О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 4178

София, 19.12.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и третата година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. Ф.

ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ

ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА

като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр. д. № 2974 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на М. Е. А., с адрес в [населено място], представлявана от адв. Т. Д., против решение № 146 от 24 април 2023 г., постановено по в. гр. д. № 98/2022 г. по описа на Окръжен съд С. З. с което е потвърдено решение № 143 от 21 декември 2022 г., постановено по гр. д. № 454/2022 г. по описа на Районен съд Раднево, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от А. искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 128, т. 2 КТ, чл. 224 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, срещу „Многопрофилна болница за активно лечение д-р Д. Ч. – Раднево“ ЕООД за заплащане на сумата от 1200 лева трудово възнаграждение за м. декември 2019 г., сумата от 1200 лева трудово възнаграждение за м. януари 2020 г. и сумата от 480 лева трудово възнаграждение за м. февруари 2020 г., за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за разликата над сумата от 3057,93 лева до общо претендираните 6280 лева, и за мораторно обезщетение върху главница от 9160 лева за периода 14.02.2020 г.-01.06.2022 г. за разликата над сумата от 712,66 лева до общо претендираните 2134,79 лева, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 368/2022 г. на Районен съд Раднево; отхвърлени са като погасени чрез съдебно прихващане предявените от А. срещу болницата искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 128, т. 2 КТ, чл. 224 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за сумата от 3057,93 лева и за мораторно обезщетение върху главница от 3057,93 лева за периода 14.02.2020 г.-01.06.2022 г. за сумата от 712,66 лева, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 368/2022 г. на Районен съд Раднево, с насрещно установено вземане на „Многопрофилна болница за активно лечение Д-р Д. Ч. – Раднево“ ЕООД срещу А. с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за получени без основание суми като трудови възнаграждения и за допълнително материално стимулиране за периода м. август 2019 г.-м. ноември 2019 г. в общ размер на 20026,52 лева.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон. Въззивният съд не обсъдил обстоятелството, че списъците (предложенията) на служителите и размера на паричните средства за всеки един от тях се изготвят от служител в „Труд и работна заплата“, а списъкът се утвърждава и се подписва съответната заповед от управителя на болницата – д-р М. У.-К., след което се дава на касатора за изпълнение. Управителят на болницата е получавал в продължение на повече от една година най-много средства като ДМС и била заинтересована при даването на показанията си, тъй като не само знаела за даването на тези средства (всички заповеди и списъци били утвърдени и подписани от нея), но и като управител не предприела никакви мерки за прекратяване на тази практика, тъй като лично се е облагодетелствала от нея. Именно показанията на този свидетел били в основата на извода на въззивния съд, че А. не била добросъвестна при изпълнение на трудовите си задължения, след като тя е изпълнявала разпорежданията на своя работодател, без да има участие при съставянето на списъците и изготвянето на заповедите за ДМС. Касаторът сочи още, че не били налице предпоставките за извършване на прихващане, тъй като не било установено по основание ликвидно насрещно вземане на работодателя. Липсвало нещо, получено от служителката без основание, на неосъществено или отпаднало основание. Не било установено с влязъл в сила акт задължение на служителката – не била реализирана нито ограничената, нито пълната й имуществена отговорност съгласно КТ, за да е налице неоснователно обогатяване. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Ответникът по касационната жалба „Многопрофилна болница за активно лечение Д-р Д. Ч. – Р.“ ЕООД не представя отговор на жалбата.

В обжалваното решение въззивният съд приема за установено, че А. е заемала длъжност „главен счетоводител“ при ответника въз основа на безсрочен трудов договор. Със заповед № 16/13.02.2020 г. е прекратено трудовото правоотношение между страните на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ поради неплатени трудови възнаграждения, считано от 13.02.2020 г. В цитираната заповед е посочено да се изплати на служителката обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за неизползван платен годишен отпуск в размер на 61 дни. В полза на А. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 02.06.2022 г. за сумите от 2880 лева неплатени трудови възнаграждения за месеци декември 2019 г., януари 2020 г., частично за февруари 2020 г., и обезщетение по чл. 224 КТ в размер на 6280 лева, ведно със законната лихва от 01.06.2022 г., както и сумата от 2134,79 лева мораторно обезщетение за периода 14.02.2020 г.-01.06.2022 г. След постъпило възражение по чл. 414 ГПК, А. е предявила иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК.

По делото са събрани писмени и гласни доказателства относно размера на трудовото възнаграждение на служителката и изпълнението на служебните й задължения. С приетото заключение на икономическа експертиза е установен размерът на брутното трудово възнаграждение на служителката за месеците декември, януари и февруари. С показанията на св. Т., работила на длъжност „главен счетоводител“ преди А. и повторно след напускането на последната, се сочи, че финансовото състояние на болницата било много лошо, имало много задължения, загубата била увеличена много и финансовият резултат за 2019 г. бил отрицателен, документацията била в насипно състояние, имало множество неосчетоводени документи от м. юли 2019 г., от м. август 2019 г., които е следвало да се осчетоводяват ежемесечно, но това не било сторено; в счетоводството дори липсвали документи, а задължение на главния счетоводител е било да организира счетоводството и да следи за документацията. Освен това през 2019 г. А. получавала ДМС в изключително големи размери, от по 5000-6000 лева, докато болницата била на загуба. Точните размери на тези суми се установяват от приетите по делото писмени доказателства и заключението на икономическата експертиза. В показанията на св. У.-К., управител на болницата за процесния период, се сочи, че отишла и попитала А. и служителката ТРЗ защо са определяли и плащали такива суми, при което те й отговорили, че „те така се били оценили, а тя нищо не разбирала от счетоводство“, след което подали молби за напускане поради неизплатени заплати, и напуснали; даваната на свидетелката от А. счетоводна информация била същата като даваната в общината, но после се установило, че в тази информация имало неверни данни; отрича се К. да е разрешила изплащане на ДМС за 2019 г. за главния счетоводител; подписвала празни заповеди за ДМС за медицинския персонал, а не за администрацията, без посочена сума, тъй като такъв бил редът и тъй като дейностите се отчитали в последващ месец; К. казала на А., че за администрацията ДМС нямало да се дава, но въпреки това А. и служителката ТРЗ, която изготвяла заповедите, в разрез с нейните нареждания раздавали ежемесечно ДМС и на администрацията.

Въз основа на събраните доказателства въззивният съд приема, че през 2019 г. служителката не е осъществявала с дължимата грижа задълженията си по ЗСч и ЗДДС, тъй като имало множество неосчетоводени документи и цялостно документацията не била добре подредена, което противоречало на Националните счетоводни стандарти; А. самоволно и в разрез с нарежданията на работодателя и нормите на трудовото законодателство се е разпореждала с паричните средства в дружеството, без знанието на управителя на болницата, като си е определяла и начислявала ежемесечно ДМС в изключително големи размери, значително надвишаващи нейното основно трудово възнаграждение, а и дори многократно надвишаващо ДМС на останалите служители на болницата. Макар че финансовото състояние на болницата през 2019 г. изключвало получаването на ДМС, служителката го е начислявала с цел да получи такова за себе си, като така е пренебрегвала правилата и методиката за възнаграждения. Освен това А. не е водила актуални щатни разписания. С оглед всичко изложено съдът е стигнал до извода, че служителката е проявила недобросъвестност при изпълнение на задълженията си и качеството на извършената от нея работа е в пълен разрез със законовите изисквания, затова не й се дължи трудово възнаграждение. По отношение на обезщетението за неизползван платен годишен отпуск съдът приема, че към датата на прекратяване на трудовото правоотношение служителката има такъв отпуск в размер на 61 дни. Въз основа на допълнителното заключение на икономическата експертиза се приема, че нетният размер на неизползвания платен годишен отпуск (след удържане на дължим данък от 10%) е 3057,70 лева, за която сума предявеният иск е основателен. Дължимото мораторно обезщетение върху тази сума е изчислено в размер на 712,66 лева за периода 14.02.2020 г.-01.06.2020 г.

Във връзка с направеното от ответника възражение за съдебно прихващане, съдът най-напред установява, че получените нетни размери на трудово възнаграждение и ДМС за периода м. август 2019 г.-м. ноември 2019 г. се равняват на 20026,52 лева. Въззивният съд приема, че тези суми са получени без основание, доколкото трудово възнаграждение се дължи при добросъвестно полагане на труд в полза на работодателя, но не и когато се полага труд в лична полза, при злоупотреба с доверието на работодателя, с цел неправомерно да се усвоят суми на работодателя, с които лицето може да се разпорежда заради заеманата длъжност. Относно ДМС не само не е имало основание за начисляването им съобразно правилата за определяне на ДМС, но те са и противоправно начислени и получени от А.. Съдът счита, че нормата на чл. 271 КТ е неприложима при констатираната недобросъвестност от служителката при изпълнение на трудовите й функции, при което е целяла единствено лично облагодетелстване, но не защита интереса на работодателя. Затова получените суми следва да бъдат върнати на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД. Доколкото се установява получаване на сума от 20026,52 лева, значително надвишаваща дължимите суми по исковете по чл. 224 КТ и чл. 86 ЗЗД, съдът е допуснал поисканото от ответника съдебно прихващане и е отхвърлил исковете на това основание.

Касационният съд намира, че не е налице поддържаното основание за допускане на касационното обжалване, очертано в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът преповтаря доводите си за неправилност на въззивното решение, като не е успял да формулира общото основание за допускане на касационното обжалване – не е заявен правен въпрос съобразно критериите, дадени в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС. Конкретно се твърди, че неправилно е прието, че служителката е изпълнявала недобросъвестно трудовите си задължения, като в действителност тя е изпълнявала разпорежданията на управителя; също неправилно е прието, че е налице неоснователно обогатяване, както и че съществуват предпоставките за извършване на съдебно прихващане. Във връзка с всички тези оплаквания обаче касаторът се е задоволил да посочи банкетно, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, респ. ВС, без да го уточни. Липсата на правен въпрос не може да бъде преодоляна с посочването на съдебна практика, чието тълкуване касаторът счита за противно на дадено от въззивния съд разрешение, тъй като не може да се определи по кой въпрос се търси твърдяното противоречие. Въпрос не може да бъде изведен и от пълния текст на изложението и при съпоставянето му с касационната жалба. Посочените по-горе доводи относно правилността на решението не подлежат на преценка във фазата по допускане на касационното производство. Това е така, защото проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт следва да се извърши в открито съдебно заседание с участие на страните – след допускане на касационното обжалване и при разглеждане на касационната жалба по реда на чл. 290 ГПК, при спазване на основните принципи на гражданския процес за непосредственост и устност. Липсата на правен въпрос по обусловилите изхода на спора разрешения на въззивния съд препятства възможността касационното обжалване да бъде допуснато при условията на чл. 280, ал. 1 по единствено поддържаното допълнително основание за това – чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

При този изход на спора на касатора не се дължат разноски за касационното производство.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.,

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 146 от 24 април 2023 г., постановено по в. гр. д. № 98/2022 г. по описа на Окръжен съд С. З.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: