О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2736
гр. София, 04.06.2024 година
Върховен касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на пети март през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА
РАДОСТ БОШНАКОВА
като изслуша докладваното от съдия Р. Б. гр. дело № 2539 по описа на съда за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби, подадени от И. И. Н. и С. Л. С. (неправилно посочен в касационната жалба с презиме В. при точно посочени други индивидуализиращи данни), против решение № 303 от 10.03.2023 г. по гр. дело № 25/2023 г. на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 3185 от 24.10.2022 г. по гр. дело № 4163/2021 г. на Варненски районен съд за признаване по предявени от Е. Х. Х. и Н. Х. Х. против И. И. Н. иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК и против С. Л. С. иск по чл. 108 от ЗС на правото им на собственост върху самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККР на [населено място] - гараж, с площ от 19.01 кв. м, заедно с 8.7579 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху поземления имот, въз основа на придобивна давност в периода 10.02.2010 г. - есента на 2020 г., и осъждане на С. Л. С. да им предаде владението имота, и се е произнесъл за разноските по производството.
Касаторът И. И. Н. поддържа, че въззивното решение е неправилно поради необоснованост на изводите на въззивния съд, съществени нарушения на процесуалните правила и неправилно прилагане на материалния закон. Тези касационни основания са изведени в касационната жалба с доводи за липса на установено от събраните доказателствени средства давностно владение върху гаража, продължило повече от десет години, чрез осъществяване на фактическа власт с намерение за своене, демонстрирано пред трети лица и неговия собственик, оборване на презумпцията по чл. 69 от ЗС с направени признания за търсеното й за сключване на окончателен договор и ползване на гаража въз основа на предоставеното му пълномощно и за установяване на фактическата власт върху същия като държане въз основа на даденото пълномощно и уговорката за сключване на окончателния договор, което не може да доведе до придобиване на собствеността по давност освен при промяна на намерението, намерила външна проява чрез действия, които отричат правата на досегашния собственик, каквито действия в случая липсвали и дори не сочили на отблъскването й като собственик. Иска отмяна на решението и присъждане на разноски.
По искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване навежда в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК очевидна неправилност на решението съгласно чл. 280, ал. 2 от ГПК, поради явна необоснованост на фактическите изводи на въззивния съд за осъществявана фактическа власт върху имота и с намерение за своене на същия, изведени при грубо нарушаване на правилата на формалната логика и принципи на съдопроизводството, и наличие на специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 от ГПК, с поставяне на следните процесуалноправни и материалноправни въпроса:
1. Опитите на купувача по сключен предварителен договор за покупко-продажба на имот да се свърже с продавача за сключване на окончателен договор изключва ли намерението за своене по отношение на имота, като въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото;
2. Когато едно лице осигурява безпрепятствен достъп на собственика на имота, не го отблъсква при упражняване на фактическа власт и крие намерението си за своене, може същото лице да демонстрира пред собственика явно и необезпокоявано владение на имота с намерение за своене, годно да го направи собственик, по който въпрос се твърди, че решението на въззивния съд е постановено в противоречие с решение № 262 от 29.11.2011 г. по гр. дело № 342/2011 г. на ВКС, II г. о.;
3. Владение или държане представлява упражняването на фактическа власт върху имот, който се държи на основание предоставено пълномощно;
4. За кого извърша действията, за които е упълномощен пълномощника – за себе си или за упълномощителя, и може ли да придобие по давност вещ лице, което я държи въз основа на дадено му за нея пълномощно, като се посочва, че последните два въпроса са постановени в противоречие със задължителната практика на ВКС по Тълкувателно решение от 12.12.2016 г. по тълк. дело № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС;
5. За да започне да тече придобивна давност в полза на лице, което упражнява фактическа власт върху една вещ, необходимо ли е да демонстрира промяната в намерението си чрез действия, които отричат правата на собственика и показват владение за себе си. Въпрос, за който се твърди, че е решен от въззивния съд в противоречие с решение от 06.08.2012 г. по тълк. дело № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 291 от 09.08.2010 г. по гр. дело № 859/2009 г. на ВКС, II г. о., и решение № 381 от 25.10.2010 г. по гр. дело № 37/2010 г. на ВКС, II г. о., и
6. Как следва да се преценяват противоречиви показания на отделни свидетели, предвид тяхната заинтересованост от изхода на делото, и допустими ли е по свое усмотрение съдът да преиначава дадени свидетелски показания или игнорира част от тях в полза на една от страните. По тези процесуалноправни въпроси се поддържа противоречие с практиката в решение № 297 от 22.12.2014 г. по гр. дело № 4004/2014 г. на ВКС, I г. о., и решение № 297 от 12.07.2017 г. по гр. дело № 3244/2016 г. на ВКС, IV г. о.
В касационната жалба на С. Л. С. се излагат доводи за недопустимост, а при евентуалност за очевидната неправилност на обжалваното въззивно решение поради неотчитане на признанието на ищеца Е. Х. за наличие на пълномощно и ключ за праводателя му И. Н. и многократното й издирване от него за сключване на окончателен договор, признаващи правата й на собственик. Излага доводи и за неправилност на решението поради поправяне на решението на първоинстанционния съд в грубо нарушение на състезателното начало и равенство на страните в процеса и необоснованост на изводите на въззивния съд за наличието на намерение за своене на процесния гараж поради неправилна преценка на свидетелските показания и необсъждане на направените от ищеца Е. Х. признания, които го изключват, респ. правят невъзможно придобиване на собствеността въз основа на постоянно, несъмнено, явно и спокойно упражняване на фактическа власт върху гаража в продължение на десет години. Претендира разноски.
Извежда допускане на въззивното решение до касационно обжалване с неговата недопустимост поради произнасяне от първоинстанционния съд по непредявен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК и очевидна неправилност на решението на основание чл. 280, ал. 2 от ГПК, като последната обоснована със същите съображения като тези на касатора И. И. Н., и с формулиране на правни въпроса, три от които повтарят въпроси 1, 3 и 5 от изложението на касатора И. И. Н., и със следните допълнителни такива:
1. Дали предоставянето на вещта от собственика на друго лице за ползване въз основа на предварителен договор за покупко-продажба е основание за държане или за владение и дали този договор изключва приложението на установената в чл. 69 от ЗС презумпция. Поддържа се този въпрос да е постановен в противоречие с решение по гр. дело № 2041/2018 г. на ВОС и определение № 7 от 07.01.2010 г. по гр. дело № 1913/2019 г. на ВКС;
2. При наличие на противоречиви свидетелски показания и изрично искане за провеждане на очна ставка и преразпит на свидетели следвало ли е въззивния съд да допусне своевременно направено доказателствено искане, за да бъде разкрита обективната истина.
Ответниците по касация – ищците Е. Х. Х. и Н. Х. Х., са подали в законоустановения срок писмени отговори на касационните жалби, в които се излагат както правни съображения за отсъствие на поддържаните от касаторите основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, предвид излагането в тях на доводи по правилността на обжалваното решение, а не до основанията за производството по селектиране на касационните жалби, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в подадените касационни жалби. Претендират разноски.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ г. о., като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 от ГПК, поддържани в изложенията, констатира следното:
Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежна страна, чрез пълномощник с редовно учредена по производството представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 от ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд след преценка на събраните доказателствени средства е приел, че с нотариален акт № 123 от 24.11.2004 г. ответникът И. Н. е придобила правото на собственост върху гараж № 4 с площ от 19.01 кв. м, находящ се на първи сутеренен етаж в сграда в [населено място],[жк], заедно с 8.7579 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху дворното място, цялото с площ 722 кв. м по нотариален акт, а по скица 838 кв. м, представляващо поземлен имот № 132 по плана на 21 подрайон на [населено място]. За този гараж ответниците И. Н. и С. С. са сключили договор за покупко-продажба по нотариален акт № 125 от 23.10.2020 г., като последният от сключването на договора упражнявал фактическа власт върху имота. Счел е за безспорно между страните, а и за установено от събраните доказателствени средства, че преди сключването на договора за покупко-продажба между ответниците, ищецът Е. Х. и ответникът И. Н. били подписали предварителен договор за покупко-продажба с нотариална заверка на подписите на страните с рег. № 626 от 10.02.2010 г., който имал за предмет процесния гараж. С него ответникът И. Н. се е задължила да продаде на Е. Х. процесния гараж за сумата от 6000 евро, която била заплатено при подписването на предварителния договор, като страните са уговорили окончателният договор за покупко-продажба да бъде сключен в срок от пет работни дни след издаване на схема на гаража от АГКК (СГКК) – Варна, а владението да бъде предадено в срок от 5 дни от подписването на договора. Отбелязал е, че ищецът Е. Х. е признал и предоставянето му от ответника И. Н. при подписване на предварителния договор и на пълномощно, съдържанието на което му предоставяло представителна власт за продажба на имота, в това число и като договаря сам със себе си, и че след сключване на предварителния договор не могъл да се свърже с нея, поради което и не сключили договор за имота в нотариална форма, а тъй като му били предадени ключовете за гаража, който ползвал и за който платил уговорената цена, преценил за ненужно да завежда дело.
Счел е въззивният съд, че за представения от ответника И. Н. договор за наем от 11.02.2010 г. за доказване на твърдението й, че ищците, които са съпрузи, не са владели процесния имот, а са били негови държатели, е доказано в производство по чл. 193 от ГПК, че е неистински, поради което и на основание член 194, ал. 2 от ГПК същият правилно е бил изключен от доказателствата по делото, респективно не установявал по делото фактическата власт върху имота да е била предадена въз основа на такъв договор.
Въззивният съд след преценка на събраните пред първоинстанционния съд гласни доказателствени средства, включително и при съобразяване на възможна заинтересованост на част от свидетелите според правилата на чл. 172 от ГПК, и констатираните в тях противоречия, и съвкупно с целия събран доказателствен материал, е приел за установено, че ищецът Е. Х. е получил владението на процесния гараж в деня на сключването на предварителния договор с ответника И. Н. и упражнявал фактическа власт върху него през релевирания период – от 10.02.2010 г. до есента на 2020 г. (м. октомври 2020 г.), през който го ползвал като склад за строителни материали и непотребни вещи и бил възприеман от другите като негов собственик. Обосновал този извод и с намиращите се в процесния гараж вещи на ищеца Е. Х., изнесени от процесния гараж със съдействието на св. С. В., който живеел с ответника И. Н. във фактическо съпружеско съжителство и бил помолен от нея за съдействието му, за да може „да си влезе във владение“.
При така възприетите факти, въззивният съд е направил извод, че ищецът Е. Х. е получил владението на процесния гараж при сключването на предварителния договор с ответника И. Н. и въз основа на така сключения помежду им предварителен договор, а не въз основа на наемно правоотношение, каквото не се установявало да е имало между страните по предварителния договор както поради доказаната неавтентичност на представения договор за наем, така и поради недостоверност на свидетелските показания на св. С. В. и св. Г. Н. при съобразяване на тяхната заинтересованост според правилата на чл. 172 от ГПК, възпроизвежданане не на лични възприятия от св. С. В., а на казаното му от ответника И. Н., и вътрешните противоречия в показанията на св. Г. Н., преценени и с другите данни по делото. Приел е също, че ищецът Е. Х. се възприемал и представял като собственик на гаража, като разполагането от него с пълномощно за извършване на разпоредителни действия с гаража и липсата на предприети действия по сключване на окончателен договор в нотариална форма не влияели върху възможността му да упражнява владение върху него. Последното не било и смущавано от ответника И. Н. с поддържането й за разполагане с ключ за гаража. Изложил е за установено от събраните доказателствени средства, че ответникът И. Н. е прекъснала владението на ищеца Е. Х. едва със смяната на ключалката, което е станало през есента на 2020 г., като с тези си действия тя категорично е демонстрирала, че третира имота като свой. При тези съображения въззивният съд е направил извод, че ищецът Е. Х. е упражнявал фактическа власт върху гаража от деня на сключване на предварителния договор до смяната на ключалката през есента на 2020 г., тоест повече от посочения в закона десетгодишен срок, като е манифестирал намерението си за своене, представяйки се за собственик на имота, и това владение е било необезпокоявано, трайно, със знание и без противопоставяне от ответника И. Н. през посочения период. Доколкото фактическата власт върху имота била установена и упражнявана от ищеца Е. Х. по време на брака му с ищеца Н. Х., двамата са придобили имота в режим на съпружеска имуществена общност, и тъй като към момента на сключване на договора за покупко-продажба за процесния гараж между ответниците - 23.10.2020 г., ответникът И. Н. вече не е била собственик на същия, сделката между тях не е могла да породи вещнотранслативния си ефект.
При тези мотиви в обжалваното въззивно решение поддържаните от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2 от ГПК за допускането му до касационно обжалване не се обосновават.
Обжалването въззивно решение не е недопустимо, въпреки наведеното изрично твърдение за наличието на основанието по чл. 280, ал. 2 от ГПК и формулирането, макар и ненужно, на правен въпрос в изложението на жалбоподателя С. С.. Недопустимо е съдебното решение, когато е постановено при липсата на положителна или наличието на отрицателна предпоставка за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск или с което съдът е излязъл извън рамките на спора като се е произнесъл по непредявен иск - на непредявено основание или извън рамките на търсената защита. В случая въззивният съд се е произнесъл в рамките на правомощията си и в рамките, в които е бил сезиран, без да е извършвал недопустима от процесуалния закон промяна на същите. Наведените в исковата молба от 23.03.2021 г. и уточняваща я молба обстоятелства за обосноваване на исковата претенция на ищците Е. Х. и Н. Х. и направените с нея искания на търсената защита несъмнено навеждат на предявени искове за собственост по чл. 124, ал. 1 от ГПК и чл. 108 от ЗС съответно против И. Н., като праводател, и С. С., като приобретател по договора за покупко-продажба по нотариален акт от 23.10.2020 г. и осъществяващ фактическа власт върху процесния имот, въз основа на осъществявано давностно владение през периода от 10.02.2010 г. до м. октомври 2020 г., а при евентуалност на иск по чл. 55 от ЗЗД за солидарното им заплащане от И. Н. на сумата от 6000 евро като получена при неосъществено основание продажна цена по предварителен договор от 10.02.2010 г. Именно по така предявените главни искове за собственост на наведеното с исковата молба придобивно основание относно принадлежността на правото на собственост върху процесния имот са разгледани и се е произнесъл както първоинстанционният съд, така и въззивният съд, поради което и произнасянето им е в рамките на техните правомощия, очертани от търсената защита и предявеното придобивно основание на претендираното право на собственост. В случая липсва произнасяне по непредявен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 от ГПК, поради което не е налице твърдените недопустимост на обжалваното въззивно решение, респективно компетентността на въззивния съд по чл. 270, ал. 3 от ГПК за обезсилване на първоинстанционното решение, и противоречие с разрешенията, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. по тълк. дело № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и решение № 476 от 26.10.2010 г. по гр. дело № 907/2009 г. на ВКС, II г. о. Констатирана от въззивния съд очевидна фактическа грешка по чл. 247 от ГПК в първоинстанционното решение, изразяваща се в необходимост от изразяване на разгледаното от първоинстанционния съд придобивно основание на собствеността, не променя този извод, тъй като последната не е резултат от формирането на волята на решаващия съд. Очевидна фактическа грешка е налице, когато от мотивите на решението е очевидно, че формираната истинска воля на съда е една, а в диспозитива на решението друга, и в случаите, когато решаващият съд е пропуснал да изрази в решението си част от формираната, но налична воля, какъвто случай въззивният съд е приел, че е налице при първоинстанционното решение и който никога няма за последица произнасяне от решаващия съд по непредявен иск.
Не е налице и твърдяната в изложенията на касаторите очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2 от ГПК на обжалваното въззивно решение. Съгласно чл. 280, ал. 2 от ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване и при очевидна неправилност. В конкретния случай не се констатира и твърдяната от касаторите очевидна неправилност. Това основание за допускане до касационно обжалване е налице, когато решението страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми, която може да се установи от мотивите на съдебния акт, без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната жалба за правилно приложение на материалния закон, за допуснати съществени процесуални нарушения или несъответствие на фактическите изводи от събраните доказателства. Очевидно неправилно е решението, когато въззивният съд е допуснал нарушения на приложима за конкретния спор императивна материалноправна норма, довели до несъвместим със закона резултат - поради разрешение, дадено в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл; нарушения на основните начала на гражданския процес и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика.
Описаните пороци на съдебния акт, поддържани от жалбоподателите с явна необоснованост на фактическите изводи на въззивния съд за осъществявана фактическа власт върху имота и с намерение за своене поради нарушаване на правилата на формалната логика и принципи на съдопроизводството, не се констатират от касационната инстанция при запознаване със съдържанието на обжалваното въззивно решение. Изложените в обжалваното въззивно решение фактически изводи са направени въз основа на преценка и анализ на събраните доказателствени средства поотделно и в тяхната съвкупност, извършени от въззивния съд при съблюдаване на връзките помежду им и следващите се от тях изводи и при обсъждане на всички относими доводи и възражения на страните съгласно правилата на процесуалните разпоредби на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, поради което и от мотивите му не могат да се изведат поддържаните от касаторите тежки пороци, водещи до очевидна неправилност на въззивното решение.
Липсва основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение и при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснени в задължителните разрешения, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Първият формулиран от касатора И. Н. материалноправен въпрос, възпроизведен и в изложението на касатора С. С., не е разрешен от въззивния съд в противоречие, а в съответствие със задължителните разрешения, дадени в т. 2 от Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. на по тълк. дело № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС. Наведените доводи и възражения на страните, включително и във връзка с изразяване на желание от ищеца Е. Х. като купувач по предварителния договор за свързване с продавача по него за сключване на окончателен договор за процесния имот, са обсъдени от въззивния съд при разглеждане на предявените искове за собственост, чрез които именно при възникналия правен спор ищците са се позовали на материалноправните последици на придобивната давност, приета за установена в обжалваното въззивно решение въз основа на сключения между ищеца Е. Х. и ответника И. Н. предварителен договор и за упражнявана през релевирания период. Противоречие по този въпрос с друга практика на ВКС не е посочена в изложенията на касаторите, поради което този правен въпрос не може да обоснове основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане до касационното обжалване, поддържано от касатора С. С.. Не е налице и основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, наведено по този правен въпрос от касатора И. Н., тъй като по въпроса има ясна и пълна правна уредба и непротиворечива практика на ВКС – решение № 94 от 06.03.2009 г. по гр. дело № 4825/2007 г. на ВКС, III г. о., решение № 594 от 04.12.2009 г. по гр. дело № 3139/2008 г. на ВКС, II г. о., решение № 218 от 24.07.2012 г. по гр. дело № 978/2011 г. на ВКС, I г. о., решение № 82 от 01.06.2015 г. по гр. дело № 6873/2014 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 83 от 1.02.2021 г. на ВКС по гр. дело № 2978/2019 г. на ВКС, II г. о., решение № 43 от 13.05.2022 г. по гр. дело № 3941 от 2021 г. на ВКС, I г. о., и други, от постановяването на която не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат нейната промяна. Обобщено в тази практика на ВКС се приема, че предварителният договор за продажба на недвижим имот няма вещнотранслативен ефект, но по аргумент от разпоредбата на чл. 70, ал. 3 от ЗС фактическа власт, упражнявана въз основа на сключен със собственика предварителен договор за продажба на недвижим имот, съставлява владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 от ЗС и за нея е приложима презумпцията на чл. 69 от ЗС. Определяйки купувача по предварителния договор като владелец, законодателят е съобразил целта, с която се сключва такъв договор, а именно придобиването на собствеността, и държи сметка за дължимото правомерно поведение на страните, произтичащо от облигационноправната им връзка. Затова изразяването на желание от продавача по предварителния договор да се прехвърли собствеността върху имота по нотариален ред, предявяването на иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД или извършеното плащане на цената след установяване на фактическа власт въз основа на предварителния договор не изключват наличието на намерение за своене на имота, респективно не водят до прекъсването на владението на същия. Даденото в обжалваното решение разрешение на този въпрос, изведен от изводите на въззивния съд за наличие на установено от ищеца Е. Х. владение върху процесния гараж въз основа сключения от него като купувач предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот и не изключването на намерението му за своене на същия от даденото му пълномощно и търсенето на ответника И. Н. като продавач по същия договор, изразяващи неговото желание да се прехвърли собствеността върху имота по нотариален ред, не е в противоречие, а в съответствие с тази практика на ВКС.
Основание за допускане на решението до касационно обжалване не се обосновава и с правния въпрос относно възможността за осъществяване на давностно владение от лице, осигуряващо безпрепятствен достъп на собственика, неотблъскващо го при упражняване на фактическа власт и криещо намерението си своене. Този правен въпрос не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, поради което той не изпълва общото основание и прави ненужно разглеждането на соченото допълнително основание, изразяващо се в поддържаното противоречие с решение № 262 от 29.11.2011 г. по гр. дело № 342/2011 г. на ВКС, II г. о. В обжалваното решение въззивният съд е приел, че владението върху процесния гараж е предадено въз основа на сключения между ищеца Е. Х. и ответника И. Н. предварителен договор. В тези случаи според установената практика на ВКС (решение № 528 от 11.06.2010 г. по гр. дело № 1218/2009 г. на ВКС, І г. о., и други) не е необходимо да се доказва, че владелецът е отблъсквал собственика на имота, а е достатъчно е да се установи само продължителността на владението, както по отношение на обективния елемент, така и по отношение на намерението за придобиване по давност, за което приложима е установената в чл. 69 от ЗС презумпция. Изводите на въззивния съд, че владението върху имота е било предадено именно по силата на този предварителен договор и че упражняването му явно и необезпокоявано от ответника И. Н. в предвидения в закона десетгодишен срок е в съответствие с разрешенията, дадени в посочената практика на ВКС, включително и че владението е смутено (неспокойно), само когато е установено или се поддържа от владелеца с насилие - чрез употреба на физическа сила или заплаха срещу личността на собственика, докато трае насилието спрямо него, каквото в конкретното дело не е установено. При неустановяването на последното и на знание у ищците за намиращ се в ответника ключ за процесния гараж изводите на въззивния съд за несмущаване на упражняваното от тях владение и прекъсването му от ответника И. Н. с извършената смяна на ключалката на същия са също в съответствие с тази практика. Посоченото от касатора решение № 262 от 29.11.2011 г. по гр. дело № 342/2011 г. на ВКС, II г. о., което разглежда също приложимостта презумпцията на чл. 69 от ЗС, но при завладяване на чужд имот, а не при предадено въз основа на уговорка по предварителен договор владение, е неприложимо в случая.
При предадено въз основа на уговорка по предварителен договор владение, както бе посочено и по-горе, според трайно установената практика на ВКС, не е необходимо установилото фактическа власт въз основа на предварителен договор лице да демонстрира промяна в намерението за своене на имота, нито открито да демонстрира това спрямо собственика, тъй като фактическата власт и то под формата на владение му е била предадена именно от собственика на имота. Затова не може да бъде споделено поддържаното от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по формулирания от тях сходен правен въпрос за необходимостта от демонстриране на промяната в намерението на лицето, упражняващо фактическа власт върху имота, като разрешен в противоречие с посочената в изложението на касатора И. Н. Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. по тълк. дело № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС и решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК. С дадените в тях разрешения са разглеждани хипотези, при които фактическата власт първоначално е установена като държане от лицето като съсобственик на идеалните части на останалите съсобственици или при наличието за него на правно основание за нейното упражняване, а именно сключен със собственика на имота договор, по силата на който имотът е предоставен само за ползване, каквито хипотези в конкретния случай не са налице – съответно не се твърдят и въззивният съд в обжалваното решение е приел за неустановено от ответника и касатора И. Н. наличието на наемно правоотношение с ищеца и ответник по касация Е. Х..
Не обосновават допускането до касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 от ГПК и формулираните от касаторите правни въпроси относно вида на упражняваната въз основа представено пълномощно фактическа власт на имот и правните последици на извършваните от пълномощника действия, тъй като те не само не са обосновали решаващите изводи на съда, но и по тях е налице трайна установена практика на ВКС, посочена и в настоящото определение, от постановяването на която не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промяната й. Липсва и твърдяното противоречие на приетите от въззивния съд изводи за предадено въз основа на предварителния договор владение върху процесния гараж от неговия собственик и упражнявана от купувача по предварителния договор фактическа власт върху него през предвидения в закона срок с посоченото в изложението на касатора И. Н. Тълкувателно решение № 5 от 12 декември 2016 г. по т. дело № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС поради неприложимост на дадените с него задължителни разрешения в разглеждания случай. Посочените изводи в обжалваното решение и изложеното по-горе за приложимостта на презумпцията по чл. 69 от ЗС при фактическа власт, упражнявана въз основа на сключен със собственика предварителен договор за продажба на недвижим имот, каквато е установена в случая, водят до неприложимост и на поддържания от касатора С. С. правен въпрос дали предоставено въз основа на предварителен договор за покупко-продажба ползване на вещ е основание за нейното държане или владение и дали този договор изключва установената в чл. 69 от ЗС презумпция, като обосноваващ специалната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Липсва и противоречие с практика, която съгласно разрешението по т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на решението, като посочената от касатора С. С. при формулирания в изложението правен въпрос не представлява такава практика.
Процесуалноправните въпроси, с които се обосновава наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 от ГПК, са привързани към доводите касаторите И. Н. и С. С. за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на обжалваното въззивно решение съответно поради неправилен и непълен анализ на събраните гласни доказателствени средства и неприлагане от въззивния съд на предвидените в процесуалния закон способи по чл. 171, ал. 2 и чл. 174 от ГПК (повторен разпит и очна ставка) за проверка на тяхната достоверност при дадени противоречиви показания. Доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Така поставени въпросите не представляват правен въпрос по смисъла на чл. 280 от ГПК, а касационни оплаквания по чл. 281, т. 3 от ГПК, които подлежат на преценка при допускане на решението до касационно обжалване.
Въпреки изложеното следва да се посочи, че въпросите обобщено се свеждат до приложението на чл. 172 от ГПК при преценка на свидетелските показания и използването на различни способи за събиране и проверка на противоречиви гласни доказателствени средства като повторен разпит (преразпит) и очна ставка, на които са дадени разрешения в практиката на ВКС, включително и тази, посочена в изложението на касатора И. Н., и обжалваното въззивно решение не им противоречи. В решение № 65 от 16.07.2010 г. по гр. дело № 4216/2008 г. на ВКС, IV г. о., решение № 176 от 28.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 759/2010 г., II г. о., ГК, решение № 79 от 12.07.2017 г. на ВКС по гр. дело № 3244/2016 г., IV г. о., ГК, е изяснено, че гласните доказателства, както и всички други, щом са допустими и относими, се ценят съвкупно с целия доказателствен материал по делото, по вътрешно убеждение и по правилата на логиката. Вземат се предвид и всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти. При противоречие в показанията на свидетелите, съдът трябва да прецени посочените обстоятелства при възприемането и възпроизвеждането по отношение на всеки поотделно, а още и дали те са възприемали осъществяването на релевантните факти едновременно или по различно време, дали впечатленията им са спорадични или системни, възможна заинтересованост или предубеденост, доколко показанията са вътрешно логични или са противоречиви, подкрепени ли са или отречени от останалите събрани по делото доказателства, като съдът, в подобна хипотеза разполага и с възможността по чл. 174 от ГПК да извърши очна ставка между свидетелите. Съдът е длъжен да обезпечи установяването на истината (чл. 10 от ГПК), както и своята преценка на доказателствата по вътрешно убеждение (чл. 12 от ГПК ). Изяснено е също в решение № 466 от 27.05.2010 г. по гр. дело № 1297/2009 г. на ВКС, I г. о., решение № 328 от 15.05.2014 г. по гр. дело № 805/2012 г., на ВКС, IV г. о., и други, че процесуална възможност за прилагане на различните способи за събиране и проверка на гласните доказателствени средства пред въззивния съд са допустими само ако страните не са знаели за обстоятелствата, които ги обосновават, но не и поради собственото им поведение. Предвидената в разпоредбата на чл. 267, ал. 2 от ГПК възможност на съда да изслуша отново свидетели и вещи лица не цели да се преодолее забраната на чл. 266 от ГПК, но тази възможност е предоставена на преценката на съда и тя не подлежи на инстанционен контрол. В случая съдът е подложил на по-критична преценка показанията на свидетелите на ответника И. Н., отчитайки вероятната им заинтересованост поради фактическото й съпружеско съжителство със св. С. В. и съществувалото й приятелство със св. Г. Н., анализирал е показанията им и ги е обсъдил и в съвкупност с останалите събрани доказателствени средства, след което е обосновал и крайните си фактически и правни изводи. Освен това не съответства на данните по делото и твърдението, че въззивният съд е обсъдил избирателно част от събраните доказателствени средства и е игнорирал други относно релевантните за спора факти. При наведените от страните твърдения и направени във връзка с тях доказателствени искания въззивният съд е приел, че исканията за повторен разпит на свидетели и очна ставка са направени пред него поради поведението на страната и попадат в забраната на чл. 266 от ГПК, а повторното им изслушване пред въззивния съд е прието за ненужно. В обжалваното решение съдът е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, като е изложил собствени решаващи мотиви по спора, след анализ и оценка на всички събрани по делото доказателства, като е обсъдил всички доводи и възражения на страните и приетите за установени релевантни факти. Несъгласието на касаторите с този анализ, обем и оценка на събраните доказателствени средства, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 от ГПК.
В заключение, касационното обжалване на атакуваното въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2 от ГПК.
При този резултат на ответниците по касация – Е. Х. и Н. Х., следва на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК да се присъдят своевременно претендираните от тях разноски по производството пред касационната инстанция, съответно в размер на по 500 лева за всеки от тях по всеки от исковете или общо по 1000 лева за всеки, установени с представените договори за правна защита и съдействие.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 303 от 10.03.2023 г. по гр. дело № 25/2023 г. на Варненски окръжен съд.
ОСЪЖДА И. И. Н., ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], местност „А. “ № 741, ет. 3, ап. 10, да заплати на Е. Х. Х., ЕГН [ЕГН], и Н. Х. Х., ЕГН [ЕГН], двамата с адрес: [населено място], [улица], ет. 6, ап. 12, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от по 500 лева, представляваща разноски пред касационната инстанция за адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА С. Л. С., ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица], ет. 1, да заплати на Е. Х. Х., ЕГН [ЕГН], и Н. Х. Х., ЕГН [ЕГН], двамата с адрес: [населено място], [улица], ет. 6, ап. 12, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от по 500 лева, представляваща разноски пред касационната инстанция за адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.