О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 254

гр. София, 19.01.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, първи състав, в закрито заседание в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

разгледа докладваното от съдия Г. Н. ч. гр. д. № 3464 по описа за 2023 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по две касационни частни жалби срещу въззивно Определение № 201 от 30.03.2023 г. по в. ч.гр. д.№ 105/2023 г. по описа на Апелативен съд – Варна, подадени както следва: от И. Щ. Ц. чрез адвокат Е. К. от АК – В. (вх.№ 2737 от 11.04.2023 г.) и от И. Х. И. чрез адвокат Г. Н. от АК – В. (вх.№ 3201 от 02.05.2023 г.).

Всеки от жалбоподателите счита, че определението е незаконосъобразно и моли да бъде отменено.

Насрещните страни по частните жалби (ищци по предявените искове) – В. Г. В., В. Г. Б., С. Г. Б. и В. В. С., не са депозирали отговори по реда на чл. 276, ал. 1 ГПК.

Постъпилото становище от И. Х. И. по касационната частна жалба, подадена от И. Щ. Ц., не представлява отговор по смисъла на чл. 276, ал. 1 ГПК, доколкото не изхожда от срещупоставена на И. Щ. Ц. страна в процеса.

Касационните частни жалби са подадени в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и са процесуално допустими по смисъла на чл. 274, ал. 3 ГПК.

Преди да пристъпи към разглеждане на частните жалби по същество, ВКС следва да прецени дали са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, във връзка с което намира следното:

С обжалваното определение е потвърдено Определение № 4552 от 06.12.2022 г., постановено по гр. д.№ 1952/2021 г. на ОС – Варна, с което са оставени без уважение подадените от И. Щ. Ц. и И. Х. И. молби за допълване по реда на чл. 248 ГПК на Определение № 3278 от 02.09.2022 г., постановено по същото дело, чрез присъждане на разноски на жалбоподателите на основание чл. 78, ал. 4 ГПК.

Въззивният съд е съобразил, че производството по гр. д.№ 1952/2021 г. по описа на ОС – Варна е образувано по предявени от В. Г. В., В. Г. Б., С. Г. Б. и В. В. С. срещу И. В. С., Г. М. К., И. Х. И., И. Щ. Ц., ТД НАП – Варна, „Соф.Ам. лизинг“ ООД и „Ера -5“ ЕООД искове с правно основание чл. 440, ал. 1 ГПК - за отричане правата на собственост на длъжниците по изп. д.№ 20187120400409 на ЧСИ И. С. (И. В. С. и Г. М. К.) върху недвижими имоти (по 1/2 ид. части от две сгради и терена, върху който са построени), намиращи се в [населено място], [община], област В., обект на принудителното изпълнение. Ответниците И. В. С. и Г. М. К. са признали исковете. Жалбоподателите И. Х. И. и И. Щ. Ц., в качеството им на ответници по делото, са оспорили исковете като недопустими и неоснователни. Видно от протокол от съдебно заседание от 12.07.2022 г., във връзка с извършени действия в хода на изпълнителното производство и погасяване на дълга на длъжниците, ищците са заявили, че при прекратяване на изпълнителното производство ще поискат прекратяване и на производството по предявените от тях искове по чл. 440 ГПК. На 30.08.2022 г. процесуалният им представител е депозирал молба за прекратяване на производството по делото, поради загуба на процесуална легитимация на страните по същото, предвид прекратяването на изп. д.№ 409/2018 г. по описа на ЧСИ И. С.. Определение № 3278 от 02.09.2022 г. на ОС – Варна обективира констатация след извършена справка по изисканото изп. д.№ 409/2018 г. по описа на ЧСИ И. С., че същото е прекратено на основание чл. 433, ал. 2 ГПК с протокол от 27.07.2022 г. Окръжният съд е приел, че с прекратяването е отпаднал правният интерес на ищците по исковете и е прекратил производството по гр. д.№ 1952/2021 г. По съображения, че доколкото правото на иск на ищците е погасено поради нов факт, независещ от тях, то в тази хипотеза сторените разноски следва да останат в тежест на ответниците, с Определение № 4552 от 06.12.2022 г. ОС е оставил без уважение молбите на И. Х. И. и И. Щ. Ц. за допълване на Определение № 3278 от 02.09.2022 г. чрез присъждане на разноски ответниците на основание чл. 248 ГПК.

Въззивният съд е мотивирал потвърждаването на първоинстанционния акт със следното: Изпълнителното производство по изп. д.№ 409/2018 г. по описа на ЧСИ И. С. е прекратено на 27.07.2022 г. на основание чл. 433, ал. 2 ГПК – поради изпълнение на задължението и събиране на разноските. В съдебно заседание на 12.07.2022 г., ищците са заявили, че ще поискат прекратяване на производството по предявените от тях искове при прекратяване на изпълнителното производство. Молба в същия смисъл е депозирана от процесуалния им представител на 30.08.2022 г. - веднага след прекратяване на изпълнителното производство. Прекратяването на производството по изпълнителното дело е довело да отпадане на правния интерес на ищците от предявените искове и прекратяване на производството по тях като недопустимо. При този изход от спора окръжният съд законосъобразно и в съответствие с разпоредбата на чл. 78 ГПК е приел, че жалбоподателите, в качеството им на ответници по прекратеното производство, нямат право на разноски. Прекратяването на изпълнителното дело представлява нов факт, независещ от ищците, който е погасил правото им на иск, поради което и не са налице хипотезите на чл. 78, ал. 2 и ал. 4 ГПК за възлагане на отговорността за разноските на ищците. В случая ищците и ответниците са придобили процесуална легитимация на основание образуваното изпълнително дело, по което е предприето принудително изпълнение върху имот, който не е собствен на длъжниците и по отношение на който ищците в качеството им на трети лица със засегнати права са предявили иск по чл. 440 ГПК. Не може да се направи извод, че с поведението си ответниците не са дали повод за предявяване на исковете, тъй като прекратяването на изпълнителното производство и отпадането на процесуалната легитимация на страните по делото е в резултат на действия на ответниците по изпълнение на задължението, предприети след подаване на исковата молба.

Така формираната правораздавателна воля свидетелства, че въззивният съд е обсъдил и разрешил процесуално-правния проблем дали се дължат разноски на ответниците при условията на чл. 78, ал. 4 ГПК, когато прекратяването на производството по иск с правно основание чл. 440, ал. 1 ГПК е резултат от отпадане на процесуалната легитимация на страните в хода на делото поради прекратяването на изпълнителното дело по причини, независещи от волята и поведението на ищците. Питане в този смисъл (уточнено от касационната инстанция в съответствие с правомощията й, разяснени с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК) и с позоваване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е формулирано в изложението към частната жалба на И. Х. И.. Така поставеният въпрос е обусловил волята на въззивния съд, с оглед което удовлетворява изискванията към общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, като не се констатира да е разрешен с акт от кръга на визираните в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което касационното обжалване следва да бъде допуснато в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В отговор на значимия правен въпрос съдът намира следното:

Съгласно чл. 78, ал. 4 ГПК ответникът има право на разноски при прекратяване на делото, освен когато прекратяването е поради постигнато между страните споразумение, в който случай се прилага чл. 78, ал. 9 ГПК. В практиката на ВКС последователно се приема, че ответникът има право на разноски не само когато предявеният срещу него иск е отхвърлен (чл. 78, ал. 3 ГПК), но и при прекратяване на делото, при това независимо от причината, поради която съдът е десезиран - по волята на ищеца (при оттегляне или отказ от иска), поради недопустимост на иска (изначална или настъпила в хода на процеса) или неотстраняване в срок на констатирани нередовности на сезиращата молба. По правило (чл. 78, ал. 2 ГПК) поведението на ответника при завеждане на делото има правно значение за отговорността за разноските само при приключването му с решение, с което изцяло или частично са уважени исковете, но не и в хипотезата на прекратяването му.

Съгласно практиката на ВКС, изключение правят случаите, когато ответникът е дал повод за предявяване на иска, а производството е било прекратено поради предприето от ищеца оттегляне или отказ от иска, мотивирани с факти, които са новонастъпили след предявяването му, не зависят от ищеца, а от ответника и погасяват заявеното за защита спорно право (например - извършено в полза на ищеца плащане в хода на висящия процес). Това тълкуване е аргументирано с принципа, на който почива разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК - че и в такъв случай извънпроцесуалното поведение на ответника е поводът за завеждането на делото, а необходимостта от съдебна намеса е отпаднала с последващото погасяване на задължението, предмет на търсената с иска защита. В този смисъл са Определение № 238 от 27.05.2021 г. по ч. т.д.№ 854/2021 г. на ВКС, ІІ т. о., Определение № 843 от 17.11.2014 г. по ч. гр. д.№ 6176/2014 г. на ВКС, ІV г. о., Определение № 626 от 20.08.2012 г. по ч. гр. д.№ 275/2010 г. на ВКС, ІV г. о., Определение № 277 от 14.05.2014 г. по ч. гр. д.№ 2432/2014 г. на ВКС, I г. о. и др.

Това тълкуване може да намери съответно приложение и за случаите на възлагане на отговорността за разноските, направени преди прекратяването на производството по иск по чл. 440, ал. 1 ГПК - когато бъде направен положителен извод, че ответник по този иск е дал повод за предявяване на иска, а прекратяването на производството е резултат от новонастъпили факти, чието осъществяване не зависи от ищеца. При произнасянето по чл. 78 ГПК следва на първо място да се държи сметка за възможността предявяването на иска да е наложено от собственото поведение на ищеца (какъвто например е случаят при пропуск своевременно по надлежния ред да се позове на придобити вещни права, в резултат от което да не е възможно за ответник по иск по чл. 440, ал. 1 ГПК да узнае, че друг, а не длъжника в изпълнението, е собственик на имуществото, срещу което е насочено изпълнението). Освен това (доколкото съобразно разпоредбата на чл. 440, ал. 2 ГПК длъжникът и взискателят са задължителни необходими другари и конституирането им като страни в процеса е условие за неговата допустимост, независимо от извънпроцесуалното поведение на всяка от двете групи ответници) преценката за поведението на отделните ответници в контекста на отговорността за разноските следва да бъде строго диференцирана предвид принципната възможност повод за завеждане на делото да са незаконосъобразни действия на длъжника, а взискателят да няма принос в тази връзка, както и обратното.

С оглед отговора на значимия за спора въпрос, произнасяйки се по съществото на предявените частни жалби, ВКС намира, че същите са основателни по следните съображения:

Видно от мотивите на обжалваното определение, въззивният съд не е подложил на обсъждане с какво конкретно свое поведение всеки от настоящите касатори поотделно е предизвикал завеждането на делото и притежава ли това поведение белезите на противоправност.

Данните по делото налагат извод, че предявената претенция по чл. 440, ал. 1 ГПК по отношение на касатора И. Х. И. е била изначално недопустима, доколкото още в исковата молба е направено изявление, че той е прехвърлил вземането си, послужило за издаването на изпълнителен лист и образуването на изп. д.№ 409/2018 г. по описа на ЧСИ С., след което като взискател по делото е конституиран неговият правоприемник - И. Щ. Ц.. При това положение, макар изп. д.№ 409/2018 г. да е образувано по молба на И. Х. И., към момента на предявяването на иска по чл. 440, ал. 1 ГПК последният не е притежавал качеството взискател в изпълнението и по аргумент от разпоредбата на чл. 440, ал. 2 ГПК не се явява пасивно легитимиран да участва в исковото производство. Възражение, че искът е насочен срещу лице, което не разполага с процесуална легитимация да участва в процеса, е заявено с отговора на исковата молба на И. Х. И. и е поддържано в течение на процеса (съгласно изявление на адв. Н. в о. с.з.12.07.2022 г.), но произнасяне по него отсъства както с определението по чл. 140 ГПК (ОС, л. л. 137 и 138), така и с определението за прекратяване на производството (ОС, л. 233). Независимо от това, доколкото определението за прекратяване на производството не съставлява акт, ползващ се със сила на пресъдено нещо, произнасяйки се по искането за присъждане на разноски, заявено с молба вх.№ 21177 от 14.09.2022 г., първоинстанционният съд е бил длъжен да обсъди основателността на това възражение като обстоятелство, обосноваващо приложението на чл. 78, ал. 4 ГПК в отношенията между ищците и И. Х. И.. Подобно обсъждане отсъства както в акта на първоинстанционния съд, така и в обжалваното определение, в който смисъл въззивният съд се е произнесъл в отклонение от разясненията, дадени с ТР № 6 от 15.01.2019 г. по тълк. д.№ 6/2017 г. на ВКС, ОСГТК.

Доколкото претенцията срещу И. Х. И. е изначално недопустима, по отношение направените от него разноски за защита в процеса по чл. 440, ал. 1 ГПК приложение следва да намери разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК, поради което с настоящото определение следва да му се присъди заплащането на сумата 3 000 лв., представляваща сбор от размерите на договорените и заплатени в брой преди прекратяването на производството (момент, предхождащ момента на узнаването, че воденото срещу ответника производство е прекратено – при съобразяване на тълкуването, направено с Определение № 670 от 19.10.2015. г. по ч. гр. д.№ 3982/2015 г. на ВКС, IV г. о.) адвокатски възнаграждения съгласно ДПЗС от 27.04.2022 г. (ОС, л. 225) и ДПЗС от 22.08.2022 г. (ОС, л. 265).

По отношение произнасянето по молбата с вх.№ 20773 от 08.09.2022 г., подадена от И. Щ. Ц., на първо място следва да се има предвид, че въззивният съд е направил необоснована констатация, че предприетото принудително изпълнение е било насочено върху имот, който не е собствен на длъжниците и по отношение на който са засегнати права на ищците. Такъв извод би бил следствие на влязло в сила решение, с което е уважен иск по чл. 440, ал. 1 ГПК, а в случая изобщо не се е стигнало до постановяването на решение по съществото на спора, нито пък е налице влязло в сила решение, с което да е уважен положителен установителен иск, че ищците са собственици на процесните вещи.

На следващо място - необоснован е и изводът, че прекратяването на изпълнителното производство и отпадането на процесуалната легитимация на страните по делото е резултат от действия на всички ответници по делото. В тази връзка се констатира аналогично на допуснатото при произнасянето по отношение на И. Х. И. нарушение на процесуалните правила от страна на въззивния съд – липсата на обсъждане с какви незаконосъобразни действия взискателят И. Щ. Ц. е дал повод за завеждане на иска по чл. 440, ал. 1 ГПК и налице ли са по отношение на него основания за съответното приложение на чл. 78, ал. 2 ГПК. Данните по делото са, че изпълнителното производство е прекратено поради извършено плащане (признание в този смисъл е направено от ищците чрез процесуалния им представител в о. с.з. 12.07.2022 г.). Последното налага извод, че И. Щ. Ц. е разполагал с изпълняемо право и същото е удовлетворено. Наличието на такова право и упражняването му по регламентирания за това процесуален ред изключват възможността да се приеме, че от гледна точка на производството по чл. 440, ал. 1 ГПК И. Щ. Ц. е имал незаконосъобразно извънпроцесуално поведение, за което да бъде санкциониран, като му се откаже присъждането на разноски при условията на чл. 78, ал. 4 ГПК. С оглед наличието на предпоставките по чл. 78, ал. 4 ГПК и отсъствието на тези по чл. 78, ал. 2 ГПК, по отношение на заявеното от И. Щ. Ц. искане следва да се извърши преценка дали е налице прекомерност на договореното и заплатено в брой преди прекратяването на производството адвокатско възнаграждение в размер на 5 000 лв. съгласно ДПЗС от 01.06.2022 г. (ОС, л. 223) – с оглед възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК, заявено със Становище вх.№ 24688 от 24.10.2022 г. (ОС, л. 292). В случая предмет на спора е правото на собственост по отношение на недвижим имот, като съгласно чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК и предвид данъчната оценка от л. 26 (ОС) цената на иска възлиза на сумата 87 490,40 лв. (върху която е внесена дължимата държавна такса от ищците – ОС, л. 23). Съобразно чл. 7, ал. 2, т. 4 НМРАВ (в редакцията към датите на сключване на ДПЗС) минималният размер на адвокатския хонорар възлиза на сумата 3 154,71 лв. При отчитане сложността на спора с оглед заявените твърдения с исковата молба, противопоставените възражения с отговора на И. Щ. Ц. и извършените по делото процесуални действия, ВКС приема, че адвокатско възнаграждение, което не надхвърля двукратния размер на минималния размер на адвокатския хонорар е съответно на действителната фактическа и правна сложност на конкретното дело, поради което същото не следва да бъде намалявано. Ето защо с настоящото определение на този касатор следва да се присъди заплащането на сумата 5 000 лв. – договорено и заплатено в брой преди прекратяването на производството адвокатско възнаграждение съгласно ДПЗС от 01.06.2022 г. (ОС, л. 223).

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Определение № 201 от 30.03.2023 г. по в. ч.гр. д.№ 105/2023 г. по описа на Апелативен съд – Варна.

ОТМЕНЯ въззивно Определение № 201 от 30.03.2023 г. по в. ч.гр. д.№ 105/2023 г. по описа на Апелативен съд – Варна, както и потвърденото с него Определение № 4552 от 06.12.2022 г., постановено по гр. д.№ 1952/2021 г. на ОС – Варна, вместо което

ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА В. Г. В. с ЕГН [ЕГН], В. Г. Б. с ЕГН [ЕГН], С. Г. Б. с ЕГН [ЕГН] и В. В. С. с ЕГН [ЕГН] ДА ЗАПЛАТЯТ на И. Х. И. с ЕГН [ЕГН] сумата 3 000 (три хиляди) лева, както и ДА ЗАПЛАТЯТ на И. Щ. Ц. с ЕГН [ЕГН] сумата 5 000 (пет хиляди) лева на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, представляващи разноски за защита в производството по гр. д.№ 1952/2021 г. по описа на ОС - Варна по предявен иск с правно основание чл. 440, ал. 1 ГПК.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: