О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 1450 гр. София, 27.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито заседание на шести март две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ

Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 2814 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 11787/22.05.2023 г., подадена от Е. Д. М., чрез адвокат И. Г., срещу решение № 550 от 26.04.2023 г. по гр. д. № 3603/2022 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 289 от 11.11.2022 г. по гр. д. № 255/2021 г. на Окръжен съд – Монтана за отхвърляне на предявения от Е. Д. М. срещу Софийски градски съд иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 6 и чл. 13 КЗПЧОС.

Въззивният съд е визирал, че Окръжен съд - Монтана е бил сезиран с иск с правно основание чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД, обективно, кумулативно съединен с акцесорен иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявени от Е. Д. М. срещу Софийски градски съд. От приобщеното към доказателствата гр. д. № 1285/2018 г. по описа на СГС се установява, че същото е образувано по искова молба на Е. Д. М. срещу Е. М. Р., с която ищецът е предявил иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за осъждането на ответницата да заплати на ищеца сумата от 50 000 лв., представляваща неимуществени вреди, произтекли от интервю на ответницата на 19.01.2018 г. във вестник „Телеграф“, дадено от нея в качеството й на частно лице, не на прокурор. С определение № 27808/03.12.2018 г. СГС, І-21 състав е прекратил производството по делото на основание чл. 126, ал. 1 ГПК, поради наличието на висящо гр. д. № 1279/2018 г. по описа на СГС, чийто предмет е идентичен с предмета на гр. д. № 1285/2018 г. и е образувано между същите страни. По частна въззивна жалба на ищеца първоинстанционният акт е потвърден с определение № 2244/03.07.2019 г., постановено по ч. гр. д. № 324/2019 г. по описа на САС. След осъществен касационен контрол по частна касационна жалба на ищеца, с определение № 543/18.12.2019 г. по ч. гр. д. № 4337/2019 г. на ВКС въззивното определение е отменено и делото е върнато на СГС за продължаване на съдопроизводствените действия по него, по съображения, че между гр. д. № 1285/2018 г. и гр. д. № 1279/2018 г. е налице субективен индентитет, но не и обективен, тъй като по двете дела се претендират вреди от различни увреждащи действия на ответницата, изразяващи се в различни нейни изявления във вестник „Телеграф“. След връщане на делото от ВКС, на ответницата е изпратен препис от исковата молба за отговор. Такъв е подаден в срок, с който на първо място е направено възражение за недопустимост на така предявения иск, с оглед на обстоятелството, че към процесния момент ответницата е изпълнявала длъжността прокурор при СГП, отделно и административен ръководител на СГП. С влязло в сила на 02.07.2021 г. определение от 10.03.2020 г. производството по гр. д. № 1285/2018 г. по описа на СГС е прекратено като недопустимо, на основание чл. 130 ГПК.

Въззивният съд е посочил, че пред първоинстанционния съд са събрани свидетелските показания на С. А. Д., който установява, че след прекратяване на делото Е. бил смачкан и казал, че ще изгуби вяра в съдебната система, бил унил, нямал никакъв тонус за живот, бил гневен, ядосан, изпитвал безпокойство, страх и унижение.

Съгласно приетата по делото медицинска документация - амбулаторен лист № 000738/16.04.2019 г., амбулаторен лист № 001857/19.12.2018 г. и амбулаторен лист № 001454/26.11.2019 г., Е. М. има увреждания на брахиалния плексус и ставния хрущял, както и есенциална (първична) хипертония.

Софийски апелативен съд е приел, че в случая отговорността на ответника по исковата молба се претендира с фактически твърдения за причинени на ищеца неимуществени вреди, вследствие на незаконно и произволно прекратяване на гр. д. № 1285/2018 г. на СГС, чрез измама и лъжа, с незаконни мотиви. Ищецът твърди, че по този начин спрямо него е налице злоупотреба с право и дискриминация, и с действията си ответникът е възпрепятствал достъпа му до правосъдие в разрез с изискванията на чл. 6 и чл. 13 КЗПЧОС, не са му осигурени ефикасни вътрешноправни средства за защита на правата и свободите.

Съдът е намерил за неоснователно възражението на М. за неправилна правна квалификация на предявения от него иск. Изложил е, че с исковата молба деликтната отговорност на държавата се търси чрез нейния процесуален субституент, какъвто е държавният орган, с когото причинилото твърдените вреди длъжностно лице е в трудови или служебни правоотношения - в случая това е Софийски градски съд. Предявеният иск е с правно основание чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 6, § 1 и чл. 13 ЗЗПЧОС, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от нарушено право на справедлив процес поради противоправно поведение на органи на съда, изразяващо се в незаконно и произволно прекратяване на гр. д. № 1285/2018 г. Софийски апелативен съд е приел, че тези фактически твърдения не обуславят иск с правна квалификация чл. 2в ЗОДОВ, доколкото ищецът в исковата си молба и уточнителна такава не излага твърдения за приемането или поддържането в националното право на норма, която противоречи на правото на Европейския съюз, не твърди прилагане на национална правна уредба, съдържаща правило, което не е съобразено с правото на Европейския съюз, не твърди правото на Европейския съюз да не е приложено или да е приложено неточно, като приложимата правна норма е тълкувана неправилно. Направил е извод, че всъщност ищецът твърди вреди от незаконосъобразен съдебен акт - определение № 27808/03.12.2018 г. на СГС, І-21 състав, с което производството по гр. д. № 1285/2018 г., образувано по негова искова молба, е било прекратено. М. не твърди това определение да противоречи и да е довело до съществено нарушение на правото на ЕС, по смисъла на чл. 2в ЗОДОВ, съответно не претендира вреди от нарушение на това право. Твърди се неправилност на определението, тъй като не е била налице идентичност на делата, съответно не е била приложима разпоредбата на чл. 126 ГПК.

Въззивният съд е заключил, като се е позовал и на практика на ВКС, че предвид наведените от Е. М. твърдения, правилната правна квалификация е именно тази по чл. 49 ЗЗД.

С оглед на горното е приел и че не е налице и твърдяното процесуално нарушение, изразяващо се в неучастие на прокурор в производството пред първоинстанционния съд.

Въззивният съд е намерил постановеното първоинстанционно решение по съществото на спора за правилно и законосъобразно. Посочил е, че за да е възникнало спорното право за обезщетяване на ищеца, той следва да докаже факти, които да се подведат под хипотезата на гражданския деликт (виновно и противоправно поведение, в причинна връзка от което да са настъпили вреди), както и фактите, водещи до ангажиране отговорността на възложителя - възлагане на работа на делинквента и причиняване на вредите при или по повод на извършването й. Това са правопораждащи факти и доказването им следва да се извърши от ищеца, и то пълно и главно - без да остава съмнение за осъществяването на фактите. По начало отговорността по чл. 49 ЗЗД има обезпечително-гаранционна функция. Тя не произтича от вината на лицето, което възлага работата, а настъпва, когато натовареното лице причини виновно щетата при и по повод изпълнението на възложената му работа. При това положение е очевидно, че то отговаря не за свои действия, а за действията на своя работник или служител. Терминът „възложил“, който се употребява в чл. 49 ЗЗД, е указание, че лицето, което извършва работата, се намира в определени отношения с този, който отговаря за неговите действия. С оглед на това, възлагане има в случая, когато работникът или служителят е длъжен да извърши работата по силата на отношенията, в които той се намира с лицето, което възлага. Отговорността на възложителя на работата по чл. 49 ЗЗД е отговорност пред пострадалите трети лица. За да възникне отговорността по чл. 49 ЗЗД, са необходими две условия: да има възлагане на работа и увреждането да е причинено по вина на работника или служителя, на когото е възложена работата. Вината се предполага до доказване на противното.

Според приетото от Софийски апелативен съд, ищецът твърди, че с определение № 27808/03.12.2018 г. СГС, І-21 състав, от една страна, е нарушено правото му на справедлив процес, а от друга – не са му осигурени ефикасни вътрешноправни средства за защита на неговите права и свободи.

Съдът е изложил, че според чл. 6, т. 1 КЗПЧОС всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения или основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок, от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. На първо място, правото на справедлив процес включва правото на достъп до съд. Това право на Е. М. не е нарушено - същият е подал искова молба, образувано е гражданско дело, съдът, в изпълнение на правомощията си по ГПК, е преценил допустимостта на образуваното производство, като неправилната му преценка е отстранена своевременно по реда на инстанционния контрол; делото е разгледано от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. Правото на ефективни правни средства за защита е регулирано в чл. 13 КЗПЧОС и в чл. 47 ХОПЕС. Съгласно чл. 13 КЗПЧОС всеки, чиито права и свободи, провъзгласени в Конвенцията, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции. В конвенцията няма легално определение за „правно средство за защита“, такова се извлича от практиката на ЕСПЧ. Така по делото „Клас и други срещу ФРГ“, с решението си от 06.09.1978 г., ЕСПЧ дава тълкуване на понятието „ефикасно вътрешноправно средство за защита“. Съобразно него най-важното изискване е правното средство за защита да бъде „ефикасно“ както по закон, така и на практика, и да бъде „вътрешноправно“, т. е. да е предвидено в правото на държавата. То трябва да е приложимо от независим национален орган и да може да подобри положението на пострадалия, както и да репарира, посредством обезщетение, причинените му от нарушението вреди. Според въззивния съд, в конкретния случай, и срещу нарушените с процесното определение права на Е. М., последният е разполагал с „ефикасно вътрешноправно средство за защита“, а именно: право на частна въззивна и на частна касационна жалба, които права са регламентирани съответно в глава двадесет и първа от ГПК - Обжалване на определенията, респ. чл. 274 - чл. 279 ГПК. Ищецът е реализирал пълноценно тези свои права, в резултат на което и с определение № 543/18.12.2019 г. по ч. гр. д. № 4337/2019 г. на ВКС прекратителното определение е отменено и делото - върнато на СГС за продължаване на съдопроизводствените действия по него, т. е. ищецът е получил ефективна и пълноценна правна защита на своите права.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за недопустимо, а при условията на евентуалност за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, на първо място, твърди, че в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК въззивният съд се е произнесъл по въпросите: 1. Задължително ли е участието на прокурор в делата по ЗОДОВ; 2. От кой съд и по какъв процесуален ред се разглеждат делата по искове срещу държавата за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз, образувани след 02.12.2019 г.; 3. Задължително ли е участието на прокурор в делата по ЗОДОВ.

По първия въпрос визира противоречие на атакувания от него пред ВКС акт с приетото в т. 15 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС; по втория – с решение № 16/02.03.2021 г. по гр. д. № 1914/2020 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 60241/14.12.2021 г. по гр. д. № 4726/2016 г. на ВКС, IV г. о., а по третия – с решение № 16/02.03.2021 г. по гр. д. № 1914/2020 г. на ВКС, IV г. о.

На второ място, жалбоподателят визира основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите, за които счита, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, поради липса на съдебна практика: 1. Когато делото срещу държавата за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз е образувано след 02.12.2019 г. (след влизане в сила на измененията в ЗИД на ЗОДОВ (ДВ, бр. 94/29.11.2019 г.) от граждански съд, на когото му е препратено от друг граждански съд, трябва ли гражданският съд да прекрати производството пред себе си и да препрати делото на съответния административен съд; 2. Какво означава по смисъла на § 6, ал. 2 от ЗИД на ЗОДОВ (ДВ, бр. 94 от 2019 г.), „неприключило до влизането в сила на ЗИД на ЗОДОВ (ДВ, бр. 94 от 2019 г.) производство.

На последно място, Е. М. се позовава и на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение, като твърди, че делото е разгледано от некомпетентен съд, като е дадена неправилна квалификация на иска. Счита, че делото е следвало да бъде разгледано от административен съд, като предявеният иск е с квалификация по ЗОДОВ, доколкото претенцията произтича от нарушения на правото на Европейския съюз.

От насрещната страна е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Първият въпрос от групата въпроси, за които се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, е неотносим към спора и не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Същият не е съобразен с решаващите съображения, изложени от Софийски апелативен съд, както и с обстоятелствата по делото, по което исковата молба е подадена и делото е образувано преди изменението на ЗОДОВ с ДВ, бр. 94/2019 г. Освен това в случая, дори ако приложение намира чл. 2в ЗОДОВ, е изключена компетентността на административните съдилища.

По втория въпрос от същата група не е обосновано приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, съгласно постановките на т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, още повече предвид ясната и непротиворечиво прилагана от съдилищата разпоредба на § 6, ал. 2 ПЗР на ЗИДЗОДОВ (обн. ДВ, бр. 94 от 2019 г.). Групата въпроси, формулирани в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, са изцяло ирелевантни към решаващите мотиви на въззивното решение, тъй като в решението си Софийски апелативен съд е заключил, че искът е с правна квалификация по чл. 49 ЗЗД, а не по ЗОДОВ; освен това делото по исковата молба на Е. М. (подадена в СГС на 16.07.2019 г.), е образувано преди 02.12.2019 г.

Въззивното решение е валидно и допустимо. Делото е разгледано от компетентен съд и при правилно определена квалификация на иска, с оглед изложените от ищеца фактически твърдения.

Решението на Софийски апелативен съд не е и очевидно неправилно.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 550 от 26.04.2023 г. по гр. д. № 3603/2022 г. на Софийски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.