№ 3311

гр. София, 27.06.2024 год.

Върховен касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА

РАДОСТ БОШНАКОВА

като изслуша докладваното от съдия Р. Б. гр. дело № 2734 по описа на съда за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от М. В. Д. и Д. Н. Д., против решение № 67 от 11.04.2023 г. по гр. дело № 51/2023 г. на Окръжен съд – Силистра, с което е потвърдено решение № 725 от 12 декември 2022 г. по гр. дело № 1641/2021 г. на Районен съд – Силистра по чл. 108 от ЗС за признаване по отношение на тях на правото на собственост на Т. К. Д. и Н. С. К. върху самостоятелен обект с идентификатор ***** по КККР на [населено място] – гараж, със застроена площ от 21 кв. м и осъждането им да предадат владението върху имота, и за отмяната на основание чл. 537, ал. 2 от ГПК на нотариален акт за собственост на недвижим имот придобит по давностно владение № 84, том 3, рег. № 6242, дело № 387/2021 г.

Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно поради материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост на изводите на съда за установено давностно владение при липса на съгласие на един от съсобствениците, с който не е сключен предварителния договор и се е противопоставял, изразено намерение за прехвърляне на имота на трето лице – техния син, изтичане на срока по предварителния договор за сключване на окончателен договор и липса на изразено намерение за своене. Искат отмяна на решението и отхвърляне на иска. Претендират разноски.

Обосновават искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК с наличие на специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, с поставяне на следните уточнени и конкретизирани от настоящата инстанция материалноправни въпроса:

1. Следва ли установеното владение върху недвижим имот да е явно, несъмнено, да не е установено по скрит за действителния собственик начин, да не е насилствено и да е демонстрирано пред действителните собственици и пред държавните органи, за да произведе правните последици на придобивната давност върху процесния недвижим имот по смисъла на чл. 79 от ЗС. Твърди се, че този материалноправен въпрос е решаващ и постановен в противоречие с практиката на ВКС;

2. При липсата на съгласие на съсобственик за сключване на предварителния договор, противопоставянето от последния на отчуждителното намерение на другия съсобственик и непредприемането на действия по сключване на окончателен договор, сключеният предварителен договор представлява ли годно правно основание за осъществявано върху имота владение.

Ответниците по касация – ищците Н. С. К. и Т. К. Д., са подали в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в който се излагат както правни съображения за отсъствие на поддържаните от касаторите основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в подадената касационна жалба. Претендират разноски.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ г. о., като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 от ГПК, поддържани в изложението, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник с редовно учредена по производството представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 от ГПК.

Въззивното решение, предмет на касационно обжалване, е постановено по предявен на 05.11.2021 г. от Т. К. Д. и Н. С. К. против М. В. Д. и Д. Н. Д. иск за собственост по чл. 108 от ЗС за установяване на принадлежността им на правото на собственост и предаване на владението върху имот с идентификатор ***** по КККР на [населено място], представляващ гараж, въз основа на осъществявано от тях давностно владение през периода 20.03.2001 г. – м. 09.2021 г., и направеното от тях, като последица от уважаване на иска за собственост, искане за отмяна на нотариален акт № 84, том 3, рег. № 6242, нот. дело № 387/2021 г. по описа на нотариус Н. Н., с който М. В. Д. е призната за собственик по давностно владение на имота.

За да постанови обжалваното решение за потвърждаване на първоинстанционното решение за уважаване на предявения иск за собственост по чл. 108 от ЗС и за отмяна на основание чл. 537, ал. 2 от ГПК на констативния нотариален акт, въззивният съд след преценка на събраните доказателствени средства е приел, че на 20.03.2001 г. между ищеца Т. Д. и ответника М. Д. е бил сключен предварителен договор за покупко-продажба с нотариална заверка на подписите на процесния гараж за продажна цена в размер на сумата от 1000 лева, която била заплатена напълно на продавача към момента на сключване на договора. Владението върху същия съгласно уговореното в т. 2 от предварителния договор бил предаден на ищеца Т. Д. - купувач по договора, с неговото сключване. Въз основа на събраните гласни доказателствени средства, преценени с възможността за възприемане на възпроизведените с тях релевантни за спора факти и тяхната последователност, въззивният съд е приел за установено осъществявано от Т. Д. съвместно с ищеца Н. К., неин съпружески фактически съжител, владение върху гаража до смяната на патрона на гаражната врата през м. август 2021 г. от сина на ответниците – св. М. Д., направил признание за този факт при неговия разпит. Приел за установени и извършвани през този период от ищците Т. Д. и Н. К. ремонтни дейности в процесния гараж за привеждането му в годно за упражняваната от ищеца Н. К. стопанска дейност състояние и ежедневното му ползване от тях, възприемано от собственици на съседни гаражи – св. В. В. и Й. П., разпитани пред първоинстанционния съд, както и че през последните години ответникът М. Д. не била живяла в страната, а нейният съпруг – ответникът Д. Д., не обитавал жилището до процесния гараж, а такова – в друга част на града, което също поставяло под съмнение достоверността на дадените от свидетелите по нотариалния акт показания (тези на свидетелите Л. А., Р. С. и Р. Т.), а не само тяхното противоречие и неубедителност.

Изложил е съображения, че за процесния гараж, предмет на предварителния договор, сключен с ответника М. Д., през време на брака й с ответника Д. Д., е било отстъпено въз основа на заповед № 215 от 24.03.1994 г. на кмета на О. С. право на строеж за групов строеж на пет гаража и въз основа на нея били сключени договор за отстъпено право на строеж върху общинска земя от 13.04.1994 г. и договор от 23.03.1994 г. между суперфициарите, сред които бил и ответникът М. Д., за разпределяне на гаражите, предмет на груповия строеж. Не се установявало от събраните доказателствени средства да са достигнали до знанието на ищците несъгласието на ответника Д. Д. за сключването на предварителния договор за процесния гараж, владението върху който бил предоставен с предварителния договор, негово противопоставяне на осъществяваното от ищците владение и промяната в намерението на ответника М. Д. за прехвърлянето му, изразено в предварителния договор, както и последните да са предприели действия, прекъсващи установеното и упражнявано от ищците владение върху процесния гараж, продължило 20 години (20.03.2001 г. – м. август 2021 г.), респ. възстановяващи собствеността им върху същия, каквото действие представлявало смяната на патрона на гаражната врата и ответниците осъществили чрез сина им.

При така възприетите факти, въззивният съд е направил извод, че ищците Т. Д. и Н. К. са получили владението на процесния гараж при сключването на предварителния договор с ответника М. Д., а не въз основа на предоставено им от ответниците ползване на друго основание, което да ги определя като държатели на имота, в каквато насока били наведените от тях възражения. Приел е също, че ищците се възприемали и представяли като купувачи и собственици на процесния гараж и като такива били възприемани и от другите, включително и от собствениците на съседни гаражи, като осъществяваното от тях владение било прекъснато едва със смяната на патрона на гаражната врата на имота през м. август 2021 г. При тези съображения въззивният съд е направил извод, че ищците въз основа на осъществявано от тях необезпокоявано и непрекъснато владение през посочения период са придобили правото на собственост върху процесния гараж, което е довело до загубване на собствеността от ответниците и до опровергаване на доказателствената сила на констативния нотариален акт № 84 от 27.09.2021 г., поради което и искането за отмяната му се явявало основателно.

При тези мотиви в обжалваното въззивно решение поддържаното от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускането му до касационно обжалване не се обосновава.

Първият материалноправен въпрос относно давностното владение като придобивно основание на собствеността не е разрешен от въззивния съд в противоречие, а в съответствие с установената практика на ВКС при упражнявана фактическа власт въз основа на сключен със собственика предварителен договор за продажба на имот и прекъсващите придобивната давност действия. Тази практика, обективирана в решение № 594 от 04.12.2009 г. по гр. дело № 3139/2008 г. на ВКС, II г. о., решение № 528 от 11.06.2010 г. по гр. дело № 1218/2009 г. на ВКС, І г. о., решение № 82 от 01.06.2015 г. по гр. дело № 6873/2014 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 83 от 1.02.2021 г. на ВКС по гр. дело № 2978/2019 г. на ВКС, II г. о., решение № 60077 от 14.06.2021 г. по гр. дело № 3677/2020 г. на ВКС, решение № 43 от 13.05.2022 г. по гр. дело № 3941 от 2021 г. на ВКС, I г. о., и други, приема, че предварителният договор за продажба на недвижим имот няма вещнотранслативен ефект, но по аргумент от разпоредбата на чл. 70, ал. 3 от ЗС фактическа власт, упражнявана въз основа предварителен договор за продажба на недвижим имот, съставлява владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 от ЗС и за нея е приложима презумпцията на чл. 69 от ЗС. Упражняващият фактическа власт въз основа такъв предварителен договор държи имота за себе си, тъй като има увереността, следваща от целта на договора, че ще придобие собствеността върху имота. Затова за придобиване на имота въз основа на давността не е необходимо да се доказва демонстриране на намерение за своене на имота, за което както бе посочено е приложима установената в чл. 69 от ЗС презумпция, а е достатъчно да се установи само продължителността на владението, което следва да е непрекъснато, явно и спокойно (т. е. при липса на насилие както при установяването му, така и при поддържането му). Придобивната давност въз основа на така упражняваното владение не се прекъсва при предявяване на иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД или изразяване на желание да се прехвърли собствеността на имота по нотариален ред, а по аргумент от обратното и при отсъствие на такива действия. Придобивната давност се прекъсва само от действия на собственика (но не и от такива на самия владелец) и то само с изрично посочените в закона действия - тези, посочени в чл. 81 от ЗС и чл. 84 от ЗС във вр. с чл. 116 от ЗЗД.

Разрешението на този въпрос, изведен от изводите на въззивния съд в обжалваното решение, че владението върху процесния гараж е било предадено именно по силата на предварителния договор за неговата продажба и същото се е осъществявало от ищците непрекъснато, спокойно (необезпокоявано) и явно през релевирания период, респ. в предвидения в чл. 79, ал. 1 от ЗС десетгодишен срок, обосновано и от липса на доказване за установяването и/или поддържането му от владелците с насилие, и на предприети от ответниците действия за прекъсване на започналата да тече в полза на ищците придобивна давност, е в съответствие не само с горепосочената в практика, но и с приложената към изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК – решение № 5 от 25.01.2010 г. по гр. дело № 2728/2008 г. на ВКС, II г. о., решение № 528 от 11.06.2010 г. по гр. дело № 1218/2009 г. на ВКС, I г. о., и решение № 3 от 06.03.2015 г. по гр. дело № 4048/2014 г. на ВКС, II г. о. Последните разглеждат давностното владение като оригинерно основание за придобиване на собствеността, дори и в хипотези, различни от разглежданата, и действията, прекъсващи придобивната давност, каквито въззивният съд въз основа на събраните доказателствени средства е приел, че не са се доказали относно осъществяваното от ищците давностно владение върху процесния гараж до момента на извършената смяна на патрона на гаражната врата през 2021 г. Именно осъществяваното давностно владение през предвидения в закон срок въз основа на предварителния договор за продажба на собствеността е въведеното и разгледаното в обжалваното решение придобивно основание на собствеността, а не предварителният договор, доводи за което са наведени от касаторите при обосноваване на разглеждания правен въпрос. Въззивният съд е приел, че с предаването на владението върху процесния гараж въз основа и при сключване на предварителен договор за продажбата му с ответника М. Д., ищците Т. Д. и Н. К. са започнали да упражняват фактическа власт върху целия имот като свой и са продължили да я упражняват в релевирания от тях, включващ и предвидения в закона, срок за придобиване на собствеността върху имота. Изложеното въззивният съд е извел и с неустановяване на знание у ищците за несъгласие на съпруга и на предприети действия не само от него - ответника Д. Д., но и от ответника М. Д., сключила предварителния договор за продажба на процесния гараж, придобили през време на брака им, с които да са се противопоставили на осъществяването от ищците владение върху имота и водещи до прекъсване на теклата в тяхна полза придобивна давност, каквито са разглеждани и в приложената към изложението практика, до извършената смяна на патрона на гаражната врата през 2021 г. Така изложените съображения от въззивния съд за обосноваване на приетото от него за осъществено оригинерно основание за придобиване на собствеността върху процесния гараж съответства както на приетото във вече посочената практика на ВКС, така и на тълкувателните разяснения в мотивите на Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. по тълк. дело № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС относно упражняването на фактическа власт върху целия имот, изключваща владението на другиго, основанията за установяването на фактическата власт и приложимостта на презумпцията по чл. 69 от ЗС за нея. При така приетото от въззивния съд и приетото в посочената практика на ВКС следва извод за отсъствие на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Изложените съображения обосновават отсъствието и на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по втория въпрос за допускане на обжалваното въззивно решение до касационно обжалване.

Други правни въпроса от значение за изхода по делото, обвързани от доводите за обосноваване и на касационните основания, не са посочени от касаторите в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 от ГПК, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, и такива не могат да бъдат изведени от касационната инстанция, дори и чрез конкретизиране и уточняване от обстоятелствената част на изложението в приложението към касационната жалба. Предвид изложеното и тълкувателните разяснения, дадени в мотивите на т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тези доводи остават извън приложното поле на производството по чл. 288 от ГПК и не могат да обусловят допустимост на касационното обжалване на решението.

В заключение, касационното обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да се допуска, тъй като не е налице наведеното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване.

При този резултат на ответниците по касация – Т. К. С. и Н. С. К., следва на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК да се присъдят своевременно претендираните от тях разноски по производството пред касационната инстанция, съответно в размер на по 1300 лева за всеки от тях, установени с представения договор за правна защита и съдействие.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 67 от 11.04.2023 г. по гр. дело № 51/2023 г. на Окръжен съд - Силистра.

ОСЪЖДА М. В. Д., ЕГН [ЕГН], и Д. Н. Д., ЕГН [ЕГН], двамата с адрес: [населено място], [улица], вх. В, ет. 5, ап. 13, да заплатят на Т. К. Д., ЕГН [ЕГН], и Н. С. К., ЕГН [ЕГН], двамата с адрес: [населено място], [улица], на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сума от по 1300 лева на всеки от тях, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.