О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 864/28.02.2024 г.

гр. София, 23.02.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети февруари две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА

АНЕЛИЯ ЦАНОВА

разгледа докладваното от съдия Цанова дело № 3262/2023 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадена от П. В. Р. касационна жалба с искане за допускане на касационно обжалване на постановеното от Бургаски окръжен съд решение № 515/10.04.2023 г. по гр. д. № 333/2023 г., с което е отменено решение № 2911 от 19.12.2022 г. по гр. д. № 3561/2021 г. на Бургаски районен съд, и е уважен искът на Г. З. А. по чл. 135 ЗЗД за прогласяване на относителна недействителност на договор за замяна на идеални части от недвижими имоти, сключен между П. В. Р. и И. В. С..

В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение с оплаквания за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което като основание за допускане на касационно обжалване се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1/. „Длъжен ли е съдът да изложи подробни мотиви, които да съдържат преценката на съда за установените факти и приложението на закона към тях, като посочи и доказателствата, въз основа на които приема за установено, че е налице изпълнение на всички елементи от фактическия състав на разпоредбата на чл. 135 ЗЗД: наличието на твърдяно действително вземане на ищеца, възникнало преди извършването на действието, чието обявяване на недействителност се иска, което вземане не е необходимо да е изискуемо и ликвидно, а извод за несъществуване на вземането може да се направи, само ако твърдяното вземане е отречено със сила на пресъдено нещо; извършването на действие от страна на длъжника, което уврежда кредитора; субективен елемент - знание на длъжника /респ. на лицето, с което е договарял при възмездно действие/, че извършеното от него действие уврежда кредитора?“; 2/. „Длъжен ли е съдът да се произнесе по всички възражения и да обсъди доводите на страните, в това число доводите ни, че не е налице осъществяване на фактическия състав на чл. 135 ЗЗД от субективна страна, защото към момента на сключването на процесната сделка ответницата не е знаела, че с действията си П. Р. е целял увреждане на своя кредитор чрез намаляване обема на своето имущество?“ и 3/. „Длъжен ли е съдът да вземе предвид всички доказателства, като обсъди свидетелските показания и да анализира тези доказателства в тяхната логическа връзка и поотделно, за да установи дали ответниците по настоящото производство са действали против интереса на кредитора с цел да го увредят, дали действията им са били целенасочени и умишлени и дали предвид всички факти и обстоятелства е налице незнание за увреждането от страна на ответника И. В. С.?“.

ВКС, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

За да постанови решението си, Бургаският окръжен съд е приел, че правото на кредитора по чл.135, ал.1 ЗЗД възниква при наличието на определен фактически състав, а именно: наличието на твърдяно действително вземане на ищеца, възникнало преди извършването на действието, чието обявяване на недействителност се иска, което вземане не е необходимо да е изискуемо и ликвидно, а извод за несъществуване на вземането може да се направи, само ако твърдяното вземане е отречено със сила на пресъдено нещо; извършването на действие от страна на длъжника, което уврежда кредитора и субективен елемент - знание на длъжника /респ. и на лицето, с което е договарял при възмездно действие/, че извършеното от него действие уврежда кредитора. Позовал се е на оборимата презумпция на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД, с която се обръща тежестта за доказване в процеса и с която се дава приоритет на защитата на интересите на кредитора пред тези на изброените близки на длъжника, сключили с него увреждаща възмездна сделка, а също и от обичайната житейска ситуация, че в тези случаи, както длъжникът, така и договарялият с него негов близък, обикновено знаят за увреждането. Счел е, че правилно районният съд е преценил, че са налице две от предпоставките за уважаване на иска по чл.135,ал.1 ЗЗД – ищецът е кредитор на ответника Р., с две признати с влезли в сила съдебни решения вземания в общ размер на 9000 лв. и атакуваната сделка е извършена след възникване на вземането, тъй като качеството на длъжник по отношение на делинквента е възникнало от момента на увреждането, от който момент пострадалият от деликта става носител на субективното право на обезщетение за увреждането. Позовавайки се на чл. 133 ЗЗД е приел, че от момента, в който пострадалият е придобил качеството кредитор, той може да бъде увреден от всяка разпоредителна сделка, с която длъжникът намалява имуществото си и да иска да бъде обявена за относително недействителна по реда на чл. 135 ЗЗД. Намерил е, че възражението на ответника Р., че вземането е погасено по давност, не следва да се разглежда в настоящото производство, тъй като, както приема съдебната практика, когато кредиторът предяви само Павлов иск, правоотношенията, от които произтича вземането не стават предмет на делото по този иск и съдът не може да преценява дали те съществуват, като наред с това вземанията на ищеца са установени с влезли в сила решения и давността винаги е 5 годишна - чл.117, ал.2 ЗЗД. Приел е, че е установено знание на длъжника за увреждането, като сделката, макар и възмездна, в конкретната ситуация уврежда кредитора, тъй като намалява имуществото на длъжника, което служи за общо обезпечение на неговите кредитори, като е без значение дали длъжникът има друго имущество и дали полученото като стойност е равно на вземането. След като самите страни по замяната са се споразумели, че имотът, който получава Р. е на по - ниска стойност и му се дължи доплащане за уравнение, то това означавало, че в имуществото му е влязъл имот на по - ниска стойност от този, които е заменен. В случая чрез това действие част от придобитото от длъжника /8000лв./ е един финансов актив, спрямо който принудителното изпълнение е по - трудно осъществимо, отколкото срещу движими и недвижими вещи, респ. би могло да стане невъзможно. Позовал се е на съдебната практика и теория, съгласно които получената като цена за продадената вещ сума не би могла да служи за удовлетворение на кредитора, предвид това, че в длъжниковото имущество могат да настъпят промени, в резултат на които тази сума да не е налице. По основният спорен въпрос, повдигнат и във въззивната жалба - налице ли е знание за увреждането у третото лице, с което длъжникът е договарял, е приел, че тъй като ответницата И. С. е сестра на длъжника, за нея е налице презумпция за знание, която размества тежестта на доказване, като ответницата е тази, която следва при условията на пълно обратно доказване да установи липсата на знание за увреждащия характер на сделката. Намерил е, че такова пълно обратно доказване не е проведено, като анализът свидетелските показания не води до категоричен и еднозначен извод, че ответницата С. не е знаела за увреждащия характер на сделката - едната свидетелка заявява, че от 2000 г. не знае нищо за отношенията между брата и сестрата, защото се преместила да живее на друго място, а в показанията на другата свидетелка не се съдържа никаква конкретика, освен споделеното от самата ответница за липса на контакт с Р.. Ето защо е приел, че обжалваното решение е неправилно и следва да се отмени като предявеният иск бъде уважен.

По основанията за касационно обжалване.

Неоснователно е искането на касатора за допускане до касационно обжалване по поставените въпроса. Процесуалноправните въпроси са обуславящи, но не са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Според установената практика основно задължение на въззивния съд е да обсъди всички своевременно повдигнати възражения и доводи на страните. Произнасянето на съда по възраженията на страните включва установяването на фактите, на които съответната страна се позовава. След фактическите констатации въззивният съд трябва да формулира своите правни изводи, които произтичат от наличието или липсата на тези факти. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, събрани по делото. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, други за неустановени. Трайно в практиката по приложение на чл.135 ЗЗД се приема, че знанието за увреждане е елемент от фактическия състав на потестативното право да бъде обявен за недействителен разпоредителен акт на длъжника по отношение кредитора, когато актът е извършен след възникване на вземането (моментът на настъпването на изискуемостта и на установяването на вземането по съдебен ред са без значение). Това знание е налице у длъжника, когато пътримониумът му се променя чрез негов акт. Знанието на длъжника е достатъчно, когато актът на разпореждане е безвъзмезден. Ако актът е възмезден, необходимо е знание и у лицето, с което длъжникът е договарял, което знание се предполага до доказване на противното за съпруга, низходящите, възходящите, братята и сестрите на длъжника; тежестта за оборване презумпцията на чл. 135, ал. 2 ЗЗД е на ответниците, обратното доказване е пълно, няма ограничения за допустимите доказателствени средства по ГПК и може да се осъществи и само чрез косвени доказателства, стига те да са достоверни и в такава връзка с другите обстоятелства, че да изключват несъмнено възможносттакато знанието се предполага ако третото лице е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника. За да е налице знание, не е необходимо третото лице да знае всичко за дълга, достатъчно е то да e знаело фактите и обстоятелствата, които пораждат задължението. В случая въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като след като е обсъдил доводите и възраженията на страните и е извършил съвкупна преценка на всички релевантни за спора доказателства, е изложил фактически и правни изводи, като е приел, че е ищецът е кредитор на ответника Р., чието вземане е възникнало преди извършването на действието, чието обявяване на недействителност се иска, че атакуваната сделка е извършена след възникване на вземането, както и че е налице знание у длъжника и у лицето, с което той е отговарял, че извършеното действие уврежда кредитора, което трето лице - сестра на длъжника, не е провело обратното доказване и оборило презумпцията на чл.135, ал.2 ГПК. Общите доводите за необсъждане на всички представени доказателства и възражения, и доводи на страните се свеждат до оплакване за неправилност на крайния извод на въззивната инстанция, като доколкото се касае до оплакване за твърдяно неточно интерпретиране на факти, а не за същинска липса на мотиви, настоящият състав на ВКС счита, че не е налице основанието по см. на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационен контрол по същество на въззивното решение.

Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване на соченото основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност. По смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, очевидна неправилност е налице при установими пряко и единствено от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание или е приложена несъществуваща или отменена норма, при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, при нарушения на императивна материалноправна норма или на основополагащи процесуални правила, както и при видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Във всички останали случаи неправилността на обжалваното въззивно решение, произтичащи от неточно тълкуване и прилагане на закона и на съдопроизводствените правила или от нарушаване правилата на формалната логика при разрешаване на конкретния правен спор, не обосновава наличие за очевидна неправилност по см. на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК и допускането на касационно обжалване е задължително обусловено от предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК. Поддържаните от касатора доводи не насочват към нито една от възможните форми на очевидната неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, а въз основа на мотивите към въззивното решение съставът на ВКС не констатира явна необоснованост на изводите на въззивния съд, нито допуснати видими тежки нарушения на материалния и/или процесуалния закон.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 515/10.04.2023 г. на ОС - Бургас по гр. д. № 333/2023 г.

По съдебните разноски: С оглед изхода на спора П. В. Р. следва да бъде осъден да заплати на Г. З. А. направените в касационното производство разноски в размер на 1200 лв.- заплатен адв. х..

Воден от изложеното, ВКС, ГО, ІV състав,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 515/10.04.2023 г. на ОС - Бургас, постановено по гр. д. № 333/2023 г.

ОСЪЖДА П. В. Р., ЕГН: [ЕГН], да заплати на Г. З. А. направените в касационното производство разноски в размер на 1200 лв.- заплатен адв. х..

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1/.

2/.