О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 2030

гр. София, 24.04.2024 г. В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито заседание на трети април две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

Председател: П. С.

Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 3534 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 11767/22.05.2023 г., подадена от Столична община срещу решение № 430 от 06.04.2023 г. по гр. д. № 2949/2022 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 261943 от 10.06.2022 г. по гр. д. № 15539/2019 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен предявеният иск за неимуществени вреди за разликата над 9000 лв. до сумата от 25 000 лв., като вместо това въззивният съд е осъдил Столична община да заплати на А. И. Г.-Я. разликата над 9000 лв. до сумата от 25 000 лв., или допълнително сумата от 16 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени на 12.09.2019 г., в гр. София, при падане поради наличие на разбита тротоарна настилка на левия тротоар на ул. „Б. Д. , в посока Северен парк – ж. к. Надежда - 4, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 12.09.2019 г. до окончателното изплащане; потвърдено е първоинстанционното решение в обжалваната осъдителна част.

Софийски апелативен съд, сезиран с жалби и на двете страни, е съобразил, че по делото е предявен иск с правно основание чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД.

Въз основа на събраните гласни доказателствени средства - показанията на свидетелката Е., които е кредитирал като логично обосновани, вътрешно непротиворечиви, последователни, конкретни и подкрепени от медицинските документи по делото и от заключението на назначената съдебномедицинска експертиза, е приел за установено, че на 12.09.2019 г., около 17.00 ч., в гр. София, ищцата се движела със своя позната (свидетелката Е.), по левия тротоар на ул. „Б. Д. , в посока Северен парк, в ж. к. Надежда - 4. Двете излезли от спирката на метростанция „Б. Д. и вървели по левия тротоар на ул. „Б. Д. , покрай пазара „Връбница“, посока към ул. „А. Ц. . На ъгъла между улиците „Б. Д. и „А. Ц. , пред една аптека и преди да пресекат ул. „А. Ц. , ищцата и нейната позната попаднали върху разбит и неравен участък на тротоара. Я. се спънала и паднала, при което се подпряла на лявата си ръка, и така получила счупване на лявата лакътна става и ударила дясното си коляно, от което започнала да тече обилно кръв. След като ищцата паднала на земята, започнала да стене и да вика, дошли хора и й помогнали да се изправи. От дясното коляно на пострадалата течала много кръв и затова служителка от близката аптека, виждайки инцидента, също дошла да й помогне. Тя промила раната, направила превръзка. Свидетелката и ищцата първоначално отишли в близката 24-та поликлиника, където лекар прегледал пострадалата. Ръката й стояла неестествено и стърчала. Лекарят ги посъветвал да отидат в „Пирогов“ за преглед и те отишли в това болнично заведение. Там констатирали наличието на фрактури.

Съдът е възприел като обективно и компетентно, и неоспорено от страните, заключението по допуснатата съдебномедицинска експертиза, съгласно което А. Г.-Я. е получила две фрактури в една област, а именно: счупване на горния край на лявата лакътна кост - закрито; счупване на главичката на лява лъчева кост - закрито в областта на лявата лакътна става; контузия и охлузна рана на дясно коляно. Счупванията на горния край на лява лакътна кост и на главичката на лявата лъчева кост са й причинили трайно затруднение на движенията на левия горен крайник за срок по-дълъг от 30 дни. В „Пирогов“ е извършена операция, чрез наместване на фрактурата с вътрешна фиксация, поставена е остеосинтеза с ъглово-стабилна плака за проксимална улна и гипсова лонгета. Ищцата е изпитвала интензивни болки и страдания непосредствено след травмата, след оперативната интервенция и в началото на раздвижването. Според вещото лице, травматичните увреждания е възможно да бъдат получени след спъване в неравност, падане от собствен ръст и поемане на тежестта на тялото, в конкретния случай - от лявата лакътна става. Обичайният възстановителен период за такива травми е около 3 - 3.5 месеца. При натоварване и промени във времето пострадалата може да се оплаква от болка и дискомфорт в мястото на счупването. През първия месец на имобилизацията и в началото на раздвижването пострадалата е имала затруднение в битовото си обслужване и нарушение на обичайния ритъм на живот. Вещото лице е посочило, че болките и страданията, причинени на ищцата, са били най - интензивни непосредствено след травмата и в началото на раздвижването.

Въззивният съд е визирал, че относно обема на неимуществените вреди по делото са ангажирани гласни доказателствени средства - разпит на свидетеля Я. (син), който видял майка си непосредствено след злополуката в „Пирогов“. Тя била в тежко състояние, лявата й ръка била обездвижена, потъмняла, видял голям оток в областта на лакътя, изпитвала силни болки. След като я приели, отвътре се чували силни викове, докато й наместят ръката. След извършената манипулация свидетелят откарал майка си у дома. Нощта преминала тежко за пострадалата, защото много я боляла ръката. На другия ден я оперирали. След това останала под лекарско наблюдение. След инцидента дълго време се чувствала зле, тъй като нищо не можела да прави сама и трябвало някой да й помага, не можела да ходи сама, изпитвала силни болки. По време на злополуката била без работа, но й предстояло да замине за Белгия, за да работи като социален работник, дори имала закупен самолетен билет, но пътуването пропаднало. Семейството събрало пари за импланта, който й бил поставен в „Пирогов“. Тя била без работа, а се събрали много разходи за операция, за имплант, за лекарства и билет. След рехабилитацията ръката й не се раздвижила нормално. Ищцата се възстановявала дълго време, затова не можела да работи. Не я приемали на работа, защото ръката й била обездвижена и нямало как да изпълнява задълженията си с такава ръка. Все още не можела да спи спокойно, защото се страхувала да не си удари ръката. Към датата на разпита на свидетеля все още се страхувала, дори и да излиза сама. Преди инцидента била жизнен човек, обичала да пътува, а след него станала много затворена в себе си.

Относно основния спорен по делото въпрос - дали мястото на инцидента е общинска собственост - частна или публична, или е реституирана в полза на трети за производството лица, Софийски апелативен съд изрично е посочил, че от показанията на свидетелката Е. се установява, че Г.-Я. е паднала на тротоара на ул. „Б. Д. , след излизане от метростанцията, в близост до аптека, където тротоарът е бил разбит, покрит с асфалт, с остатъци от плочки, имало е издатини и „нещо“ е стърчало над тротоара.

При така изложеното, въззивният съд е намерил, че претърпените от пострадалата вреди подлежат на обезщетяване на основание чл. 49 ЗЗД, доколкото са свързани с човешка дейност по почистване и отстраняване на неравности, находящи се по левия тротоар на улица в посока Северен парк, в ж. к. Надежда - 4, още повече след излизане от спирката на метростанция „Б. Д. в гр. София, която безспорно е публична общинска собственост. Приел е за ирелевантен факта дали част от улицата е неправилно реституирана в полза на трети лица, дали е деактувана от кмета на СО, защо все още не е отчуждена или принудително дарена от тях в полза на общината. Визирал е, че разпоредбите на чл. 30, ал. 4 и чл. 31 ЗП задължават лицата, които стопанисват пътя, да го поддържат в изправно състояние, да сигнализират незабавно препятствията по него и да ги отстраняват във възможно най-кратък срок. Наличието на неравен пътен участък, независимо дали е на тротоара или на пътното платно, представлява неосигуряване на условия за безопасно движение по пътищата, съответно неизпълнение на задълженията на общината, и представлява противоправно бездействие, което ангажира отговорността на Столична община по реда на чл. 49 ЗЗД. Според въззивното решение общинските пътища, в т. ч. тротоарите към тях, съставляват публична общинска собственост - чл. 8, ал. 3, във вр. с чл. 5, ал. 1, т. 2 ЗП, които се управляват в интерес на населението в общината, съобразно разпоредбите на закона и с грижата на добър стопанин, а съгласно чл. 31 ЗП ремонтът и поддържането на общинските пътища се осъществява от общините. Почистването и поддръжката на тротоарите, като част от обхвата на пътя, е вменено на съответната община и с нормата на чл. 48, т. 2, б. „б“ ППЗП, съгласно която организирането на дейностите по поддържане на пътищата, в частта тротоари, подземните съоръжения, велосипедните алеи, паркингите, пешеходните подлези, осветлението и крайпътното озеленяване извън платното (платната) за движение на републиканските пътища в границите на селата и селищните образувания е за общината. Определение на понятието път се съдържа и в § 6, т. 1 ЗДвП. Съгласно § 1, т. 1 ЗДвП „път“ е всяка земна площ или съоръжение, предназначени или обикновено използвани за движение на пътни превозни средства или на пешеходци. Към пътищата се приравняват и улиците. Според § 6, т. 6 ЗДвП „тротоар“ е изградена, оградена или очертана с пътна маркировка надлъжна част от пътя, ограничаваща платното за движение и предназначена само за движение на пешеходци. От цитираните определения на понятието „път“ по ЗП и ЗДвП и понятието „тротоар“ по ЗДвП, съдът е направил извод, че тротоарът е част от пътя.

Въз основа на така изложеното, Софийски апелативен съд е приел, че поддържането на пътното платно в района на кв. Надежда и в близост до метростанция „Б. Д. е задължение на Столична община, без оглед на това на кого конкретно е възложена тази дейност или кой точно е собственик на намиращия се в непосредствена близост имот, а настъпилите вреди, в резултат на бездействието на общината да контролира правилното, редовно и надлежно ремонтиране на тротоара от страна на третото лице-изпълнител, ангажира отговорността й по чл. 49 ЗЗД. Мястото е част от градската среда, пътното платно е с обществено предназначение и предвид свободния достъп на пешеходци до него, се е налагало предприемане на обезопасителни мерки по цялата повърхност. Задължението за обезопасяване се извежда от общото задължение да не се вреди другиму, с оглед местонахождението, свободния достъп на пътни превозни средства и хора и обичайното преминаване по това място на пешеходци, тъй като в близост се намират метростанция и аптека. На основание чл. 64, ал. 3 ЗУТ общината е задължена да изгражда, поддържа и ремонтира за своя сметка поземления участък, в който е настъпил инцидентът - като част от уличната инфраструктура. Задължение на всяка община е да поддържа уличната мрежа в града в изправност, да сигнализира незабавно за препятствия или други опасности по него и да ги отстранява в най-кратък срок, съгласно разпоредбата на чл. 167, ал. 1 ЗДвП.

Съдът е заключил, че с проявеното бездействие от длъжностни лица на ответната община, същата не е изпълнила задълженията си да организира безопасно движение по улиците. Налице е пряка и непосредствена причинна връзка между бездействието на служителите на общината, настъпилия деликт и причинените в резултат на него вреди, поради което следва да бъде ангажирана отговорността й. Претърпените от Г.-Я. вреди са в пряка причинна връзка с бездействието на лицата, на които е било възложено от Столична община упражняване на надзор и отстраняване на неравности по настилката на тротоара, поради което са причинени по повод възложената им работа.

Относно размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, Софийски апелативен съд, като се е позовал на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и на задължителната практика и практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, е посочил, че справедливо обезщетяване означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице, като изходи от спецификата на отделния случай, а не по общи критерии. Съобразил е възрастта на пострадалата - 55 години към 2019 г., икономическата конюнктура в страната за 2019 г., факта, че Г.-Я. е получила две средни телесни повреди, но в една зона на лявата ръка, и една лека телесна, а именно: счупване на горния край на лявата лакътна кост - закрито; счупване на главичката на лява лъчева кост - закрито в областта на лявата лакътна става; контузия и охлузна рана на дясно коляно. Приел е, че счупванията на горния край на лявата лакътна кост и на главичката на лявата лъчева кост са й причинили трайно затруднение на движенията на левия горен крайник за срок по-дълъг от 30 дни. Извършена е операция, чрез наместване на фрактурата с вътрешна фиксация, поставена е остеосинтеза с ъглово-стабилна плака за проксимална улна и гипсова лонгета. Ищцата е изпитвала интензивни болки и страдания непосредствено след травмата, особено след оперативната интервенция и в началото на раздвижването. Обичайният възстановителен период за такива травми е около 3 - 3.5 месеца. През първия месец на имобилизацията и в началото на раздвижването пострадалата е имала затруднение в битовото си обслужване и нарушение на обичайния ритъм на живот. Болките и страданията са били най-интензивни непосредствено след травмата и в началото на раздвижването. При натоварване и промени във времето пострадалата може да се оплаква от болка и дискомфорт в мястото на счупването. Съдът е съобразил и обстоятелството, че Г.-Я. е намерила работа в Белгия като социален работник, за което е бил закупен самолетен билет, но пътуването е пропаднало именно поради инцидента, както и че понастоящем тя не би могла да упражнява тази професия и е безработна.

При съобразяване на горното, въззивният съд е направил извод, че присъденото от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди в размер на 9000 лв. се явява занижено, с оглед действително претърпените неимуществени вреди, и следва да се увеличи до 25 000 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на деликта. Намерил е претенцията в останалата част, до претендирания размер от 50 000 лв., за неоснователна.

Въззивният съд е приел за доказана претенцията за имуществени вреди, изразяващи се в направени разходи за лечението и поставяне на остеосинтезен материал, който по правило не се поема от касата. Позовал се е на заключението на вещото лице за това, че разходите са били необходими за възстановяването.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК излага, че въззивният съд неправилно е приложил материалния закон – чл. 52 ЗЗД, като не е съобразил принципа на справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди и е присъдил такова в прекомерно завишен размер. Твърди наличие на съпричиняване. Формулира въпроса: Допустимо ли е въззивният съд да завиши прекомерно размера на обезщетението, основавайки се на твърдение, което не е подкрепено с никакви писмени доказателства и което не е изследвано и взето под внимание и от първоинстанционния съд.

Насрещната страна е депозирала отговор, в който са изложени съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба срещу въззивното решение в частта му относно обезщетението за неимуществени вреди е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Жалбата е недопустима в частта, с която се обжалва въззивния акт в частта за обезщетение за имуществени вреди, предвид цената на иска (чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. първо ГПК). В тази част същата следва да бъде оставена без разглеждане, а производството по делото – да се прекрати.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 от тълкувателното решение е прието, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

В изложението към касационната жалба не е формулиран въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а са наведени единствено оплаквания за необоснованост на атакувания пред ВКС съдебен акт и за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, които попадат в приложното поле на чл. 281, т. 3 ГПК и не подлежат на разглеждане в производството по чл. 288 ГПК. В този смисъл следва да бъде възприет и въпросът от изложението, визиран по-горе. Освен това този въпрос е формулиран изцяло според защитната позиция на жалбоподателя, а не според мотивите, изложени от Софийски апелативен съд. Последният е определил обезщетение за неимуществени вреди в размер на 25 000 лв., като е съобразил всички относими към размера на обезщетението конкретни обективно съществуващи обстоятелства. Несъгласието на Столична община с фактическите констатации относно правнорелевантните факти и оценката за тяхното значение, с оглед наличието и размера на неимуществените вреди, не може да обоснове допускане на касационно обжалване.

Следва да се посочи, че въззивното решение е съобразено с разясненията в т. 2 от ППВС № 4/23.12.1968 г. и с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК относно определяне на обезщетенията за неимуществени вреди по справедливост (чл. 52 ЗЗД).

Въззивното решение е валидно и допустимо. Същото не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

На пълномощника на ответницата по касационната жалба следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 ЗЗД в размер на 2100.30 лв., определено съгласно чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като съдът счита, че то съответства на фактическата и правна сложност на делото, защитавания интерес, вида и количеството на извършената работа.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Столична община в частта, с която се обжалва решение № 430 от 06.04.2023 г. по гр. д. № 2949/2022 г. на Софийски апелативен съд в частта му за потвърждаване на решение № 261943 от 10.06.2022 г. по гр. д. № 15539/2019 г. на Софийски градски съд относно присъденото обезщетение за имуществени вреди в размер на 1883.60 лв., ведно със законната лихва от 12.09.2019 г., И ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази част.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 430 от 06.04.2023 г. по гр. д. № 2949/2022 г. на Софийски апелативен съд в останалата му част.

ОСЪЖДА Столична община да заплати на адвокат Х. Г. Ч. адвокатско възнаграждение за производството пред ВКС в размер на 2100.30 лв. (две хиляди и сто лева и 30 ст.), на основание чл. 38 ЗЗД.

Определението в частта за частично оставяне без разглеждане касационната жалба на Столична община и за прекратяване в тази част на производството по делото подлежи на обжалване пред друг тричленен състав на ВКС в 1-седмичен срок от съобщаването му. В останалата част определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: