О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 4518
София, 09.10.2025 година
Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в закрито заседание на 23 септември две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ДЕЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АТАНАСОВА
А. К.
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
ч. гр. дело № 2872 /2025 година
Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК.
Постъпили са частни касационни жалби вх. № 3912/14.04.2025 г. и вх. № 3970 от 14.04.2025 г., подадени от В. М. Н., Г. П. П., В. Г. М., М. Г. П., В. Н. А., П. И. А. и Р. И. А., чрез адв. Д. С., и двете против определение № 232/25.02.2025 г. по ч. гр. д.№ 33/2025 г. на Окръжен съд-Благоевград.
С първата частна касационна жалба се обжалва частта от определението, с която е потвърдено Определение № 1201 от 19.06.2024г., постановено по гр. д. № 2136/2023г., по описа на PC Благоевград, с което съдът е прекратил производството по делото, поради недопустимост на предявения отрицателен установителен иск. Жалбоподателите считат, че изводите на съда относно това, че нямат правен интерес от предявяване на такъв иск са неправилни и необосновани, защото са мотивирани с това, че ищците не притежават правото на собственост докато то не им бъде възстановено. Твърдят, че не е съобразено, че те се позовават на правно очакване – че ако отрекат правата на ответниците ще е възможно на тях да бъде възстановена собствеността.
Втората частна касационна жалба е против частта от определението, касаеща разноските, с която не са уважени въззивни частни жалби против Определение № 2059/10.10.2024г. по гр. д. № 2136/2023г. по описа на РС Благоевград. С това определение е допълнено Определение № 1201 от 19.06.2024г. по гр. д. № 2136/2023г. на PC Благоевград, като ищците са осъдени да заплатят на ответниците Е. К. К. и К. Г. С., разноски за адвокатиск хонорар пред първата съдебна инстанция, в размер на 500лв. Оставен е без уважение и въззивна частна жалба против Определение № 2058/10.10.2024г. по гр. д. № 2136/2023г. на РС Благоевград, с което на основание чл. 248 ГПК е изменено Определение № 1201 от 19.06.2024г., като присъдените разноски в полза на ответниците Р. Д. Ю., с ЕГН [ЕГН], С. Д. Ю., [ЕГН], А.-М. Д. Ю., с ЕГН [ЕГН], всичките от [населено място] за адвокатски хонорар пред първата съдебна инстанция, са намалени от 3000 лв. на 500 лв. Частните жалбоподатели считат, че и този размер е превишен.
В изложението на основанията по чл. 274, ал.4 във вр. с чл. 280, ал.1 и 2 ГПК към първата частна жалба се твърдят очевидна неправилност. Жалбоподателите са формулирали седем въпроса. Поддържат основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, като твърдят противоречие с ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, решението по гр. д.№ 2767/2021 г. на ІІ гр. о. и Решение № 63 от 24.06.2020 г. по гр. д.№ 2763/2019 г. на І гр. о. по част от въпросите, позовават се и на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по останалите въпроси, които твърди, че са от значение за развитие на правото. Не са разграничили по кои въпроси кое основание сочат.
По втората частна жалба се твърди неправилност поради нарушение на материалния закон и процесуалните правила.
Ответниците по частните жалби Р. Д. Ю., С. Д. Ю. и А.-М. Д. Ю. чрез адвокат А. А. А.-Т. ги оспорват, защото не е налице нито една от хипотезите за допускане до касационно обжалване.
Ответниците Е. К. К. и К. Г. С. оспорват частните жалби и допускането до касационно обжалване, защото не е налице нито една от хипотезите, посочени в чл. 280, ал.1, т.1 и т.3, а цитираната съдебна практика е неотносима.
Върховният касационен съд, състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното:
Частните жалби изхождат от ищците - процесуално легитимирана страна и са постъпили в срок. Съдът приема, че отговарят на изискванията за съдържание по чл. 275, ал.2 във вр. с чл. 260 от ГПК, поради което ги преценява като допустими.
По предявеният отрицателен установителен иск от В. М. Н., Г. П. П., В. Г. М., М. Г. П., В. Н. А., П. И. А. и Р. И. А. - наследници на М. Г. А., починал на 20.03.1994 г. против наследници на Г. Т. Ш. и частни преобретатели, правният интерес е обоснован със следните твърдения: С решение № 874/20.11.2012 г. на ОСЗ-Благоевград е постановен отказ на ищците да им бъде възстановена нива от 1,5 дка в землището на [населено място], м. „Р.“. Отказът е обжалван и с Решение № 3345/24.04.2013 г. по адм. д.№ 64/2012 г. на РС-Благоевград е отменен, като
е констатирано от съда наличие на спор за материално право с наследници на Г. Т. Ш., поради което преписката е върната на ОСЗ. С писмо от 18.10.2012 г. наследниците на М. Г. А. са уведомени, че заявеният от тях имот с площ 1500 кв. м. попада и е част от имот ***с площ с площ 6,128 дка, възстановен на наследници на Г. Т. Ш. с решение № RK-11 от 31.08.2006 г. по заявление от С. Г. Ю. и поради наличие на спор за правото на възстановяване на собствеността е спряно административното производство по преписката на ищците пред ОСЗ до разрешаването му. Останалата част от възстановения на наследници на Г. Т. Ш. е заснета с пл.|№ ***и е записана на трети лица – наследници на А. С. Т. след успешно проведен от тях против С. Г. Ю. /наследник на Г. Ш./ иск по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ по гр. д.№ 1934/2015 г. на РС-Благоевград. Настоящият отрицателен установителен иск е насочен срещу останалите ответници, тъй като на 22.12.2006 г. С. Г. Ю. е продала на ответника И. М. М. имот ***с площ 6,128 дка. На 22.01.2007 г. той е продал на С. Д. Ю. имота, а на 04.05.2020 г. тя го е продала на ответниците Е. К. К. и К. Г. С. като имот с идентификатор ***с площ 1910 кв. м., образуван от разделянето на бивш имот ***. Ответниците Р. Д. Ю., С. Д. Ю. и А.-М. Д. Ю. са наследници на С. Г. Ю.. Ищците твърдят, че незаконосъобразно е възстановен имота на наследници на Г. Т. Ш., че решението от 2006 г. на ОСЗ е нищожно, с него не е възстановена собствеността и те не са могли да прехвърлят права при последващите сделки. За тези твърдения са представени доказателства с исковата молба. Ищците обосновават правният си интерес от предявяване на отрицателният установителен иск за собственост с това, че ако отрекат правата на ответниците, е възможно на тях да им бъде възстановено правото на собственост по спряната преписка пред ОСЗ.
За да потвърди определението на РС за прекратяване на производството, въззивният съд е приел, че дори предявеният отрицателен установителен иск да се уважи, това няма да рефлектира върху правната сфера на ищците – няма да им се възстанови собствеността, защото с решението няма да се установят техните права върху заявеният за възстановяване имот, конкретно правото им на възстановяване на собствеността върху него, защото предмет на този иск е правото на ответниците. С решението по отрицателния установителен иск, дори той да бъде уважен, няма да се разреши спора за материално право, до разрешаването на който е спряно административното производство. Този спор се разрешава само с иск по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ, който винаги е
положителен установителен иск, предявява се против лицата, които са заявили същия или част от същия имот, а предмета на спора е правото на собственост на ищците, респективно на наследодателя им към момента на колективизацията, който е релевантния момент за реституция по ЗСПЗЗ, съгласно нормата на чл. 10, ал.1 от този закон. С отрицателен установителен иск няма да се установи, че наследодателят на ищците е бил собственик към момента на колективизацията на процесния имот. За тези изводи, съдът се е позовал на ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, като е посочил, че решението няма да рефлектира в правната сфера на ищците, поради което не е налице нито една от трите хипотези, при които е прието, че е налице правен интерес, дори ищците да твърдят наличието на една от тях.
Като допълнителен мотив въззивният съд е посочил, че за да обосноват убедително правния си интерес от предявяването на отрицателен установителен иск, ищците следва да установят наличието на едно притежавано от тях право, различно от спорното право върху същия обект, чието съществуване би било отречено от пораждането, респективно упражняването му би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна. В казуса обаче ищците не обосновавали правния си интерес, тъй като заявяват правото си на собственост по реституция по реда на ЗСПЗЗ, но на същото основание се претендира правото на собственост върху същия имот и от ответниците - наследници на Г. Т. Ш. и при конкуренция на правата на страните, на едно и също правно основание, предявяването на отрицателен установителен иск е недопустим.
Въззивното определение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Съдът се е произнесъл по редовна въззивна жалба в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Предвид изложеното, не са налице основанията за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 ГПК, за които следи служебно.
Според т.1 от ТР №1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос от значение за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, разрешен в обжалваното въззивно решение/определение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретния спор.
Жалбоподателите не сочат по кои от формулираните седем въпроса на кое основание се позовават.
Съдът не констатира противоречие на въззивното определение с нито един от цитираните три акта на ВКС. С Решение № 51 от 8.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2767/2021 г., II г. о. е разгледан казус, при който ищецът по отрицателен установителен иск е обосновал правният си интерес с това, че притежава същото право, които иска да бъде отречено за ответника. Съдът е посочил, че в този случай се преценява материално правната легитимация на страните, а това винаги е въпрос по същество на спора, поради което ако ищецът не докаже твърденията си, че притежава посоченото право, което иска да бъде установено, че ответника не притежава, съдът отхвърля иска, а не прекратява производството. Това решение е неприложимо към настоящия казус, тъй като ищците не са обосновали правният си интерес с това, че притежават правото на собственост върху процесния имот, а твърдят единствено, че ако отрекат правата на ответниците върху него ще им бъде възстановена собствеността. Следователно те твърдят третата хипотеза, при която е налице правен интерес, посочена в ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. З. в случая въпроса за правния интерес е въпрос по допустимост на иска. Въззивният съд неправилно е изложил допълнителния мотив за потвърждаване на определението на първата инстанция – това, че ищците не доказват, че притежавали конкурентни права на тези на ответниците. Ищците не са твърдели такива права, а напротив. Тези неправилни допълнителни мотиви обаче не са се отразили на крайният резултат, защото са съобразени с практиката първите изложени мотиви за това, че с разрешаването на отрицателният установителен иск няма да се установят правата на ищците и няма да бъде разрешен спора за материално право, който винаги е чрез положителен установителен иск по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ за установяване правото на собственост към момента на колективизацията.
По второто цитирано от жалбоподателите Решение № 63 от 24.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2763/2019 г., I г. о. е разгледан спор, по който ищците са обосновали правният си интерес с фактическо състояние – упражнявано владение върху имота, върху който искат да отрекат правата на ответница, като са посочили, че ако иска бъде уважен ще бъдат преустановени неоснователните претенции на ответниците и ще могат да запазят владението си, за да придобият имота на това основание. С тПо това дело касационно обжалване е допуснато по въпроса „длъжен ли е въззивният съд да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани доказателства и всички изложени от страните доводи и възражения, да посочи защо приема едни доводи и възражения, а други не приема и да обоснове крайните си изводи като посочи доказателствата за тях“. По настоящото дело това не е спорен въпрос. Съдът е обсъдил и съобразил доказателствата, представени с исковата молба. Приел е, че те доказват твърденията на ищците, но тези твърдения не обосновават правен интерес за ищците от това да отрекат със сила на присъдено нещо правата на ответниците, защото с това решение няма да се установи правото на собственост на наследодателя им към момента на колективизацията, което е предпоставка за възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗЗ, съгласно чл.10, ал.1 ЗСПЗЗ.
Така поради това, че възивното определение е съобразено с ТР № 8/2012 г. на ОСГТК и поради неотносимост на другите две посочени решения, не е налице наведеното основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.
Основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК е налице когато за разрешаване на правен спор е необходимо прилагане на правна норма или правен институт, които са непълни или неясно уредени и за разкриване на точният им смисъл необходимо тълкуване, а няма съдебна практика или наличната такава е противоречива или неактуална. В ТР №1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е изяснено и че точното прилагане на закона и развитието на правото формират едно основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.
Първият въпрос е: успешно довършване на реституционна процедура от ищеца включено ли е в предмета на доказване по отрицателен установителен иск и какво е отношението му към спора – въпрос на допустимост или въпрос на основателност. Съдебната практика приема, че решението по отрицателният установителен иск за собственост следва да рефлектира върху правната сфера на ищеца, за да е налице правен интерес. / виж мотивите към т.1 от ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС и Определение № 19 от 17.02.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 57/2021 г., II г. о./
Според съдебната практика, отрицателен установителен иск е допустим, когато ищецът е заявил за реституция по ЗСПЗЗ недвижим имот, но такава е възможна само ако отрече правата на бивш ползвател, заявил изкупуване или вече изкупил имота. /Решение № 156/24.06.2014 г. по гр. д.№ 7805/2013 г. І гр. о.и Решение № 322/26.09.2012 г. по гр. д.№ 325/201г. І гр. о./ Това обаче е така само при колизия между права на заявител и лицата, на които е било предоставено право на ползване с подзаконови актове по пар.4 ЗСПЗЗ, прекратено с влизане в сила на този закон. ЗСПЗЗ урежда правата на бившите ползватели по пар.4а и пар.4б ЗСПЗЗ, като изключващи възстановяването на собствеността – възстановяват се имотите, които не са изкупени от ползватели или останалата им част над тази, която имат право да изкупят. Настоящият казус не е такъв, защото е констатирано наличието на спор за материално право между групи наследници на различни лица заявили възстановяване на собствеността върху един и същ имот, респективно част от един и същ имот. В този случай законът изисква в исково производство разрешаване на спора за материалното право на възстановяване на собствеността между двете групи заявители. Тъй като имота се възстановява на лицата, които са го притежавали към момента на колективизацията /отнемането в полза на ТКЗС/, спора може да се разреши само с положителен установителен иск по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ. За реституцията на конкретен имот не е важно на кого не е, а на кого е бил към момента на колективизацията, съгласно чл. 10, ал.1 ЗСПЗЗ.
Поставеният втори въпрос за това дали за преценка на правият интерес по отрицателен установителен иск е възможността или резултата за успешно приключване на реституционната процедура е неопределящ за изхода от спора, тъй като при посочените твърдения на ищците нито възможността нито резултата могат да повлияят върху приключване на спряната реституционна процедура.
Четвъртият въпрос е неясно формулиран. В ТР № 1/1997 г. на ОСГК на ВКС е изяснено защо е необходимо да се разреши спора по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ, за да се приключи административната процедура по възстановяване на собствеността. Решението по отрицателният установителен иск, дори да е уважен, не установява със сила на пресъдено нещо, че имота е на ищеца, нито, че той е собственик към минал момент, а при спор кому да се реституира заявен имот е необходимо да се установи именно това. Затова само заявената възможност за реституция не доказва правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск. Пети въпрос е общ, не кореспондира на установените факти по делото и по него не се допуска касационно обжалване. Затова по тези въпроси не се допуска касационно обжалване. Разрешаването им не се налага за развитието на правото, защото те са изяснени в практиката.
От твърденията на ищците е ясно, че висящия спор по чл. 14, ал..4 ЗСПЗЗ е между други лица – не е заявен от настоящите ищци, а от други лица, претендиращи друга част от възстановения имот на наследници на Г. Ш.. Липса обективен и субективен идентитет, поради което нормата на чл. 126 ГПК е неприложима, поради което четвърти въпрос е неотносим и на това основание.
На шести въпрос е даден отговор в т.1 от ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Даденото разрешение следва да се приложи към фактите по конкретното дело. Съдебната практика приема, че с оглед твърденията на ищеца, преценката за наличие на правен интерес е винаги конкретна. Така зададен въпроса не е и определящ за изхода от спора.
Относно задължението на съда да прецени правния интерес, като съобрази твърденията на ищеца и доказателствата за тях е налице съдебна практика, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.
Съдът не констатира и очевидна неправилност, тъй като не е налице нито прилагане на императивна правна норма в обратен смисъл нито неприлагане на такава норма. Спазени са и съдопроизводствени правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина разрешаване на въпроса за првният интерес на ищците. Не е налице и нарушение на основни логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на твърдените и установени факти от ищците.
Частната жалба против въззивното определение, в частта за разноските не съдържа обосноваване на основания за допускане до касация въпреки дадените указания в този смисъл. Сочи се общо че определението в тази част е неправилно. С двете части за разноски, въззивната инстанция е потвърдила актове на РС, с които са определени като краен резултат и са присъдени разноски за двете групи ответници по 500 лв. предвид прекратяване на производството поради недопустимост на иска. Тези размери на присъдени разноски напълно съответстват на предоставената правна помощ на двете групи ответници по предявения против тях недопустим отрицателен установителен иск – подаден е отговор на исковата молба, който е подробно мотивиран и обоснован и доводите за недопустимост на иска са възприети от инстанциите по същество. Съобразени са критериите в съдебната практика – сложност на защитата, обем работа, извършени процесуални действия, брой ответници. Затова съдът счита, че въззивното определение и в тази част не е нито нищожно, нито недопустимо, нито очевидно неправилно. Затова и в тази част не се допуска касационно обжалване.
За настоящото производство по частни жалби ответниците Р. Д. Ю., С. Д. Ю. и А.-М. Д. Ю., чрез адв. А. А. А.-Т., претендират присъждане на разноски. Уговорен е и е изплатен адвокатски хонорар в размер на 1600 лв., видно от отразеното в приложения договор за правна помощ. Тази сума обаче е по двете частни жалби, а едната от тях касае само разноски. Производството за разноски обаче няма самостоятелен характер и в спора за разноски не се присъждат такива. Затова съдът, преценявайки относителния дял на частната жалба против определението за прекратяване на производството спрямо спора за разноски, намира, че следва да присъди такива в размер само на 1000 лв.
Ответниците по частната жалба Е. К. К. и К. Г. С. претендират и доказват с договора за правна помощ разноски в размер на 1200 лв. Като съобразява относителния дял на частната жалба против определението за прекратяване на производството спрямо спора за разноски, намира, че следва да присъди такива в размер на 800 лв. от договорените и платени общо 1200 лв.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение О П Р Е Д Е Л И:НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 232/25.02.2025 г. по ч. гр. д.№ 33/2025 г. на Окръжен съд-Благоевград по частни касационни жалби вх. № 3912/14.04.2025 г. и вх. № 3970 от 14.04.2025 г., подадени от В. М. Н., Г. П. П., В. Г. М., М. Г. П., В. Н. А., П. И. А. и Р. И. А., чрез адв. Д. С..
Осъжда В. М. Н., ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], [община], област Б.; Г. П. П., ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], [община], област П., [улица]; В. Г. М., ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място] село, [община] село, област В., [улица]; М. Г. П., ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], [община], област П., [улица]; В. Н. А., ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], [община], област Б., ж. к „А.“ № ***, ет.***, ап. ***; П. И. А., ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], [община], област Б., ж. к „А.“ № ***, ет. ***, ап. ***; Р. И. А., ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], [община], област Б., ж. к „А.“ № ***, ет. ***, ап. *** да заплатят на Р. Д. Ю., С. Д. Ю. и А.-М. Д. Ю. разноски за адвокатски хонорар пред настоящата инстанция в размер на 1000 лв.
Осъжда В. М. Н., ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], [община], област Б.; Г. П. П., ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], [община], област П., [улица]; В. Г. М., ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място] село, [община] село, област В., [улица]; М. Г. П., ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], [община], област П., [улица]; В. Н. А., ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], [община], област Б., ж. к „А.“ № ***, ет.***, ап. ***; П. И. А., ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], [община], област Б., ж. к „А.“ № ***, ет. ***, ап. ***; Р. И. А., ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], [община], област Б., ж. к „А.“ № ***, ет. ***, ап. *** да заплатят на Е. К. К. и К. Г. С. деловодни разноски за касационна инстанция в размер на 800 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: