№ 894
гр. София, 10.04.2024 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, Първо отделение в закрито заседание на 21 март, две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Б. Б.
ЧЛЕНОВЕ: К. Г.
А. Х.
като изслуша докладваното от съдия Б. Б. търговско дело №1265/23 г. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на „Планекс Инфраструктура“ ЕООД ЕИК[ЕИК] срещу решение №83/02.06.2023 г., постановено от Великотърновски апелативен съд по в. т.д. № 297/22 г. , с което след отмяна на първоинстанционното решение №10/23.02.2022 г. на ОС-В. Т. по т. д. № 218/2020 , въззивният съд е осъдил касатора да заплати на „Б. П. ЕООД сумата от 55 370,71 лева-дължимо възнаграждение по договор от 06.10.2017 г. за изработка, доставка и монтаж на оборудване за бетонов център, тип WBM 2250 SL, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване исковата молба – 11.12.2020 г. до окончателното й плащане; сумата 26 115,60 /двадесет и шест хиляди сто и петнадесет лева, и шестдесет стотинки/ лева, представляваща неустойка за забавено изпълнение по чл. 6,1 от договора, както и в частта, с която е отхвърлил като неоснователен и недоказан предявения с отговора на исковата молба от „ПЛАНЕКС ИНФРАСТРУКТУРА“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище в [населено място], срещу ищеца „БЕСТ ПЛАНТ“ ЕООД, ЕИК[ЕИК] насрещен иск, с правно основание чл. 92 от ЗЗД, за сумата 32 685,36 лева - неустойка за забава по чл. 6.2 от Договор от 06.10.2017 г. за изработка, доставка и монтаж на бетонов център, тип WBM 2250 SL, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване насрещната искова молба – 15.03.2021 г. до окончателното й изплащане. Решението се обжалва и в частта за присъдените в тежест на дружеството-касатор разноски.
В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилно приложение на материалния закон и необоснованост.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи евентуална недопустимост, както и че по правните въпроси от значение за спора е налице основание за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1, т.1 и ал.2 ГПК.
Ответникът по касационната жалба в писмен отговор, изпратен по куриер на 04.08.2023 г. от процесуалния си представител, изразява становище за нейната неоснователност и за липсата на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Претендират се разноски пред настоящата инстанция в размер на платено възнаграждение за процесуално представителство в размер на 7 250 лева.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и искът е с цена над 20 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок.
За да постанови обжалваното решение, съставът на въззивния съд се е позовал на следното:
С договор от 06.10.2017 г., сключен между „БЕСТ ПЛАНТ“ ЕООД, в качеството на изпълнител и „ПЛАНЕКС ИНФРАСТРУКТУРА“, в качеството на възложител възложителят е възложил, а изпълнителят е приел да изпълни срещу съответното възнаграждение, следното: изработване, доставка и монтаж на оборудване за бетонов център тип WBM 2250 SL, с работен обем 1500 л., наричан в договора „Оборудването“. В задълженията на изпълнителя освен изработването, доставката и монтажа на оборудването в срок до 66 работни дни от датата, на която изпълнителят е получил реално сумата по първия транш, са включени и: обучаване на персонала, който ще използва бетоновия център; изготвяне и предоставяне на възложителя идеен технологичен проект за разположение на бетоновия център на предварително уговорената територия не по-късно от 13.10.2017 г. В задълженията на възложителя освен заплащане на уговорената цена от 167 117,58 евро с ДДС по банкова сметка на изпълнителя в лева на траншове и в сроковете, посочени в чл. 4.4 от договора, влизат и: изработване на фундаменти за монтаж на оборудването не по-късно от 30 дни след привеждане на договора в изпълнение; да спазва всички изисквания за експлоатация на същото, да осигури съдействие на изпълнителя. Страните са уговорили предаването на работата да бъде извършено с приемнопредавателен протокол. В раздел VІ са включили неустойки при забава на плащането от страна на възложителя и на изпълнението на договора от страна на изпълнителя. От по делото разрешение за строеж № 1/ 02.01.2018 г. за разширение на съществуващ бетонов възел и Удостоверение № 153/ 03.10.2018 г. на [община] за въвеждане в експлоатация на бетоновия възел се установява, че ответникът е въвел официално в експлоатация бетоновия възел на 03.10.2018 г.
От съдържанието на събраните по делото гласни доказателства съдът е намерил за доказано, че изпълнителят – ищец е изпълнил задълженията си по договора за изработка, като е доставил, монтирал оборудването и обучил оператора на бетоновия възел. Според съда, липсата на изготвен приемно – предавателен протокол съгласно чл. 7.4 от договора не опровергава горния извод. Това е само пречка да се установи, кога точно е предадено оборудването от страна на изпълнителя на възложителя, като твърдението в исковата молба, че експедицията е била извършена на 01.03.2018 г., а предаването на оборудването е станало на 01.03.2018 г., е останало недоказано. Въззивният съд е възприел поканата за доброволно изпълнение и като такава по чл. 7.4 от договора за изработка – писмена покана за предаване от страна на изпълнителя, получена от възложителя на 24.07.2018 г., според неговото признание в изготвения отговор на поканата, тъй като твърдението в поканата за доброволно изпълнение, че падежът за плащане на съответните суми е изтекъл отдавна, е свързано косвено с обстоятелството за изпълнение на задълженията по договора от страна на изпълнителя, включително предаване на оборудването. В отговора на поканата за доброволно изпълнение ответникът – възложител по договора е направил възражения относно годността и функционирането на бетоновия възел, както и че не е бил поканен за приемане на възложената работа и не е бил обучен персонал за работа с бетоновия възел. Отговорът е изготвен на 31.07.2018 г. – т. е. в срока по чл. 7.4 от договора, изпратен е по куриерска фирма „Speedy“ и тъй като адресатът не е бил открит, отговорът е бил изпратен по АБВ-поща на 08.08.2018 г., от като въззивният съд е приел, че изпълнителят-ищец е бил уведомен в срок за направените писмени възражения. Основателността на тези възражения, според съда, е недоказана в производството по делото по следните съображения: Свидетелите на ответника обясняват подробно в какво се изразяват недостатъците на бетоновия възел, който въпреки тези недостатъци е работел. Тези свидетели работят при възложителя и според съда са заинтересовани от изхода на делото, поради което въззивният съд не е кредитирал техните показания. Съдът, също така, е счел, че без експертно становище от специалист в тази област, не може да се приеме за доказано наличието на твърдените недостатъци. Въз основа на това е счел, че ищецът – изпълнител по договора за изработка е изпълнил задълженията си по него и вземането му е изискуемо, с оглед наличието на покана за доброволно изпълнение, както и на подадена искова молба, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 11.12.2020 г., до окончателното й изплащане, поради което искът, с правно основание чл. 79 от ЗЗД е приет за основателен и следва да се уважи изцяло.
Относно иска по чл. 92 от ЗЗД за сумата 33 142 лева, представляваща неустойка за забава при плащането от страна на възложителя, същият, според въззивния съд, се явява основателен и следва да се уважи, считано от 03.10.2018 г., когато е издадено удостоверение от [община] за въвеждане в експлоатация на бетоновия възел. Същият се е позовал на уговорката в чл. 6.1 от договора за изработка, че при забава на плащане, възложителят дължи неустойка в размер на 0,1% за всеки просрочен ден от крайната договорена брутна сума, но не повече от 10%. Крайната договорена брутна сума по договора за изработка е 167 117,58 евро или 326 853,58 лева. Следователно, общата дължима от възложителя неустойка върху тази сума, начислена от деня на изпадане в забава – 03.10.2018 г. до датата на подаване исковата молба – 11.12.2020 г., изчислена по начина, посочен в договора, а имено: 0,1% от 326 853,58 лева – 326,85, 8 умножено по 799 дни – 261 156,01 лева, като 10% от тази сума е размера на дължимата неустойка – 26 115,60 лева - тази сума следва да се присъди на ищеца. За разликата над тази сума до претендираната 33 142 лева искът по чл. 92 от ЗЗД е приет за неоснователен.
По отношение на насрещния иск, с правно основание чл. 92 от ЗЗД, за сумата 32 685,36 лева, предявен с отговора на исковата молба от ответника срещу ищеца, и основан на неизпълнение на следните задължения на ищеца – изпълнител по договора за изработка: по чл. 2.1 – да обучи определения от възложителя персонал, който ще експлоатира бетоновия възел; по чл. 2.2 – да изготви и предостави на възложителя идеен технологичен проект за разположението на оборудването на предварително уговорена територия не по-късно от 13.10.2017 г.; по чл. 2.5 – да контролира начина на обслужване на оборудването и при нарушение на инструкцията за експлоатация, да състави констативен протокол, който да предостави на възложителя; по чл. 7.4 – да се изготви приемно-предавателен протокол за предаване на оборудването, като работата се счита за приета след писмена покана за предаване от страна на изпълнителя, въззивният съд е изложил следните съображения: Съгласно чл. 6.2 от договора за изработка, страните са уговорили, че при забава на изпълнението на договора от страна на изпълнителя, той дължи неустойка в размер на 0,1% за всеки просрочен ден от крайната договорена брутна сума, но не повече от 10%. При тълкуването на тази разпоредба въззивният съд намира, че се касае за забава на изпълнението на договора от страна на изпълнителя, т. е. за забава при изработването, предаването, монтирането на оборудването. Такава забава не се установява, с оглед събраните доказателства по делото. Твърдението за неизпълнение на задължението за обучаване на персонал на възложителя е неоснователно, тъй като от показанията на свидетеля – оператор на бетоновия възел се установява, че му е указано как се работи с него. Останалите твърдения, за нарушения на чл. 2.2, чл. 2.5 и чл. 7.4 от договора, според съда се явяват неотносими към разпоредбата на чл. 6.2 от договора, тъй като не касаят забава при изработването, предаването, монтирането на оборудването, а се отнасят до изпълнението на задължения, спомагателни по отношение на главното задължение – да се изработи, предаде и монтира бетоновия възел. По изложените съображения, насрещният иск е счетен от въззивния съд за неоснователен .
В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване, от страна на касатора се сочат: евентуална недопустимост, изразяваща се в свързването от съда на покана за плащане от страна на ищеца до ответника с последици, каквито, според касатора, същата не притежава и такива не се твърдят от страна на самия ищец. Следва веднага да се отбележи, че подобно твърдение представлява оплакване за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, водещо до необоснованост на съответните изводи на съда, но не води до недопустимост на съдебното решение, доколкото не е налице излизане от страна на въззивния съд извън предмета на спора такъв, какъвто е очертан с фактическите твърдения и петитума на ИМ.
Във връзка с наведените основания за наличие на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1,т.1 ГПК като обуславящи изхода по спора въпроси се сочат следните: 1.Следва ли въззивният съд да разгледа всички доводи аргументи и възражения и да обоснове в мотивите своите изводи по спорните въпроси; 2. Какви правила следва да спази съдът при обсъждане на свидетелски показания и при прилагане на чл.172 ГПК длъжен ли е да изложи мотиви защо ги приема за достоверни или не; 3. За това, следва ли съдът по правилата на чл.20 ЗЗД да тълкува ясни и еднозначни уговорки в договора или само такива, които са неясни и двусмислени;
Съгласно т.1 от ТР№ 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т. т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационната жалба, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. ВКС няма право да извлича сам въпроси, нито да преформулира тези на касатора, а може само да ги прецизира.
На база така възприетите критерии за качеството обуславящ изхода на спора въпрос настоящият състав на ВКС,ТК,Първо т. о. намира следното:
Първият въпрос касае твърдяно необсъждане в мотивите на съда на довод на ответника-касатор за липсата на приемането с приемо-предавателен протокол на работата от негова страна като възложител и на налични недостатъци в работата на доставеното и монтирано оборудване. В случая, обаче, въззивният съд е приел, че крайният резултат по спора за дължимото възнаграждение на изпълнителя по договор за изработка, се определя от това, че самият бетонов възел с доставеното и монтирано оборудване, предмет на процесния договор, е въведен в експлоатация по предвидения в закона ред и функционира в полза на дружеството-възложител, което в практиката на ВКС еднозначно се приема за приемане на изработеното от страна на възложителя. При наличието на съответни недостатъци, които не водят до негодност на изработеното, каквито впрочем съдът е счел за недоказани в случая, възложителят би разполагал с правата по чл.265 ал.1 ЗЗД. Следователно: отговорът на така формулирания въпрос не би се отразил на крайния резултат по конкретния спор и не се явява обуславящ по смисъла на горецитираната задължителна практика на ОСГТК на ВКС.
Въпрос под №2 се основава на оплакване, че въззивният съд не е изложил мотиви за това, как възприема изложеното в събраните гласни доказателства и защо не кредитира част от свидетелските показания относно наличието на недостатъци в доставеното и монтирано оборудване в бетоновия възел. Видно от гореизложеното съдът е изложил в мотивите достатъчно съображения за това и се е позовал на приложението на чл.172 ГПК . Въпросът, дали така изложените съображения са правилни или не, е въпрос по правилността на въззивния акт, но не е критерий при произнасянето във фазата по чл.288 ГПК, в която ВКС прави преценка по критериите по чл.290 ГПК.
По отношение на въпрос под № 3 следва да се вземе в предвид, че същият не съответства на конкретния спор, който се предпоставя от изясняване на истинската воля на страните по договора, относно обхвата на задълженията за неизпълнението, за които е предвидена неустоечна клауза, което е наложило установяването на тази воля от съда по правилата за тълкуване на договорите по чл.20 ЗЗД. Ето защо отговорът и на този въпрос не се явява обуславящ за неговия изход.
Съгласно задължителната практика на ОСГТК / т. 1 от цит. по-горе ТР/ липсата на формулиран от страната правен въпрос, обуславящ изхода по спора, е само по себе си основание за отказ от достъп до касационно обжалване.
С оглед изложеното не е налице първата обща предпоставка по чл.280 ал.1 от ГПК за допускане до касация-формулирани от страната правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т. т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК.
В полза на ответника по КЖ следва да се присъдят разноски , в размер на 7 250 лева-платено възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС, с оглед съдържанието на приложения към отговора на КЖ договор за правна защита и съдействие и отбелязването в него на самото плащане.
Водим от горното, настоящият съдебен състав на ВКС,Първо т. о.
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №83/02.06.2023 г. , постановено от Великотърновски апелативен съд по в. т.д. № 297/22 г.
ОСЪЖДА „Планекс Инфраструктура“ ЕООД ЕИК[ЕИК] да заплати на „Б. П. ЕООД, ЕИК[ЕИК] сумата от 7 250 лева - разноски пред настоящата инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.