Върховният административен съд на Р. Б. - Трето отделение, в съдебно заседание на петнадесети април две хиляди двадесет и четвърта година в състав: Председател: И. Р. Членове: АГЛИКА А. С. при секретар И. К. и с участието на прокурора Н. Х. изслуша докладваното от съдията Г. С. по административно дело № 12192/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на Държавен фонд „Земеделие“ с ЕИК 121100421, седалище и адрес на управление гр. София, [улица], чрез ст. юрк. Я. К. като процесуален представител, против решение № 781 от 19.10.2023г., постановено по адм. дело № 599/2023г. по описа на Административен съд – Хасково. Твърди се, че решението е неправилно, поради необоснованост, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушения на материалния закон - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Поддържа се, че претендираната вреда е за адвокатско възнаграждение, заплатено в производство по оспорване на административен акт, който не е издаден от орган на ДФЗ и е проведено без участие на ДФЗ, поради което не са налице предпоставките по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ. Прави се искане за отмяна на обжалваното съдебно решение и за произнасяне по същество за отхвърляне на предявения иск. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.

Ответникът Г. Н. Г., чрез пълномощника си адв. Г. Г., представя писмен отговор със становище за неоснователност на касационната жалба, като счита обжалваното решение за обосновано и правилно. Иска присъждане на разноски по приложен списък.

Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба.

Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становищата на страните, извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежна страна и срещу подлежащо на оспорване съдебно решение, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е основателна.

Производството пред административния съд е образувано по искова молба на Г. Н. Г., с която срещу ДФЗ е предявен иск с правно основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение в размер на 5550,00 лева за имуществени вреди, представляващи разходи за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и защита по адм. дело № 1005/2022г. на Административен съд – Хасково, образувано по жалба на ищеца срещу решение № 333/10.10.2022г. на директора на ТД на НАП – Пловдив, с което е потвърдено постановление за налагане на обезпечителни мерки с изх. № С220026-022-0065918/28.09.2022г. на главен публичен изпълнител в ТД на НАП-Пловдив, офис Хасково, с което е наложен запор върху налични и постъпващи суми по банкова сметка на Г. Н. Г. в качеството му на длъжник по изпълнително дело за събиране на публични държавни вземания, определени с Акт за установяване на публично държавно вземане № 26/04/1/0/02497/3/01/04/01 с изх. № 01-262-6500/1000#8 от 10.03.2021г. на изпълнителния директор на ДФЗ, отменен с влязло в сила решение № 645/10.01.2022г. на Административен съд – Хасково по адм. дело № 421/2021г.

С оглед обстоятелствата, изложени в исковата молба и становищата на страните в хода на делото, от съда е разпределена доказателствената тежест между ищеца и ответника и е дадена възможност да се ангажират доказателства, относими към предмета на спора.

По делото са събрани писмени доказателства, въз основа на които решаващият съд е изяснил фактическата обстановка, като е приел за установено, че с Акт за установяване на публично държавно вземане № 26/04/1/0/02497/3/01/04/01 с изх. № 01-262-6500/1000#8 от 10.03.2021г., издаден от изпълнителния директор на Държавен фонд ,,Земеделие“, на Г. Н. Г. е определено подлежащо на възстановяване публично държавно вземане в размер на 53 319,89 лева за неизпълнение на нормативни и договорни задължения, ведно със законна лихва. АУПДВ е оспорен по съдебен ред и по жалбата на ищеца е образувано адм. дело № 421/2021г. по описа на Административен съд – Хасково. Съобразно разпоредбата на осн. чл.27, ал.8 от ЗПЗП, АУПДВ подлежи на предварително изпълнение, с оглед на което публичният изпълнител е пристъпил към събиране на начислените публични държавни вземания и е образувал изп. дело № 211021364/2021г. по описа на ТД на НАП Пловдив, офис Хасково. За обезпечаване на вземанията по изпълнителното дело с Постановление за налагане на обезпечителни мерки с изх. № С220026-022-0065918/28.09.2022г., главният публичен изпълнител в ТД на НАП Пловдив, офис Хасково, е наложил запор върху налични и постъпващи суми по банкова смета на длъжника Г. в размер на 61151,04 лева. Срещу Постановлението за налагане на обезпечителни мерки е подадена жалба по административен ред до Директора на ТД на НАП Пловдив, който с Решение № 333/10.10.2022г. е потвърдил като правилно и законосъобразно обжалваното постановление. С. Р. на Директора на ТД на НАП Пловдив е подадена жалба пред Административен съд-Хасково, където е образувано адм. дело № 1005/2022г. Във връзка с обжалването на административния акт и процесуалното представителство по съдебното производство ищецът е заплатил на адвоката си възнаграждение в размер на 5550,00 лева по договор за правна защита и съдействие от 15.12.2022г. С решение № 39/16.01.2023г. по адм. дело № 1105/2022г., съдът е отхвърлил жалбата срещу Решение № 333/10.10.2022г. на директора на ТД на НАП Пловдив, с което е потвърдено постановлението за налагане на обезпечителни мерки. Докато горното съдебно производство е било висящо, с решение № 645/10.01.2022г. по адм. дело № 421/2021г., Административен съд – Хасково е отменил оспорения АУПДВ на директора на ДФЗ, а с решение № 11022 от 01.12.2022г. по адм. дело № 2190/2022г., ВАС е оставил в сила първоинстационния съдебен акт.

При горните обстоятелства, съдът е приел, че са налице кумулативно изискуемите предпоставки от фактическия състав на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, а именно отменен като незаконосъобразен административен акт на изпълнителния директор на ДФЗ; настъпила имуществена вреда, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и защита, както и причинна връзка между отменения акт и вредата. Сочи се, че издаването и изпълнението на АУПДВ е причината, поради която са наложени обезпечителните мерки срещу ищеца, който е предприел оспорване на същите във връзка с което е ангажирал адвокатска помощ и е заплатил адвокатско възнаграждение, т. е. че ако не бе издаден незаконосъобразният акт, то нямаше да се пристъпи към предварителното му изпълнение, обезпечено с налагане на запор, за обжалването на който е заплатено адвокатско възнаграждение, претендирано за възстановяване по реда и на осн. на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ. Счита се за приложима по аналогия хипотезата, предмет на Тълкувателно решение № 1/15.03.2017г. по т. д. № 2/2016г. на ВАС относно реда на ЗОДОВ за обезщетяване на вредите от незаконосъобразни наказателни постановления за изплатените адвокатски възнаграждения и се прави връзка със задълженията на административните органи по чл.301 от АПК.

С горните мотиви, административният съд е постановил оспореното решение, с което е уважен предявеният от Г. Н. Г., иск срещу ДФЗ, с правно основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ в пълен размер от 5500,00 лева – обезщетение за имуществени вреди, ведно в разноски по делото.

Решението е валидно и допустимо, но неправилно. Касационната инстанция констатира, че относимите за спора факти са установени в производството пред административния съд, който обаче не ги е анализирал обективно, с което е допуснал нарушение на процесуалните правила. Изводите на съда за увреждане на ищеца, пряко и непосредствено причинено от незаконосъобразния АУПДВ, издаден от орган на ДФЗ, са необосновани от събраните доказателства, които не са обсъдени във връзка с предпоставките по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, което е довело до необоснованост и нарушения на материалния закон при постановяване на обжалваното решение. Налице са касационните отменителни основания по чл.209, т.3 от АПК поради следното:

Противно на приетото от административния съд, настоящият касационен състав счита, че не са налице кумулативно изискуемите предпоставки от фактическия състав на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, който включва: незаконосъобразен административен акт, реално причинена вреда, произтичаща от отменен по надлежния ред акт, както и пряка причинна връзка между последния и вредите. Липсата на който и да е от елементите от правопораждащия фактически състав за възникване правото на обезщетение за претърпени вреди, възпрепятства възможността да се реализира отговорността на държавата по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ по предвидения специален ред, в исково производство по чл. 203 и сл. от АПК, като доказателствената тежест се носи от ищеца, търсещ присъждане на обезщетение за понесените вреди.

В случая е безспорно, с оглед изложеното в исковата молба, че правопораждащият имуществената отговорност на ДФЗ юридически факт, е отмененият като незаконосъобразен АУПДВ, а предмет на претенцията са имуществени вреди, представляващи разходи за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и защита по адм. дело № 1005/2022г. на Административен съд – Хасково, образувано по жалба на ищеца срещу решение на директора на ТД на НАП – Пловдив, потвърждаващо постановление за налагане на обезпечителни мерки на главен публичен изпълнител в ТД на НАП-Пловдив, офис Хасково, с което е наложен запор върху суми по банкова сметка на Г. в качеството му на длъжник по изпълнително дело за събиране на публичните държавни вземания, определени с процесния АУПДВ на изпълнителния директор на ДФЗ.

От изложеното следва, че като обезщетение за вреди се търси възстановяване на съдебни разноски за адвокатско възнаграждение, направени в производство, в което ответникът по иска ДФЗ не е страна, а страна е орган на НАП като издател на оспорения пред съда акт. Същевременно, имуществената отговорност на ДФЗ се свързва с административен акт, чието предварително изпълнение е обезпечено с акта на органа на НАП. Горните обстоятелства, преценени в съвкупност и във връзка с предпоставките по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, обосновават изводи за неоснователност на предявения иск. Формално в случая е налице отменен АУПДВ, издаден от изп. директор на ДФЗ и вреда за ищеца, чието имущество е намаляло в резултат на платеното адвокатско възнаграждение. Липсва обаче пряка и непосредствена причинна връзка между горните две обстоятелства. Обратно на приетото в оспореното решение, касационният състав счита, че разходите на ищеца за защита срещу обезпечителните мерки на органите по приходите не представляват вреда, претърпяна от отмяната на АУПДВ на ДФЗ. Действително запорът, с постановлението на публичния изпълнител, е наложен с цел обезпечаване на предварителното изпълнение на акта на изпълнителния директор на ДФЗ, който е отменен. Но този факт сам по себе си не обосновава наличието на причинно-следствена връзка като предпоставка за имуществено обезщетяване, тъй като постановлението за налагане на обезпечителни мерки, респ. потвърждаващото го решение на директора на ТД на НАП, са административни актове, подлежащи на самостоятелно обжалване съгласно чл. 197 ДОПК, което в случая е реализирано от ищеца. Именно в съдебното производство по оспорване на актовете на органите на НАП, са направени претендираните в настоящото производство разходи за адвокат, за възстановяването на които обаче съществува специален ред, предвиден в чл. 161 вр. с чл.197 ДОПК. Причината да не получи възстановяване на платеното адвокатско възнаграждение е неблагоприятният за ищеца резултат, тъй като съдът е отхвърлил жалбата му срещу наложените обезпечителните мерки. Този изход по делото не поражда автоматично възможността настъпилата имуществена вреда да бъде възстановена чрез иск по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ и то предявен срещу ответник, различен от наложилия обезпечението. Горното следва и по аргумент от приетото в Тълкувателно постановление № 2/2014 от 19.5.2015 г., според което, когато в закона не е предвидена правната възможност да се искат и присъждат разноски, те може да се претендират в отделно производство, с иск по чл. 1, ал. 1 Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Безспорно, настоящият случай не е такъв.

Неправилно административния съд е приложил по аналогия и хипотезата, предмет на Тълкувателно решение № 1/15.03.2017г. по т. д. № 2/2016г. на ВАС. Същото препраща към реда на ЗОДОВ за обезщетяване на вредите от незаконосъобразни наказателни постановления за изплатените адвокатски възнаграждения и е прието преди изменението на ЗАНН в частта за разноските. Освен, че задължителното тълкуване касае вреди от друг източник, но и по отношение на съдебните разноски в производството по чл.197 ДОПК, каквито са процесните, съществува специален ред за възстановяването им. Само липсващата процесуална възможност да се упражни претенцията за разноски в производството, в което са направени и то при благоприятен изход от същото, обуславя извод, че разходваните средства са явяват за лицето, което ги е направило имуществена вреда, за която държавата дължи обезщетение, какъвто не е настоящият случай. Както основателно се поддържа в касационната жалба, отговорността за разноски не е отговорност за вреди и за разноските може да се произнесе само съдът, който решава делото, тъй като те са последица от произнасянето му по предмета на спора. Отговорността за разноски почива на разбирането за неоснователно предизвикания правен спор и е своеобразна санкция за страната, която е станала причина за това - в случая за ищеца, който е предявил неоснователната жалба срещу обезпечителните мерки на органите по приходите и следва да понесе неблагоприятните последици, свързани с разхода за адвокатско възнаграждение. Обратната теза, изложена в оспореното решение на административния съд означава да бъдат отречени последиците от неоснователното оспорване на обезпечителните мерки. Горното би било възможно, но ако административните органи издали акта и наложили обезпечението са от една структура на държавната администрация, какъвто не е настоящият случай, за разлика от случая по цитираната съдебна практика.

Неоснователно съдът твърди приложимост на реда по чл.301 АПК. Предмет на регулиране от чл. 301 АПК са възможните възстановителни мерки при вреди от отмяната на административния акт след започване на изпълнението му. Действително задължението на органа не изключва правото на обезщетение за вреди, което се реализира по ЗОДОВ, но очертаната по - горе специфика на казуса по делото във връзка с вида на претендираните вреди, които не са непосредствена последица от отменения акт на ДФЗ, обуславят неоснователността на иска за обезщетение.

По горните доводи, съдът намира касационната жалба за основателна. Обжалваното решение е неправилно на основанията по чл.209, т.3 от АПК, поради което следва да се отмени. Дължимо е произнасяне по съществото на спора при усл. на чл. 221, ал.2, пр. второ от АПК за отхвърляне на предявения иск изцяло.

При този изход на спора, на касатора следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни производства общо в размер на 200,00лв. или по 100,00лв. за всяка съдебна инстанция.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 781 от 19.10.2023 г. по адм. дело № 599/2023 г. по описа на Административен съд – Хасково и вместо него постановява:

ОТХВЪРЛЯ предявения иск от Г. Н. Г. срещу Държавен фонд „Земеделие“, с правно основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, за заплащане на обезщетение в размер на 5550,00 лева за имуществени вреди, представляващи разходи за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и защита по адм. дело № 1005/2022г. на Административен съд – Хасково, причинени от Акт за установяване на публично държавно вземане № 26/04/1/0/02497/3/01/04/01 с изх. № 01-262-6500/1000#8 от 10.03.2021г. на изпълнителния директор на ДФЗ, отменен с влязло в сила решение № 645/10.01.2022г. на Административен съд – Хасково по адм. дело № 421/2021г.

ОСЪЖДА Г. Н. Г., [ЕГН], от гр. Свиленград, [улица], да заплати на Държавен фонд „Земеделие“с ЕИК 121100421, седалище и адрес на управление гр. София, [улица], разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 200,00лв.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ ИВАН РАДЕНКОВ

секретар:

Членове:

/п/ А. А. п/ ГАЛИНА СТОЙЧЕВА