О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 1347София, 23.05.2024 година

Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, в закрито заседание на шести март две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ:ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

ИВО ДИМИТРОВ

изслуша докладваното от съдия К. Е. т. д. № 1267/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. В. Ц. от [населено място] и касационна жалба на С. К. П. от [населено място] против решение № 290 от 13.03.2023 г. по в. гр. д. № 2393/2022 г. на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на решение № 261840 от 02.06.2022 г. по гр. д. № 9376/2018 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-16 състав, е уважен предявеният от „Банка ДСК“ ЕАД, [населено място] срещу двамата касатори иск с правно основание чл. 422 ГПК за признаване за установено, че същите дължат на банката солидарно сумата 79 100 евро (частична главница по запис на заповед от 22.01.2008 г.), ведно със законната лихва върху нея за периода от 20.02.2018 г. до цялостното й изплащане, за която сума са издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 11910/2018 г. на Софийски районен съд.

Касаторът М. В. Ц. поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, като твърди, че същото е немотивирано, тъй като въззивният съд изобщо не е обсъждал доводите на ответниците по иска. Извън това конкретно оплакване, в жалбата на този касатор не се съдържат други оплаквания за неправилност на акта, а е изложена единствено хронологията на действията на съда и страните.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК с твърдението, че „решението на САС е постановено в противоречие с решение № 162 от 12.12.2019 г. по т. д. № 651/2018 г. на ВКС, II т. о. и решение № 35 от 14.04.2020 г. по т. д. № 574/2019 г. на I т. о.“. Като релевантни за делото касаторът М. В. Ц. е поставил въпросите: „1. Настъпва ли изискуемост на вземане по запис на заповед на предявяване за авалистите, ако ценната книга не е предявена на издателя в срока за предявяване; 2. Следва ли принципът за безпристрастност и принципът за равнопоставеност на страните в процеса да се спазва в исковите производства по ГПК, когато ищец е банкова институция“. За първия въпрос се твърди, че е решен в противоречие с решение № 29 от 27.03.2017 г. по гр. д. № 2788/2016 г. на III г. о.

Касаторът С. К. П. моли за отмяна на въззивното решение като неправилно на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Изразява несъгласие с извода за дължимост на сумата по процесния запис на заповед. Твърди, че съдът не е отчел, че записът е предявен след изтичането на посочения в него краен срок 22.02.2015 г., което е довело до изгубване на правата на банката срещу задължените лица, както и не е взел предвид погасяването на вземането по давност, доколкото банката не е предприела действия за реализиране на правата си срещу авалистите повече от 5 години след образуваното от нея изпълнително производство срещу издателя на записа на заповед. Освен това, касаторът заявява възражение за изтекъл срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, а в условията на евентуалност – за нищожност на ценната книга поради неяснота при определянето на падежа на поетото с нея задължение.

Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касатора С. К. П. са формулирани въпросите: „1. Допустимо ли е предявяването на запис на заповед след изрично посочения в него срок; 2. В какъв срок следва да се предяви запис на заповед на поръчителите и длъжника; 3. Допустимо ли е след влязло в сила съдебно решение на основание на договор за кредит отново да се образува производство по издадената по и във връзка със същия договор за кредит запис на заповед“. Поддържа се също, че решението е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС – Тълкувателно решение № 5 от 21.01.2022 г. на ОСГТК, Тълкувателно решение № 1 от 28.12.2005 г. на ОСГТК и Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК.

Освен това, посоченият касатор твърди и очевидна неправилност на въззивния акт.

Ответникът по касация – „Банка ДСК“ ЕАД, [населено място] – заявява становище за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на предвидените в чл. 280 ГПК предпоставки, респ. за неоснователност на касационната жалба, по съображения, изложени в писмени отговори от 18.07.2023 г. и 01.08.2023 г. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното:

Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за установено, че: На 22.01.2008 г., във връзка със сключен между ищеца „Банка ДСК“ ЕАД и „Е. Б. АД договор за кредит, „Е. Б. АД е издало в полза на банката запис на заповед за сумата 108 000 евро, платим на предявяване в срок до 22.02.2015 г., който е авалиран от физическите лица (ответници по делото) С. К. П. и М. В. Ц.; Записът на заповед е предявен за плащане на издателя „Е. Б. АД с нотариална покана, връчена на 23.01.2018 г.; Въз основа на подадено от „Банка ДСК“ ЕАД заявление по чл. 417 ГПК е издадена заповед за изпълнение по гр. д. № 11910/2018 г. на Софийски районен съд, с която ответниците са осъдени (при условията на солидарна отговорност – като авалисти по записа на заповед) да платят на ищеца сумата 79 100 евро – част от главницата по записа на заповед, ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от 20.02.18 г. до окончателното й изплащане и сумите 3 094. 12 лева и 50 лева – съдебни разноски и юрисконсултско възнаграждение; Банката не е събрала вземането си по ценната книга, включително и чрез осребряване на ипотекирания в полза на ищеца недвижим имот в рамките на изпълнително производство.

За да отмени първоинстанционното решение и да уважи предявения установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, въззивният съд е приел, че е доказано съществуването на вземане на ищеца към двамата ответници-авалисти по записа на заповед за сумата, за която е издадена заповедта за изпълнение.

Във връзка с възражението за нищожност на записа на заповед с оглед начина, по който е определен падежът на същия, решаващият състав е споделил извода на първата инстанция, че уговорката за заплащане на сумата на предявяване в срок до 22.02.2015 г. представлява в действителност определяне на падежа на записа на заповед „на предявяване“ по смисъла на чл. 486, ал. 1 ТЗ, като в съответствие с правилото на чл. 487, ал. 1 ТЗ издателят е определил по-дълъг от установения в закона срок за предявяването. Поради това и с оглед наличието на всички останали изискуеми от закона задължителни реквизити е преценил записа на заповед, както и авала на същия, като редовни от външна страна.

Въззивният съд не е споделил обаче извода, че поради предявяването на записа на заповед на издателя след посочения в него краен срок банката-ищец е изгубила правата си по отношение на авалистите. Приел е, че в хипотеза като процесната, при уговорен падеж при условията на чл. 486, ал. 1, т. 1 от ТЗ във връзка с чл. 487, ал. 1, изр. 3-то от ТЗ, 3-годишната давност по чл. 531 от ТЗ започва да тече след изтичане на удължения срок (в случая от 22.02.2015 г.). И тъй като от тази дата до сезирането на заповедния съд на 20.02.2018 г. е изтекъл по-къс срок от предвидения в закона 3-годишен такъв, то правата на кредитора спрямо авалистите не са преклудирани. В тази насока съдът се е позовал на указанията по т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 28.12.2005 г. на ОСТК на ВКС, кореспондиращи напълно и с изричната норма на чл. 514, ал. 1 ТЗ.

Като неоснователно решаващият състав е преценил възражението на ответниците за погасяване на задълженията им поради изтичане на срока по чл. 147 ЗЗД, аргументирайки се с неприложимост на посочената разпоредба в хипотеза на менителнично поръчителство предвид специалната законова регламентация на същото.

На последно място, въззивната инстанция е приела, че не следва да обсъжда доводите на ответниците във връзка с каузалното правоотношение между банката и издателя на записа на заповед, тъй като това е допустимо само в хипотезата на злоупотреба с право от страна на ищеца (ако банката цели с процесния иск да получи повторно плащане на дълга по записа – освен от търговското дружество-издател, и от авалистите), какъвто извод обаче не може да бъде направен с оглед констатациите на счетоводната експертиза, доколкото вещото лице е установило, че банката не е събрала вземането си по ценната книга (в това число и чрез осребряване на ипотекирания в полза на ищеца недвижим имот).

Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

Поставените и от двамата касатори въпроси нямат характер на обусловили изхода на конкретното дело съгласно указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Всички формулирани от касатора С. К. П. въпроси, както и първият от въпросите на касатора М. В. Ц., изобщо не са обсъждани от въззивния съд. В мотивите на поставения от него акт не са изложени съображения нито за това, какви са правните последици, ако записът на заповед не бъде предявен на издателя, респ. на авалистите в уговорения в него падеж, нито за връзката/зависимостта между приключилото исково производство срещу кредитополучателя и образуваното впоследствие исково производство срещу авалистите по записа на заповед, обезпечаващ същия договор за кредит. Поради обстоятелството, че е поставен абстрактно, без да е аргументирана относимостта му към обжалваното решение, ирелевантен за преценката по чл. 288 ГПК се явява и вторият поставен от касатора М. Ц. въпрос, свързан с приложението на два от основните принципи на гражданския процес.

С оглед отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, не подлежи на обсъждане и съответствието на въззивното решение с цитираното от касатора М. Ц. решение № 29 от 27.03.2017 г. по гр. д. № 2788/2016 г. на ВКС, III г. о., нито поддържаното и от двамата касатори основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Отделно от това, последното е заявено напълно бланкетно – при липса на аргументация в какво именно се изразява значението на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както е разяснено в т. 4 от цитирания по-горе тълкувателен акт.

Що се отнася до твърдението на касаторите за противоречие на въззивното решение с конкретно посочената от тях практика на ВКС (задължителна и казуална), доколкото не е отнесено към изрично формулирани въпроси, същото не следва да бъде обсъждано.

На последно място, не може да се приеме за осъществено и заявеното от касатора С. П. основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика.

В случая касаторът С. П. аргументира очевидната неправилност на акта с всички онези оплаквания за неправилност на въззивното решение, които е развил и в касационната си жалба, т. е. поддържаната от него неправилност не може да бъде преценена като „очевидна“ по изведените от съдебната практика критерии.

С оглед изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, всеки от касаторите следва да заплати на ответника по касация „Банка ДСК” ЕАД юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на 300 лв., определено съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 290 от 13.03.2023 г. по в. гр. д. № 2393/2022 г. на Софийски апелативен съд.

ОСЪЖДА М. В. Ц. от [населено място], съдебен адрес: [улица], чрез адвокат В. Ц., да заплати на „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място],, [улица], юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на сумата 300 (триста) лева.

ОСЪЖДА С. К. П. от [населено място], съдебен адрес: [улица], чрез адвокат С. Т., да заплати на „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място],, [улица], юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на сумата 300 (триста) лева.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: