О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1274

София, 20.03.2024 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на деветнадесети февруари през две хиляди и двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:Мими Фурнаджиева

ЧЛЕНОВЕ:Велислав Павков

Десислава Попколева

като разгледа докладваното от съдия Попколева гр. дело № 3001 по описа за 2023 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Р. Б. чрез С. Л. – прокурор при Апелативна прокуратура, [населено място] против решение № 68/21.04.2023 г. по в. гр. д. № 110/2023 г. на Апелативен съд П. в частта, с която като е потвърдено решение № 422 от 16.12.2022 г. по гр. д. № 41/2022 г. на Окръжен съд Хасково, касаторът е осъден да заплати на К. А. С., на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ сумата от 15 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди, търпени вследствие на незаконно повдигнато обвинение за престъпление по чл. 321, ал.3, пр.2 и пр.4, т.2 вр. ал.2 НК, производството по което е прекратено с постановление от 21.03.2019 г. по ДП № 2/2015 г., влязло в сила на 05.07.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 05.07.2019 г. до окончателното изплащане.

Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу въззивното решение, което подлежи на обжалване.

Касаторът обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. Доводите са свързани с нарушаване на принципа за справедливост, регламентиран в чл.52 ЗЗД, с необсъждане на всички обстоятелства, имащи значение при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и връзката им с повдигнатото обвинение, което е довело до неправилно определяне на обема и интензивността на търпените вреди, респ. и на техния паричен еквивалент и с необосновано присъждане на обезщетение за вреди, за които липсват доказателства да са в пряка причинно-следствена връзка с незаконно повдигнатото обвинение. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се повдига въпроса за задължението на съда, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, да изследва и да установи пряката и непосредствена причинна връзка между незаконно повдигнатото обвинение и настъпването на вредите, както и въпроса как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД и какво е съдържанието на понятието „справедливост“. По първия въпрос се поддържа, че по него въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 3/22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г, както и с разрешението, дадено в решение № 449 от 17.06.2009 г. по гр. д. № 3696/2007 г. на IV г. о. на ВКС. По втория въпрос се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с разрешението, дадено в т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 832 от 10.12.2010 г. по гр. д. № 593/2010 г. на IV г. о., решение № 5/13.03.2013 г. по гр. д. № 638/2012 г. на III г. о., решение № 25/11.02.2014 г. по гр. д. № 5302/2013 г. на III г. о., решение № 115 от 5.04.2012 г. по гр. д. № 593/2011 г. на IV г. о. и решение № 186 от 206.2013 г. по гр. д. № 30/2013 г. на III г. о.. Поддържа се, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В срока за отговор не е постъпил такъв от насрещната страна К. А. С..

За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което на ищеца е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 15 000 лв., въззивният съд е приел, че наличието на повдигнато обвинение спрямо ищеца, производството по което е прекратено, обосновава предпоставките за ангажиране отговорността на Прокуратурата на РБ на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ и съгласно чл.4 ЗОДОВ на обезщетение подлежат всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от незаконно повдигнатото обвинение. При съобразяване на трайната практика на ВКС, въззивният съд е приел, че когато се претендира обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение, ищецът не е длъжен да твърди и доказва преживения обичаен страх, напрежение и стрес от наказателна отговорност и полученият обичаен емоционален и социален дискомфорт от упражнената принуда, като неудобство и срам от положението на обвиняем, напрежение в семейния и социалния кръг през периода на наказателното производство. Единствено за останалите вреди над обичайните за такъв случай или други специфични увреждания, е необходимо да има твърдения и доказателства, ангажирани от ищеца. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е преценил всички обстоятелства, имащи отношение към размера на обезщетението: тежестта на обвинението – за тежко умишлено престъпление, извършено от ищеца като митнически инспектор в Митница „С.“, за което се предвижда наказание от 3 до 10 години; периода на воденото наказателно производство – 3 години и половина, който срок е приет за разумен с оглед вида и характера на обвинението и броят на лицата, на които е било повдигнато обвинение; задържането му за 24 часа, извършени личен обиск на лицето, на дома му и на автомобила му; взетата мярка за неотклонение – парична гаранция в размер на 5 000 лв. и наложена забрана да напускане на пределите на страната, които са отменени поради изтичане на сроковете по чл.234, ал.8 НК; прекратяване на служебното му правоотношение със заповед от 7.01.2019 г. на Директора на Агенция „Митници“, считано от 8.01.2019 г. на основание чл.107, ал.1, т.5 ЗДС във вр. чл. 10, ал.1, изр.2 ЗМ поради обективна невъзможност държавният служител да изпълнява задълженията си извън случаите на чл.103, ал.1, т.3 ЗДС, привлечен като обвиняем за умишлено престъпление от общ характер, като впоследствие е възстановен с влязло в сила решение от 14.07.2020 г.; Съдът е приел, че в конкретния случай за ищеца са настъпили вреди – засегната била неговата трудова реализация и начинът му на живот, сринат е бил обществения и професионален авторитет, социалните му контакти – ограничени. Посочено е, че независимо от разумния срок за провеждане на наказателното производство, през тези три години и половина, ищецът е претърпял много тежък период от живота си, който не може да бъде определен като кратък и е налице накърняване на личния му живот, като засягането на емоционалния и социалния му статус е съществено, но обратимо, а за здравословното му състояние няма настъпили трайни последици. При тези конкретни обстоятелства, имащи значение при определяне размера на обезщетението, въззивният съд е приел, че обезщетение в размер на 15 000 лв. е съответен на изискването на чл.52 ЗЗД. За неоснователни са намерени оплакванията на ответната страна, че първоинстанционният съд не е отчел разумния срок на провеждане на наказателното производство, факта, че то е приключило в досъдебната фаза, ниския интензитет на извършените с ищеца процесуални действия, характера на взетата мярка за неотклонение „парична гаранция“, както и факта, че ищецът не е ангажирал доказателства за реално осуетени негови пътувания в чужбина поради наложената му забрана да напуска пределите на страната. Посочено е, че наложената мярка несъмнено ограничава свободното придвижване на ищеца и именно тава е отчетено в случая, тъй като ищецът е следвало да се съобразява с нея. В случай, че за него е била възникнала ситуация, налагаща напускане на страната и той не е могъл да го направи, вкл. и поради отказ за даване на разрешение, каквито твърдения ищецът не излага, то в този случай размерът на обезщетението би следвало да бъде завишен. На последно място съдът е изложил, че при определяне на размера на обезщетението е взето предвид и обстоятелството, че в случая не са налице трайни увреждания на физическото и психическото здраве на ищеца, като именно поради него обезщетението е определено в сравнително по-нисък размер в сравнение с този, който би бил справедлив при незаконно обвинение срещу длъжностно лице, с оглед служебното му качество и заеманата преди обвинението длъжност „митнически инспектор“.

При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения:

Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т. е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По въпроса, обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, съдът следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Р. Б. или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона.

Първият въпрос на прокуратурата е за задължението на съда, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, да изследва и да установи пряката и непосредствена причинна връзка между незаконно повдигнатото обвинение и настъпването на вредите, в който смисъл е задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 3/22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г. Въззивният съд не е нарушил разясненията, дадени в т.3 и т.11 от посоченото тълкувателно решение, тъй като именно въз основа на събраните пред първата инстанция доказателствени средства, въззивният съд е изложил собствени мотиви кои вреди са установени и че по отношение на кои от тях е налице причинно-следствена връзка с незаконното обвинение. На следващо място се поддържа, че по приложението на чл.52 ЗЗД - какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, е дадено разрешение от въззивния съд в противоречие с разрешението, дадено в т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г., както и с посочената съдебна практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 ГПК. Съгласно константната практика на ВКС, справедливостта като критерий за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди, винаги включва конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите права са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливостта включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените вреди, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. От съпоставката на съобразените в сочените решения индивидуални критерии с тези по настоящото дело е видно, че в разглежданите случаи не са взети предвид едни и същи основни факти, т. е. не се констатира сходство в основните критерии, което да обоснове наличието на различна практика на ВКС във връзка с определяне на справедлив размер на обезщетението съобразно критерия на чл.52 ЗЗД. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, с оглед различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. Ето защо, въпросът за съдържанието на понятието „справедливост“ при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, също не обуславя допускане на касационното обжалване.

Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице релевираното в изложението към касационната жалба на ответника основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 68/21.04.2023 г., постановено по в. гр. д. № 110/2023 г. по описа на Апелативен съд П..

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: