О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 984

гр. София, 18.04.2024г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, ІІ отделение, в закрито заседание на тринадесети март, две хиляди и двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Б. Й.

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ХОРОЗОВА

ИВАНКА АНГЕЛОВА

като разгледа докладваното от съдия Ангелова т. д. № 1165/2023 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Ю. Б. АД, чрез процесуален представител, против Решение № 379 от 24.03.2023 г. по в. гр. д. № 2143/2022г. на Апелативен съд – София, с което е обезсилено постановеното от Софийски градски съд Решение № 583 от 21.03.2022 г. по гр. д. № 9149/2021г. в частта, с която по предявения от „Ю. Б. АД насрещен инцидентен установителен иск против З. С. Р. и Т. П. Р. е поправена на основание чл.28, ал. 2 ЗЗД допусната грешка в пресмятането в Споразумение за разсрочване на парично задължение от 12.05.2015г., сключено между „Ю. Б. АД, от една страна, и З. С. Р., Т. П. Р. и Е. Т. Р. /починала впоследствие/, като в т.1 от споразумението задължението по Договор за кредит HL 32237/14.02.2008г. да се чете „ в размер на 49 215 лв.“, вместо неправилно изписаното 25 157 лв., а задължението по Договор за кредит HL 17809/19.12.2006г. да се чете „в размер на 17 327лв.“, вместо неправилно изписаното 8 857лв. Въззивното решение се обжалва и в частта, с която след отмяна на Решение № 583 от 21.03.2022 г. по гр. д. № 9149/2021г. на СГС в частта, с която е отхвърлен предявеният от З. С. Р. и Т. П. Р. против „Ю. Б. АД иск с правно основание чл.439 ГПК, е признато за установено, че З. С. Р. и Т. П. Р. не дължат при условията на солидарност на взискателя „Ю. Б. АД паричните вземания по изпълнителен лист от 09.09.2014г., издаден на основание Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК по ч. гр. д. № 9554/2014г. от Софийски районен съд и по изпълнителен лист от 30.04.2014г., издаден на основание Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК по ч. гр. д. № 9553/2014г. от Софийски районен съд, по образуваните изп. д. № 20158460400037 и изп. д. № 20158460400036, двете по описа на ЧСИ, вписан под № 846 в регистъра на Камарата на ЧСИ, с район на действие Софийски градски съд, поради изпълнение на задълженията. Със същия съдебен акт Апелативен съд – София е осъдил „Ю. Б. АД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на Т. П. Р. деловодни разноски за първата инстанция в размер на 7 397, 48 лв. и за въззивното производство в размер на 11 649, 59 лв., а на З. С. Р. деловодни разноски за първата инстанция в размер на 3 430 лв. и за въззивното производство в размер на 8 385 лв.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно, постановено при нарушение на материалния закон и допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради което се претендира неговата отмяна. Касаторът възразява срещу дадената от въззивния съд правна квалификация на предявения от него инцидентен установителен иск, като такъв по чл.124, ал.4 ГПК, предмет на който бил спорен факт, а не по чл. 212 ГПК, с предмет спорно правоотношение, съобразно заявеното. Позавава се на немотивираност на аткуваното решение поради липса на анализ на доказателствата, на собствена преценка на доказателствената им стойност, както и необоснованост на извода досежно правното естество на сключеното между страните спорумение.

Допускането на касационното обжалване е обосновано с наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. По отношение допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпрос, решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС, обективирана в тълкувателни решения и постановления, съответно изброени, но без да формулира правен въпрос.

В хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси, по отношение на които се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото,

1. Следва ли съдът да установи размера на цялото задължение на страна по договор, за да се произнесе по предявения отрицателен установителен иск за недължимост (погасяване) на част от цялото задължението ?;

2. Съдът по свой почин ли следва да установи цялото задължение или следва да има изявления на някоя от страните за установяване на цялото задължение ?;

3. В случай, че следва да има волеизявление от една от страните, какъв е процесуалният ред за това - чрез насрещен иск, отделен иск или инцидентен установителен иск ?;

4. Съгласно разпоредбата на чл.28, ал.2 ЗЗД, грешката при пресмятане не е предпоставка за унищожаване, а подлежи на поправяне. Какъв е процесуалният ред за това поправяне ?;

5. Счита ли се за грешка в пресмятането, когато сумите са сметнати в различна валута, но срещу сумата е посочено вярното наименование на валутата ?;

6. Представлява ли неоснователно обогатяване, когато вследствие на грешка в пресмятането, длъжникът е изплатил наполовина по-малка сума от действителното задължение ?;

7. Допустими ли са свидетелски показания, които да удостоверят процедурите в една институция, каквато е банката по одобряване на едно споразумение - от постъпването на молбата от страна на длъжниците до подписване на споразумението, относно фазите на изготвяне на одобрение, процеса на одобрение и механичното изготвяне на споразумение ?;

8. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички събрани по делото доказателства, като посочи мотиви за възприятията си относно всяко от тях ?;

9. Счита ли се за недобросъвестно поведението на страна по договорно задължение, когато молбата й за допълнително споразумение не съответства на текста на споразумението, без да са изтъкнати причините за това и да има договорки в тази насока и задължението е намалено наполовина без да има воля у кредитора ? Представлява ли това доказване волята на страната ?

По въпрос № 8 се излагат доводи, че е налице и самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване поради оскъдност на мотивите, в които е описана несъществуваща фактическа обстановка.

Ответниците – З. С. Р. и Т. П. Р., чрез процесуален представител, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представят самостоятелни отговори, с които изразяват становище за неоснавателност на основанията за допускане на касационно обжалване и на касационната жалба. Претендират присъждане на направените разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за изготвени отговори на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Производството пред Софийски градски съд е било образувано по предявен от З. С. Р. и Т. П. Р. срещу „Ю. Б. АД иск с правно основание чл.439 ГПК за установяване, че не дължат при условията на солидарност на взискателя „Ю. Б. АД паричните вземания по изпълнителен лист от 09.09.2014 г., издаден на основание Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК по ч. гр. д. № 9554/2014 г. от Софийски районен съд и по изпълнителен лист от 30.04.2014 г., издаден на основание Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК по ч. гр. д. № 9553/2014 г. от Софийски районен съд, поради пълно изпълнение на задълженията в хода на изпълнителното производство по двете дела. Първоинстанционният съд е приел за съвместно разглеждане предявен от ответната банка срещу ищците инцидентен установителен иск, квалифициран като такъв по чл.28, ал.2 ЗЗД, с предмет поправяне на грешка, допусната вследствие на неверни пресмятания в сключеното между страните споразумение от 12.05.2015 г. С постановеното по спора решение Софийски градски съд е поправил на основание чл.28, ал.2 ЗЗД допусната грешка в пресмятането в Споразумение за разсрочване на парично задължение от 12.05.2015г. и е отхвърлил като неоснователен иска с правно основание чл.439 ГПК по съображения, че ищците продължават да дължат суми по двата изпълнителни листа.

Сезиран с жалба на ищците, след анализ на събраните доказателства съставът на Апелативен съд – София е установил, че между ищците и ответника били сключени Договор за кредит HL 17809 от 19.12.2006 г. и Договор за кредит HL 32237 от 14.02.2008 г., сумите по които били уговорени и получени в български лева, като съобразно погасителните им планове били погасявани до 2014г. Поради неизпълнение от страна на длъжниците банката обявила двата кредита за предсрочно изискуеми и подала заявления по чл.417 ГПК, по които били образувани две заповедни производства и съответно били издадени: Заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист от 30.04.2014г. по ч. гр. д. № 9553/ 2014г. от Софийски районен съд, с който ищците били осъдени при условията на солидарност да заплатят главница в размер на 42 998,17 лв., ведно със законната лихва, считано от 21.02.2014г.; възнаградителна лихва, в размер на 3 165,83 лв. за периода от 10.08.2013г. до 20.02.2014г.; такса в размер на 289,02 лв. за периода от 13.05.2013г. до 20.02.2014г., държавна такса в размер на 929,06 лв. и адвокатско възнаграждение в размер на 1 097,44 лв.; Заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист от 09. 09.2014г. по ч. гр. д. № 9554/2014г. от Софийски районен съд, с който ищците били осъдени при условията на солидарност да заплатят главница в размер на 27 328, 94 лв., ведно със законната лихва, считано от 21.02.2014г.; мораторна лихва в размер на 2 081,06лв. за периода от 10.08. 2013г. до 20. 02.2014г.; такса в размер на 218,95лв. за периода от 08.01.2013г. до 20.02. 2014г., държавна такса в размер на 592,58 лв. и адвокатско възнаграждение в размер на 895,55 лв. Въз основа на изпълнителни листове от 30.04.2014г. и от 09.09.2014г. по молба на банката били образувани съответно изп. д. № 20158460400037 и изп. д. № 20158460400036 по описа на ЧСИ, вписан под № 846 в регистъра на Камарата на ЧСИ, с район на действие Софийски градски съд, който връчил покани за доброволно изпълнение и длъжниците направили плащания за сумата от 12 378 лв. С молба от 16.02.2015г. длъжниците поискали от взискателя да определи остатъка от паричните задължения по всеки един от договорите и да разсрочи тяхното изпълнение.

От приложената от ответника справка-извлечение за паричните задължения по двата договора към 08.04.2015г. било установено, че длъжниците са направили две плащания - с първото плащане на 09.05.2014 г. били погасени разноски в размер на 7 400 лв., а с второто, направено в периода от месец февруари до 08.04.2015г., т. е. след образуването на изпълнителните дела, била преведена общо сумата от 12 378 лв.

Прието е също така, че на 12.05.2015 г. ищците и ответника сключили Споразумение за разсрочване на задължението на четири равни вноски в срок от 12 месеца, платимо от З. Р. и Т. Р. поотделно, в размер на сумата от 3 600 лв., като в споразумението изрично било посочено, че към 08.04.2015г., остатъкът на паричното задължение по Договор за кредит HL 17809 от 19.12.2006г. е в размер на 8 857 лв., а остатъкът на задължението по Договор за кредит HL 32237 от 14.02.2008г. е в размер на 25 157 лв., като общото парично задължение възлизало на 34 014 лв. С член 2 от Споразумението било уговорено, че всеки един от длъжниците ще заплати четири равни вноски в размер на 3 600 лв. в срок до 12 месеца, т. е. на всеки три месеца, след което ще отговарят на условията за рефинансиране.

Въз основа на представените от ищците писмени доказателства е прието, че всеки от тях е направил плащанията по споразумението, вследствие на което задължението в размер на 34 014 лв. било изцяло погасено.

Обсъдено е прието в първоинстанционното производство заключение на счетоводна експертиза, вещото лице по която е установило задълженията на ищците съобразно издадените изпълнителни листове към 08.04.2015г., към датата на подписване на споразумението и една година след това, както и към датата на извършване на експертизата. Посочено е, че експертизата е установила, че описаният в споразумението размер на задълженията не съответства на счетоводните регистри; че самото споразумение не е било осчетоводено, както и че всички задължения в договорите за кредит били уговорени и осчетоводявани в български лева.

От правна страна въззивният съд е приел, че спорът между страните е свързан с отговора на два въпроса – този за допустимостта на решението в частта, с която по приетия за съвместно разглеждане инцидентен установителен иск съдът се е произнесъл с диспозитив като по предявен конститутивен иск и на практика внесъл промяна в съдържанието на едно материално правоотношение по начина, по който се допуска поправка на очевидна фактическа грешка в съдебен акт по реда чл. 247 ГПК - в противоречие с правовия ред, посочен в чл.28, ал.2 ЗЗД, и втория - дали съдържанието на сключеното от страните споразумение ги обвързва и дали представлява валидна новация на задълженията, възникнали от двата договора за кредит.

Недопустимостта на приетия за съвместно разглеждане инцидентен установителен иск въззивният съд е обосновал с тезата, че в разгледаните в съдебната практика случаи поправянето на грешка по чл.28, ал.2 ЗЗД се реализира с осъдителен, а не с установителен иск. В тази връзка е посочено, че установяването на факти по съдебен ред е възможно единствено в случаите по чл.124, ал.4 ГПК, като фактът, че е налице грешка в пресмятането, не е сред предвидените в закона случаи. С оглед приетата недопустимост на предявения инцидентен установителен иск, въззивният е обезсилил решението на първоинстанционния съд в тази му част и е прекратил производството по същия.

По отношение на отрицателния установителен иск с правно основание чл.439 ГПК въззивният съд е приел за установено, че в хода на изпълнителното производство, в което ЧСИ е наложил запори и е насрочил опис на недвижим имот, длъжниците са направило частично погасяване на задълженията и са поискали сключване на споразумение, в което да се посочат паричните задължения и да се постигне съгласие за тяхното разсрочване на 12 месеца. Посочено е, че проверката за размера на паричните задължения е направена в счетоводството на банката /взискателя/ и съответните длъжностни лица са предложили условията, при които да се сключи споразумението. Акцентирано е, че със същото страните са установили остатъка от паричните задължения по всеки един от договорите за кредит и начина за тяхното погасяване. Прието е, че споразумението е валидно и обективно новира по смисъла на чл.107 ЗЗД задълженията, възникнали от двата договора за кредит, за който извод съдът са е позовал на Решение № 147 от 23.07.2012г. по гр. д. № 627/2011г. на ІІІ г. о. на ВКС. Изложено е, че от съдържанието на процесното споразумение ясно и недвусмислено се установява размерът на паричните задължения в български лева и сроковете за тяхното погасяване в същата валута, като фактът, че длъжниците в срок са направили всички плащания на паричните суми по същото не е било оспорено от банката. Според съда, този нов юридически факт на точно изпълнение на задълженията по споразумението в хода на изпълнителното производство е с правопогасяващ ефект спрямо вземанията на кредитора/взискателя по изпълнителните листове. По тези съображения въззивният съд е приел искът по чл.439 ГПК за основателен и е постановил обжалвания резултат.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалвания съдебен акт въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно задължителните разяснения в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС правните въпроси трябва да са от значение за изхода на делото, но не и за правилността на обжалваното решение и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд.

Липсата на формулиран въпрос в изложението, който да е решен в противоречие с практиката на върховната инстанция, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване в поддържаната от касатора хипотеза на чл.280, ал.1,т.1 ГПК. В случая касаторът само е посочил и цитирал практика на ВКС и ВС без конкретно и обосновано изложение на въпроси, на които изводите на въззивния съд в атакуваното решене да противоречат. С оглед спазването на принципа за диспозитивното начало съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства.

По начина, по който са формулирани поставените в хипотезата на чл.280, ал.1,т.3 ГПК въпроси, настоящият състав на ВКС намира, че същите нямат характеристиката на правни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.

Предмет на спора по предявен отрицателен установителен иск по чл.439 ГПК е отричаното от ищеца право на принудително изпълнение на вземането на ответника поради настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, факти, като – изплащане на вземането, погасяването му по давост и др. В случай, че фактическото основание на иска е изплащане на дълга, установяването на размера му е част от предмета на спора именно с оглед преценката дали е погасен изцяло. В тази връзка първите три въпроса от изложението са насочени към изясняване на принципни въпроси, по които в съдебната практика няма спор, какъвто не е имало и в производството пред въззивния съд. Видно от мотивите към атакувания акт, размерът на дълга, за който се твърди, че е погасен чрез изплащане, е установен от решаващия съд въз основа на постигнатото между страните споразумение, поради което въпросите нямат нужното за спора правно значение.

Четвъртият въпрос изхожда от защитната теза на касатора за наличие на грешка при пресмятането по смисъла на чл.28, ал.2 ЗЗД, предмет на предявения от ответника инцидентен установителен иск, по който производството по делото е прекратено с оглед приетата от въззивния съд недопустимост на иска. При мотив, че от съдържанието на процесното споразумение ясно и недвусмислено се установява размерът на паричните задължения в български лева, като до сключването му се е стигнало след проверка размера на паричните задължения в счетоводството на банката /взискател/ и предложени от съответните длъжностни лица условия, очевидно решаващият съд не е споделил извода за допусната грешка в пресмятането, представляваща според първоинстанционния съд „посочване на дълга в евро вместо в лева“. В практиката на върховната инстанция трайно се приема, че грешка в пресмятането по смисъла на чл.28, ал.2 ЗЗД е допусната техническа грешка при извършване на аритметични действия, напр. грешка в цената или площта на имота, поправима при правилно извършване на съответното математическо действие. Допусната в размера на парично задължение грешка във вида на валутата не е резултат на аритметични изчисления, а на заблуда, която изключва приложението на чл.28, ал.2 ЗЗД, тъй като обективира порок във волята на сключилата споразумението страна. Следователно, какъв е процесуалният ред за поправяне на грешка при пресмятане, част от четвърти въпрос, и петият въпрос са без нужното за спора правно значение.

Шестият въпрос изхожда от твърдение за неоснователно обогатяване, каквото не е въвеждано в предмета на спора, въззивният съд не е излагал мотиви, поради което се преценява като хипотетичен.

Седмият въпрос относно допустимостта на свидетелските показания също не съответства на правната воля на решаващия съд, приел, че за обстоятелствата за които в първоинстанционното производство е разпитан свидетелят К. Л., са събрани писмени доказателства, т. е. не е отрекъл тяхната допустимост.

Процесуалноправният осми въпрос, относим към задължението на въззивния съд да се произнесе по всички събрани по делото доказателства, е предпоставен от процесуални пропуски на въззивния съд, изразяващи се в оскъдност на мотивите и липса на аргументация при преценка на доказателствения материал. Пестеливото обсъждане на доказателствата не се приравнява на липса на произнасяне по същите и доколкото касаторът не сочи конкретен пропуск на съда да обсъди релевантно за спора доказателство, отговорът на въпроса не би се отразил на крайния резултат по спора. По отношение на този въпрос касаторът поддържа и самостоятелното основание до касационен достъп – очевидна неправилност, аргументирана с твърдение за приета от съда „несъществуваща фактическа обстановка“ - довод, относим към обосноваността на атакуваното решение, която не може да се установи без да се извърши присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта.

Деветият въпрос е фактологичен, не изхожда от обуславящ изхода на спора мотив на въззивния съд, поради което не удовлетворява общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. Освен това, същият съдържа твърдение за недобросъвестно поведение от страна на длъжниците при сключване на споразумението, което е несъвместимо със защитната теза на касатора за допусната грешка в пресмятането по смисъла на чл.28, ал.2 ЗЗД, изключваща виновно поведение.

Извън горните съображения, касаторът не установява и допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, с който аргументира искането си за допускане на касационното обжалване по всички въпроси. Соченото основание предполага обосноваване, че конкретно формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона /когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на това тълкуване/ и за развитие на правото /когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването ще осигури разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите /т.4 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. Касаторът не е изложил доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочена разпоредба.

С оглед изхода на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответниците по касация разноски за адвокатско възнаграждение в размер на по 6 300 лв., съобразно представени списъци за разноски по чл.80 ГПК и доказателства за договаряне и изплащане.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 379 от 24.03.2023 г. по в. гр. д. № 2143/2022г. на Апелативен съд – София.

ОСЪЖДА „Ю. Б. АД, ЕИК[ЕИК] да заплати на З. С. Р., ЕГН: [ЕГН] и на Т. П. Р., ЕГН: [ЕГН], по 6 300 лв. на всеки, представляващи разноски за касационното производство, на основание чл.78, ал.1 ГПК.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.