 204/14.11.2022 г. на кмета на район Одесос при О. В. и дружеството е осъдено да заплати разноските по делото.

В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението поради постановяването му в противоречие с материалния закон и при необоснованост от доказателствата по делото. Претендира се отмяна на решението и произнасяне по същество с обявяване нищожността на заповедта, алтернативно с отмяната ѝ като незаконосъобразна, ведно със законните последици.

Ответникът кмет на район Одесос при О. В. чрез юрк. П. М., в писмен отговор, ангажира становище за неоснователност на касационната жалба и законосъобразност на решението и моли да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Прокурорът от Върховна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и предлага обжалваното решение да бъде оставено в сила.

Върховният административен съд, второ отделение намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, срещу неблагоприятен за нея акт и в срока по чл. 210 АПК.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.

Производството пред Административен съд Варна е образувано по жалба на Специализирана очна болница за активно лечение доц. Георгиев ЕООД срещу заповед № 204/14.11.2022 г. на кмета на район Одесос при О. В. с която на основание чл. 225а, ал. 1 във връзка с чл. 225, ал. 2, т. 2 от Закона за устройство на територията /ЗУТ/ на жалбоподателя е наредено да премахне незаконен строеж: Стълбище от метална конструкция, обслужващо обект: Дрогерия с хомеопатични лекарски кабинети, разположен на първи етаж от жилищна сграда, с административен адрес: [улица], гр. Варна.

Административният съд е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган съгласно чл. 225а ал. 1 от ЗУТ в рамките на делегираните му правомощия с представена по делото заповед на кмета на О. В. в предвидената от закона форма, при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и при правилно приложение на материалноправните разпоредби и целта на закона. В подкрепа на тези си изводи е изложил мотиви по основното оплакване на жалбоподателя за недействителност на оспорената заповед, с оглед законосъобразното делегиране на правомощия за издаване на заповеди за премахване на незаконни строежи на кмета на район Одесос. Посочил е още, че разпореденото за премахване стълбище, в този му вид, не фигурира в издадените разрешения за строеж от 1999 г. и 2004 г. и следователно е изградено след въвеждането на описаните в тях обекти в експлоатация през 2005 г., като освен това не е деклариран в срок пред одобряващите органи, поради което не може да се определи като търпим строеж. За строежът не е издавана екзекутивна документация по чл. 175, ал. 1 от ЗУТ, като липсва и разрешение за строеж, поради което заповедта е издадена на съответното правно основание по чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ, като безспорно е установен незаконен строеж, непопадащ в режим на търпимост и подлежащ на премахване като такъв. Решението е валидно, допустимо и правилно.

Констатациите на извършилите проверката технически органи, залегнали в Констативен акт № 09/04.10.2022 г. не са оборени в съдебното производство, а твърденията на жалбоподателя, че за процесния строеж има издадени одобрени проекти и разрешение за строеж се опровергават от представените по делото доказателства. Описаният в заповедта за премахване незаконен строеж представлява стационарно стълбище с метална конструкция, състоящо се от 6 броя стъпала с размери 17/30 см., което е трайно закрепено към съществуващата тераса на първия жилищен етаж и към тротоара посредством метален винкел, залят с бетон или циментова замаска. В представените разрешения за строеж от 1999 г. и 2004 г. по проект е предвидено изграждане на 3 броя стъпала с размери 20/30 см., които според вещото лице няма как да достигнат до тротоара, като освен това в разрешението за строеж от 1999 г. е посочено, че стълбището следва да е метално и подвижно, като през нощта то се прибира, което не съответства на установеното на място при извършването на проверката от длъжностните лица метално стационарно стълбище с размери ширина 1.20 м. и дължина 1.30 м., височина около 1.0 м., изцяло извън очертанията на балкона, с шест броя стъпала с поставени теракотени плочки на тях. При тези данни законосъобразни са изводите на първоинстанционния съд, че в случая се касае за строеж с различни параметри и характеристики от описания в издадените разрешения за строеж и следователно изграден след издаването на Удостоверение за въвеждане в експлоатация № О-22/10.02.2005 г., в което същият е отразен при липса на отклонения от издадените РС. В тази връзка правилен и обоснован от доказателствата по делото се явява изводът на първоинстанционния съд, че описаното в заповедта стълбище, представлява строеж по смисъла на 5, т. 38 от ДР на ЗУТ, за който не е издавано разрешение за строеж и е изградено след издаването на Удостоверение за въвеждане в експлоатация № О-22/10.02.2005 г. Следователно процесният незаконен строеж не може да се ползва от режима на търпимост както по 16, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 от ПР на ЗУТ, така и по 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИД ЗУТ /ДВ, бр. 82/2012 г./, тъй като крайният момент на изграждане на евентуален търпим строеж следва да е до 31.03.2001 г., съгласно 127, ал. 1. Дори да се приеме за вярна тезата на жалбоподателя, че строежът е изграден след издаването на разрешението за строеж № 152/03.05.1999 г., съгласно одобрения инвестиционен проект и е монтирано преди 2001 г., то отново не може да се определи като търпим строеж по см. на 16, ал. 3 от ПР на ЗУТ, тъй като по делото няма данни, а и твърдения в тази насока, че строежът е деклариран в посочения в разпоредбата срок пред одобряващите органи.

Неоснователни са доводите на касатора досежно валидността на процесната заповед, наведени в касационната жалба. Същите са били изложени и пред първата съдебна инстанция, като съдът ги е обсъдил обстойно и обосновано. Според представената с административната преписка заповед № 2556/11.08.2021 г. кметът на О. В. е предоставил на основание 1, ал. 3 ДР ЗУТ своите функции по ЗУТ на кметовете на райони в гр. Варна, в частност и по т. 6 - да издават мотивирани заповеди на основание чл. 225а, ал. 1 ЗУТ за премахване на незаконни по смисъла на чл. 225, ал. 2 ЗУТ строежи или части от тях от четвърта до шеста категория. Безспорно е установено, че последната е подписана от заместник-кмета на О. В. който съгласно приложената заповед № К-043/02.08.2021 г. е замествал кмета на О. В. на 11.08.2021 г., като е имал и е изпълнявал всички негови правомощия, включително е разполагал с правомощието да делегира част от тях на кметове на райони, което именно е извършено със заповед № 2556/11.08.2021 г. Оплакването на касатора, че следва да е налице доказана невъзможност на кмета да изпълнява функциите си на посочената дата е неоснователно, с оглед наличието на надлежно издадена заповед за делегиране на правомощия. По тези съображения оспорената в производството заповед за премахване на незаконния строеж се явява издадена от компетентен орган и представлява валиден административен акт, като изложените от първоинстанционния съд изводи в този смисъл се подкрепят изцяло от касационната инстанция.

Твърденията на касатора, че в случая са налице несъществени отклонения от одобрения инвестиционен проект са неоснователни, тъй като такива не са констатирани в издаденото Удостоверение за въвеждане в експлоатация № О-22/10.02.2005 г., като в него е отразено, че строежът е изпълнен в съответствие и без отклонения от одобрения инвестиционен проект и разрешение за строеж № О-160/22.11.2004 г. на главния архитект на район Одесос.

С оглед на това решаващият правен извод на съда за наличие на безспорно установен незаконен строеж по смисъла на чл. 225а, ал. 1, във връзка с чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ, подлежащ на премахване по реда на чл. 223, ал. 1, т. 8 от ЗУТ е правилен и съответен на изяснената по делото фактическа обстановка.

Предвид изложеното, съдът намира, че не са налице сочените отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК, поради което обжалваното решение следва да бъде оставено в сила, а касационната жалба - оставена без уважение като неоснователна.

С оглед изхода на делото касаторът дължи заплащането на разноски, сторени от ответника, представляващи юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв., определено съгласно чл. 143, ал. 3 от АПК във връзка с чл. 78, ал. 8 ГПК, чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, второ отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 688 от 18.05.2023 г., по адм. дело № 2812/2022 г. по описа на Административен съд Варна.

ОСЪЖДА Специализирана очна болница за активно лечение доц. Георгиев ЕООД, гр. Варна, [улица], [ЕИК] да заплати на О. В. разноски в размер на 100 лв. /сто лева/.

Решението е окончателно.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ ГАЛИНА СОЛАКОВА

секретар:

Членове:

/п/ МАРИЕТА МИЛЕВА

/п/ СЛАВИНА ВЛАДОВА