О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2058
София, 25.04.2024 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на двадесет и девети февруари две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е. Т.
ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
МАРИЯ ХРИСТОВА
като разгледа докладваното от съдия М. Х. гр. дело № 2943 по описа за 2023г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба от Прокуратурата на Р. Б. чрез прокурор К., срещу въззивното решение №66/04.04.2023г. на Апелативен съд – Варна по в. г.д.№72/2023г.
В жалбата са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, като постановено при нарушение на съдопроизводствените правила, материалния закон и необоснованост.
Насрещната страна В. А. с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат Ю. Г., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице сочените основания за допускане на обжалването. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, трето гражданско отделение, намира следното:
Въззивният съд, след частична отмяна на решението на първостепенния Окръжен съд – Варна е осъдил Прокуратурата на Р. Б. да заплати на В. А. сумата от 12 000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени психически болки и страдания, негативни душевни преживявания, дискомфорт, стрес, притеснения и неспокойство в резултат от повдигнато срещу ищеца обвинение в извършването на престъпление, по което воденото от него наказателно производство по ДП №1/2019г. по описа на ОСлО при ОП – Варна, НОХД №191/2020г. на ВОС, е завършило с постановяване на оправдателна присъда (след триинстанционно производство), както и от факта на задържането му в ареста, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 01.07.2021г. до окончателното изплащане, на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ.
За да постанови този резултат, съдът установил от фактическа страна, че с постановление от 02.01.2019 г. на следовател по ДП № 1/2019 г. ищецът В. А. бил привлечен като обвиняем в извършване на престъпление по чл.116, ал. 1, т.3, вр. чл.115, вр. чл. 63, ал. 2, т. 1 от НК. С постановление на прокурор при ОП-Варна същият бил задържан за срок от 72 часа в ареста на Сектор „Арести“ към областна служба „Изпълнение на наказанията“ – Варна, за довеждането му пред ВОС, на осн. чл. 64, ал. 2 от НПК. С влязло в сила определение по ЧНД № 5/19г. на ВОС съдът взел мярка, на осн. чл. 386, ал. 1, т. 3 от НПК – „надзор на инспектора при детска педагогическа стая“ при съответното РУ на МВР, като ищецът бил освободен от ареста на 03.01.19г. около 14:00 ч. С прокурорско постановление от 03.01.19г., на осн. чл. 68, ал. 1 от НПК, по отношение на обвиняемия А. била постановена и мярката „Забрана за напускане на пределите на Р. Б. .
Въззивният съд установил още, че след няколкократно удължаване на срока за разследване по досъдебното производство, с Постановление от 09.10.19г. на следовател при ОСлО при ОП-Варна, В. А. бил привлечен като обвиняем в извършване на престъпление по чл. 118, вр. с чл. 116, ал. 1, т. 3, вр. чл. 115, вр. чл. 63, ал. 1, т. 3 от НК – за умишлено умъртвяване на баща си А. А., като деянието било извършено в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалия с насилие и тежка обида, от което е било възможно да настъпят тежки последици за виновния и неговите ближни – майка му С. А..
На 20.01.2020г. с постановление на следовател при ОСлО при ОП-Варна, ищецът А. бил привлечен като обвиняем в извършване на престъпление по чл.119, вр. чл. 63, ал. 1, т. 4 от НК – убийство при превишаване пределите на неизбежната отбрана. За това престъпление бил внесен обвинителен акт в съда и било образувано НОХД № 191/2020г. на ВОС. С постановената по същото дело присъда ищецът бил признат за виновен по повдигнатото му обвинение и му било наложено наказание лишаване от свобода за срок от 6 месеца, чието изтърпяване било отложено за срок от 2 години. След проведено обжалване, с постановената на 30.10.2020г. присъда по ВНОХД № 275/2020г. на ВАпС, осъдителната присъда по отношение на А. била отменена и същият признат за невинен по повдигнатото му обвинение по чл. 119, вр. чл. 63, ал. 1, т. 4 от НК. Оправдателната присъда била потвърдена с решение по наказателно дело № 481/2021г. на ВКС.
Въззивният съд кредитирал заключението по допуснатата комплексна съдебно-психиатрична и психологична експертиза, от което приел за установено, че най-силен стрес и психическо натоварване ищецът преживял непосредствено след извършване на акта, довел до смъртта на баща му; най-стресогенно за него (от всички травматични събития) било загубата на родния му баща, което породило у него чувството за вина и скръб, като всички останали само са допълвали това усещане. Съдът посочил, че травмата от това събитие дала лош фон на всички последващи преживявания на ищеца, като дори срещу него да не е било повдигнато обвинение, със сигурност са щели да настъпят поне част от проявилите се негативни емоции и последици. Въз основа на същото съдът направил извод, че основните фактори за преживения от В. А. стрес, страх, шок, притеснения и най-общо събития и действия, причинили неблагоприятен ефект върху емоционалното и психичното му състояние, довели и до промени в отличителните черти от характера на ищеца, били поведението на баща му в годините преди инцидента (емоционално отхвърляне и системен тормоз, причинили дългосрочни психо-травматични последици, развивайки у ищеца чувство за малоценност и безпомощност.); отнемането на живота на бащата и загубата на бащината фигура. На техния фон са се насложили и негативните преживявания на ищеца от воденото срещу него наказателно производство за убийството на неговия баща. Съдът констатирал, че към настоящия момент ищецът бил определен от вещите лица, като интровертен, тревожен и социално дистанциран. Влияние върху поведението му са оказали още внезапната смърт на подкрепящата фигура на кръстницата и унищожаването от недоброжелатели на отглежданите животни и домашния любимец на В.. Според вещите лица ищецът нямал психично разстройство, нито влошаване на психичното му състояние или актуална психическа травма, но същият се капсулирал и отдал на работа, за да не мисли за случилото се.
Съдът установил широка медийна разгласа на инцидента от 01.01.2019г., довела до смъртта на А. А., причинена от сина му В. А., сред които имало заглавия и изрази като: „непълнолетния убиец“, „момчето, което уби баща си след семеен скандал“, „убийството в Осеново след семеен конфликт между бащата и майката“.
Въззивният съд кредитирал и показанията на разпитаните по делото свидетели като последователни, вътрешно безпротиворечиви, относно непосредствено възприети факти и не противоречащи на останалия по делото доказателствен материал. От същите приел за установено, че широкия медиен отглас на инцидента се отразил негативно на ищеца А., който след запознаване с всички публикации по случая, започнал да плаче и се чувствал зле; в началото отказвал да посещава училище и да ползва обществен превоз, за да не комуникира с хората. По време на престоя му в ареста отказал да се храни и да пие вода, което продължило и след прибирането му у дома. Емоционалното му състояние се меняло според развитието на делото на отделните инстанции, като ту се подобрявало, ту се връщало в изходна позиция; страхувал се да не влезе в затвора, защото бил прочел много неща. Мнението на хората около него било разделено на две – част от тях го съжалявали, други го сочели с пръст; бил потискан от съучениците си, които знаели за инцидента, защото имало съмнение, че убийството е умишлено; имало промяна и в отношението на един от преподавателите му в училище; искал да учи дистанционно, за да не се среща с хората. Бил депресиран и спрял да се разхожда. Съдът приел, че ищецът изпитвал страхове и към настоящия момент, защото се страхувал хората на новото му работно място да не намерят публикации и да не разберат кой е.
Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът обосновал извод, че Държавата отговаря за вреди, причинени на граждани от органите на дознанието, следствието, прокуратурата и съда от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от него, или че то не е престъпление. Посочил е, че по делото е безспорно установено, че срещу ищеца било повдигнато обвинение за тежко престъпление – убийство на собствения му баща, квалифицирано като деяние по чл. 116, ал. 1, т. 3, вр. чл. 115, вр. чл. 63, ал. 2, т. 1 от НК (тъй като към 02.01.19г. ищецът бил навършил 17 години). Предвиденото наказание за това престъпление, след съобразяване на предвидената редукция на наказанието за непълнолетен извършител, било „лишаване от свобода от 5 до 12 години“, поради което същото било „тежко престъпление“. Установил, че това обвинение било поддържано в периода от 02.01.19г. до 09.10.19г. – 9 месеца и 7 дни. В периода от 09.10.19г. до 20.01.20г. ( 3 месеца и 11 дни) спрямо ищеца било повдигнато и поддържано обвинение за извършено престъпление по чл.118, вр. с чл. 116, ал. 1, т. 3, вр. чл. 115, вр. чл. 63, ал. 1, т. 3 от НК – за извършено убийство в състояние на афект, което не било тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, а за период от 1 година, 5 месеца и 10 дни му било повдигнато обвинение в убийство, извършено при превишаване пределите на неизбежната отбрана (л. 119, вр. чл. 63, ал. 1, т. 4 от НК), което също не било тежко. Общата продължителност на воденото спрямо ищеца наказателно производство, по което били предявявани и поддържани незаконно обвиненията, била 2 години, 5 месеца и 28 дни. Съдът отчел, че в рамките на този период ищецът бил задържан за около 38 часа, а малко над 9 месеца бил с обвинение за едно от най-тежко наказуеми деяния в действащия НК (за убийство на своя баща), дори и след предвидената редукция на наказанието за непълнолетни. През целия период ищецът е участвал в множество процесуално-следствени действия: психологично освидетелстване, вземане на биологичен материал, разпити след предявяването на всяко едно от обвиненията, предявяването на материалите, както и участия в по едно съдебно заседание пред първоинстанционния и въззивния съд. С постановената от първоинстанционния съд присъда същият бил признат за виновен в извършването на убийство, макар и при превишаване пределите на неизбежната отбрана. Това положение е продължило за периода от 02.06.2020г. до 30.10.20г. – 4 месеца и 28 дни.
Въззивният съд съобразил обстоятелството, че спрямо ищеца била постановена най-леката предвидена мярка за неотклонение за непълнолетните, която не му попречила за адекватното социално реализиране, свързано, както с довършването на образованието, така и с промяната на местоживеенето му след навършването на пълнолетие (през м. 12.2019г.). Взел предвид, че по време на престоя в местата за задържане (изолиран от останалите обвиняеми с оглед непълнолетната му възраст) ищецът спрял да се храни и да пие вода, което продължило и след прибирането му в къщи.
Съдът съобразил още възрастта на ищеца – към момента на привличането му като обвиняем той бил на 17 години, която възраст предполагала по-интензивна уязвимост към стресови фактори, по-трудно преодоляване на страховете и изобщо на негативните емоционални последици от такива фактори. Отчел личността на пострадалото лице – отличен ученик в частно училище, с много положителни прояви в извънкласните форми и събития. Училището му е било като втори дом и макар и да имал малко на брой приятели, комуникирал пълноценно с всички свои съученици. Отбелязал, че преди настъпване на инцидента, ищецът бил емоционално отхвърлен и системно тормозен от баща си, което развило у него чувство за малоценност и безпомощност за справяне в тази семейна ситуация, като към стреса от отнемането на живота на неговия баща, за да защити майка си се насложил и стреса от воденото спрямо него наказателно производство.
Въззивният съд отчел и негативното влияние на медийната разгласа на наказателното производство върху емоционалната и психична сфера на непълнолетния тогава ищец, който и понастоящем бил с ясно повишени стойности на тревожност, стремеж към самоизолация и опит за себеутвърждаване в един несигурен за него и враждебно настроен свят.
Въз основа на изложеното съдът направил извод, че в период от 2 години и 6 месеца ищецът бил подложен на негативни преживявания и емоции, стрес и притеснения, които се отразили негативно върху формирането на личността и психичните му преживявания, вкл. и след приключване на делото. При определяне размера на обезщетението съдът съобразил размера на минималната работна заплата за страната (съответно 560 лв., 610 лв. и 650 лв.), средният общ доход на едно лице по данни на НСИ: за 2019г. – 6 592 лв., за 2020г. – 7 002 лв. и за 2021г. – 7 705 лв., поради което направил извод, че адекватното парично обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди е в размер на 12 000 лв. Съдът приел за основателно искането за присъждане на законната лихва върху присъденото обезщетение, считано от 01.07.2021 г. до окончателното изплащане на сумата.
К. П. на Р. Б. обосновава допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по следните правни въпроси: 1/ Следва ли да съществува пряка причинно-следствена връзка между увреждането и претендираните вреди? Твърди, че въпросът е решен в противоречие с т.11 от ТР №3/2004г. и т.19 от ТР №1/2001г., като съдът не е изложил мотиви за причинно-следствената връзка и преценка какви конкретни по вид неимуществени вреди са доказани по делото, а това е от основно значение за приложимост на принципа за справедливост по чл.52 от ЗЗД; 2/ Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.52 от ЗЗД и следва ли определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди да се извърши от съда след преценка на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства, от значение за точното приложение на чл.52 от ЗЗД. Твърди, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с практиката на ВКС в т. ІІ от ППВС № 4/1968 г. на ВС, т.3 и т.11 от ТР №3/2005г. на ОСГК на ВКС, както и на т.19 от ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС. и 3/ За критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, разрешен в противоречие с практиката на ВКС: ППВС №4/23.12.1968г.; т.11 от ТР №3/2004г. на ОСГК на ВКС; решение №112/14.06.2011г. по г. д.№372/2010г. на ІV г. о.; решение №376/21.10.2015г. по г. д.№514/2012г. на ІV г. о.; решение №832/10.12.2010г. по г. д.№593/2010г. на ІV г. о.; решение №449/16.05.2013г. по г. д.№1393/2011г. на ІV г. о.; решение №554/2012г. по г. д.№266/2012г. на ІV г. о.; решение №263/21.03.2017г. по г. д.№627/2016г. на ІV г. о.; решение №70/29.03.2016г. по г. д.№5257/2015г. на ІV г. о.; решение №251/21.12.2015г. по г. д.№812/2015г. на ІІІ г. о.; решение №61/28.04.2016г. по г. д.№4546/2015г. на ІІІ г. о.
Формулираните от касатора въпроси са свързани с приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, както и за необходимостта при уважаване на исковете да е налице причинна връзка между повдигнатото обвинение и претърпените от пострадалите вреди. По тях е формирана задължителна практика на ВС и ВКС /посочена в изложението/ – ППВС № 4/23.12.1968 г. и т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и такава по реда на чл. 290 от ГПК, според която размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, след преценка на всички конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи. Тези обстоятелства са свързани с вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, а именно: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления – умишлени или по непредпазливост; дали ищецът е оправдан, респ. дали наказателното производство е прекратено по всички обвинения срещу него, или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му, при отчитане на неговата сложност (фактите, които е следвало да бъдат установени, броят на обвиняемите и свидетелите, необходимостта от събиране на доказателства и др.); интензитета на мерките на процесуална принуда – дали ищецът е бил задържан и продължителността на задържането му, вида и продължителността на другите мерки за неотклонение и на другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; дали срещу ищеца са водени и други наказателни производства; начинът, по който всичко това се е отразило на ищеца с оглед на личността и начина му на живот – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и др. Значение има и обстоятелството как се е отразило повдигнатото обвинение на професионалния живот на ищеца, когато то е за умишлено престъпление в област, която е професионалната реализация на обвиняемия, неговото съдебно минало, наличието или липсата на предишни осъждания. При определяне размера на обезщетението следва да се отчете и стандартът на живот в страната към периода на увреждането. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от него. За да се приложи правилно обществения критерий за справедливост, заложен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, е необходимо съдът да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички обстоятелства с правно значение за размера на претенцията, като отчете отражението им в неимуществената сфера на засегнатото лице и обоснове в мотивите резултата от направената преценка.
В конкретния случай, въззивният съд е разрешил поставените от страната въпроси в съответствие с посочените разрешевия. В обжалваното решение съдът е посочил кои обстоятелства счита за установени и за относими към определяне размера на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди: възрастта на пострадалия при започване на наказателното производство, респективно при приключването му; първоначално повдигнатото обвинение за тежко умишлено деяние, поддържано в продължение на 9 месеца и 7 дни; последващото му преквалифициране в по-леко; продължителността на наказателния процес и броя на проведените процесуалноследствени действия с участието на ищеца; наложените на същия мерки за неотклонение (задържане под стража за 38 часа; надзор на инспектор ДПС; „забрана за напускане пределите на Р. Б. ) и отражението им в ежедневието на лицето; постановената осъдителна присъда на първа инстанция; характера и интензитета на причиненото му увреждане – претърпените емоционални, психически страдания и дискомфорт; факта, че за целия период на производството ищецът е чувствал притеснение, страх от осъждане, психическо напрежение, затваряне в себе си, накърняване на доброто име; влошаването на здравословното му състояние, което според съда е в пряка причинна връзка с наказателното производство; факта, че е станал затворен и спрял да общува със съучениците и приятелите си, не е желаел да ходи на училище и да излиза на улицата, за да не среща хора и съучениците си. Съдът отчел и липсата на предходни осъждания на обвиняемия А., което е от значение за личността на лицето, търсещо обезщетение, както и обстоятелството, че претърпените вреди са пряка и непосредствена последица от повдигнатото му обвинение. Съдът съобразил още медийната разгласа на воденото срещу ищеца наказателно производство и стандартът на живот в страната към периода на увреждането. Въззивното решение е постановено въз основа на цялостната преценка на събраните по делото доказателства и установените правно-релевантни обстоятелства, при приложение на критериите за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, в съответствие с формираната съдебна практика. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК.
На основание чл. 78 от ГПК и направеното искане касаторът Прокуратурата на Р. Б. следва да бъде осъден да заплати на В. А. сумата от 500 лв., представляваща направените пред настоящото инстанция разноски за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №66/04.04.2023г. на Апелативен съд – Варна по в. гр. д.№ 72/2023 г.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Р. Б. да заплати на В. А. с ЕГН [ЕГН] сумата от 500 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: