О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1904

София, 18.04.2024 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мими Фурнаджиева

ЧЛЕНОВЕ: Велислав Павков

Десислава Попколева

като разгледа докладваното от съдия Попколева гр. дело № 3711 по описа за 2023 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. Г. Д., чрез адв.Д. против решение № 164/12.05.2023 г. по в. т.д. № 115/2023 г. на Апелативен съд В., с което като е потвърдено решение № 68 от 1.12.2022 г. по т. д. № 10/2022 г. на Окръжен съд Шумен, е отхвърлен предявения от касатора против ЗД „Б. И. АД иск по чл.432, ал.1 КЗ – за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, в резултат на преживени болки и страдания, причинени от причинени травматични увреждания, получени на 8.12.2019 г. за разликата над 24 000 лв. до 50 000 лв., ведно със законната лихва от 19.02.2021 г. до окончателното изплащане.

Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирани да обжалват страни и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.

Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон – чл.52 ЗЗД и чл.51, ал.2 ЗЗД и необоснованост. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал следните въпроси: 1/ Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените неимуществени вреди или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий; 2/ Определянето на обезщетение, очевидно несъразмерно /занижено/ с оглед на търпените неимуществени вреди и икономическата обстановка в страната, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост; 3/ Кои са критериите, които следва да бъдат съблюдавани и преценявани от съдилищата при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по повод на причинени телесни увреждания в съответствие с установения в чл.52 ЗЗД принцип; 4/ Следва ли решаващият съд при постановяване на своето решение и при произнасяне относно размера по чл.52 ЗЗД на дължащото се застрахователно обезщетение да се съобрази с икономическата конюнктура в страната и нуждата да се създаде осъвременена съдебна практика по прилагане на правните норми съобразно нарастващата инфлация в страната; 5/ Към кой момент се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди, отчитат ли се инфлационните процеси и следва ли да се съобразява обезщетителния характер на законната лихва; 6/ Кои са предпоставките на чл.51, ал2 ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл.432, ал.1 КЗ обезщетение за вреди при принос на пострадалия и необходимостта от доказване на приноса като условие за прилагане на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД и необходимо ли е приносът на пострадалия да бъде доказан при пълно и главно доказване от страната, която го е въвела; По първите три въпроса относно приложението на нормата на чл.52 ЗЗД, се поддържа допълнителното основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие със задължителната практика на ВС и на ВКС – т. II на ППВС №4/1968 г., както и на казуална практика на ВКС /изрично посочена в изложението/ по приложението на чл.52 ЗЗД. По четвърти и пети въпрос се поддържа освен допълнителния критерий на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, като се сочи конкретна съдебна практика на ВКС, така и този по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, като последния е обоснован с необходимостта от осъвременяване на практиката с оглед промените в обществените условия – честотата на увреждания от претърпени ПТП и необходимостта от получаване на справедливо обезщетение за претърпените неимуществени вреди, чиито размер следва да бъде съобразен и с икономическата конюнктура в страната. По последния въпрос се поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на задължителната практика на ВС и на ВКС – т. 7 на ППВС № 17/1963 г., както и на съдебната практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК / изрично посочена в изложението/, в които се застъпва становището, че за отчитане на съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД, не е достатъчно да се предполага причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а е необходимо да е доказано конкретно поведение на пострадалия, с което същият е допринесъл обективно за резултата, създавайки условия или улеснявайки неговото настъпване.

Ответникът по жалбата – ЗД „Л. И. АД, чрез адв. Г., е депозирал отговор, в който са изложени доводи, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като част от тях изобщо не покриват общото основание за това, а по отношение на останалите, не са налице сочените допълнителни селективни критерии. Заявява и становище за неоснователност на поддържаните в жалбата доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение по смисъла на чл.281, т.3 ГПК.

За да потвърди решението на първата инстанция в обжалваната част, с която на ищеца е определено обезщетение за неимуществени вреди от 24 000 лв. и е отхвърлен иска за разликата до 50 000 лв., въззивният съд е приел, че основните спорни въпроси между страните, по които дължи произнасяне, са свързани с размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД, както и дали е налице съпричиняване на вредоносния резултат по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД. При съобразяване и преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателствени средства, установяващи претърпените от ищеца травматични увреждания, преживените от него болки и страдания за период от около три месеца, както и факта, че към 7.10.2022 г. ищецът е клинично здрав по отношение на получените при ПТП травми въззивният съд е посочил, че за репарирането им следва да се вземе предвид изживяното по време и след произшествието, изключително негативното му отражение във физически и психологически план, както и периода на лечение и възстановяване, през който ищецът е бил ограничен във възможността да води пълноценен живот, като е приел, че размерът на пълното обезщетение за претърпените неимуществени вреди, възлиза на сумата от 30 000 лв. Във връзка с наведеното от ответната страна възражение за съпричиняване, въззивният съд е посочил, че изводът за наличие натакова не може да почива на предположения, като намаляването на обезщетението по реда на чл.51 ал.2 ЗЗД изисква доказване по безспорен начин на конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно да е способствал за появата на вредоносния резултат, като е създало условия за настъпването му или го е улеснило. Съобразявайки заключението на експертите, както и показанията на свидетеля Г., е приел, че ищецът е пътувал на задната седалка в автомобила без поставен предпазен колан. При съобразяване на механизма на ПТП – челен удар, при който тялото на ищеца е преминало между предните седалки на автомобила и главата му се е ударила в предното стъкло, въззивният съд е приел, че ако ищецът е бил с поставен предпазен колан, свободното инерционно движение на тялото е щяло да бъде по-ниско и да отслаби силата на удара на тялото в тъпи предмети, при което получените увреждания щяха да бъдат по-леки. Отчитайки и поведението на водача на автомобила, който е нарушил чл.20, ал.2 и чл.21 ЗДвП и същевременно съобразявайки и поведението на пострадалия, който при пътуването си не е изпълвал предпазен колан и с това си бездействие е допринесъл за собственото си увреждане, въззивният съд е приел, че приносът на последния за настъпването на вредоносния резултат е в размер на 20 %.

При така изложените решаващи изводи на въззивния съд формулираните от касатора въпроси, не обуславят допускане на касационно обжалване по следните съображения:

Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т. е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2010 г. на ОСГТК и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Р. Б. или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона.

Въпросите по приложението на чл.52 ЗЗД, макар и формално да покриват общото основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, не обуславят допускане на касационно обжалване, доколкото са зададени твърде общо и за да се прецени относимостта им към конкретния спор, от значение е има ли установени по това дело обстоятелства, които съдът не е взел предвид и които биха довели до по-висок от определения от съда размер, който в случая е 30 000 лв. В конкретния случай съдът е приложил чл.52 ЗЗД, като е взел предвид освен установените с Постановление № 4/23.12.2968 г. на Пленума на ВС критерии, така и конкретните данни по делото, като и обществено-икономическите условия в страната и нивата на застрахователно покритие към датата на ПТП. По повдигнатите въпроси не се разкрива сочения допълнителен критерий – противоречие със задължителна и казуална практика на ВКС, вкл. и посочената от касатора, според която понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на редица конкретно обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всеки конкретен казус и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението и практиката на ВКС общи критерии, които в случаите на травматично увреждане са: характерът на увреждането, видът и тежестта на физическите травми и свързаните с тях физически и морални болки и страдания, продължителността им, интензитет им, вида и периода на оздравителния и възстановителен процес, възрастта на пострадалия, остатъчните увреждания и прогнозата за по-нататъшното състояние на пострадалия. Правнорелевантните общи и специфични за конкретния спор факти и обстоятелства следва да бъдат обсъдени от съда и въз основа на комплексната им оценка да се заключи кой е справедливия размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, като размерът на обезщетението следва да е съобразен с обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната към датата на деликта, за които ориентир са и съответните нива на застрахователно покритие към момента на увреждането. Релевантните за конкретния случай критерии, възприети в съдебната практика, са отчетени и анализирани подробно от въззивната инстанция и тя е мотивирала собствени изводи относно размера на справедливото обезщетение. Съдът е отчел тежестта на болките и страданията, които са понесени от ищеца, вследствие на ПТП, периодът на лечение и възстановяване, пълното му физическо възстановяване и преживения остър психически стрес от злополуката, като преценката му за размера на справедливия паричен еквивалент на претърпените от ищеца неимуществени вреди не е абстрактна, а се базира на установените по делото обстоятелства и техния съвкупен анализ. Въззивният съд изрично е взел предвид и размера на застрахователните лимити като проявна форма на икономическите условия в страната към датата на деликта и ориентировъчен критерий по чл.52 ЗЗД, каквато е ролята му, изяснена в трайната съдебна практика на ВКС. Наличието на трайна и последователна практика на ВКС, според която размерът на обезщетението следва да е съобразен с обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната към датата на деликта, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, изключва наличието на поддържания от касатора допълнителен критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.

Въпросът към кой момент се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди и следва ли да се съобразява обезщетителния характер на законната лихва, няма характер на правен въпрос, тъй като не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд при определяне размера на обезщетението.

Последният въпрос, макар и да отговаря на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, няма претендираното от касатора значение, тъй като по отношение на него не е налице сочения допълнителен критерий. По въпроса е налице многобройна константна съдебна практика на ВКС, вкл. и задължителна такава, с която въззивният съд се е съобразил при постановяване на решението. Според тази практика, принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД е налице в случаите, когато произлезлите от деликта вреди се намират в причинна връзка не само с поведението на делинквента, но и с поведението на самия пострадал. За да се приеме наличие на принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД, пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат като с поведението си е създал условия или е улеснил неговото настъпване, независимо дали е действал или бездействал виновно и противоправно, като релевантен за прилагането на чл.51, ал.2 ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало /наред с поведението на делинквента/ до увреждането като неблагоприятен резултат. Няма спор в съдебната практика, че съпричиняването има обективен характер и принос по смисъла на чл.51 ал.2 ЗЗД е налице когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за осъществяването на деликта и за настъпване на вредите, предизвиквайки по този начин, както самите вреди, така и последиците от тях, независимо дали е действал или бездействал противоправно и виновно. Съгласно т.7 на ППВС № 17/1963 г. предпоставките за намаляване на обезщетението за вреди от непозволено увреждане са две: допринасяне от страна на увредения за тяхното настъпване и пряка причинна връзка между това поведение на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не и вина на пострадалия. Намаляването на обезщетението по реда на чл.51, ал.2 ЗЗД не представлява санкция за неправомерно поведение на увреденото лице или за неизпълнение на негово задължение. Съпричиняването е факт от действителността с настъпването, на който правото свързва определени неблагоприятни за увреденото лице правни последици, изразяващи се в намаляването на обезщетението за вредите, настъпили вследствие на непозволеното увреждане, като законът не определя изрично начина, по който следва да се извърши намаляване на обезщетението. Изводът за наличие на съпричиняване не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл.51, ал.2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем. Съгласно трайната съдебна практика на ВКС при определяне степента на съпричиняване съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. Намаляването на размера на обезщетението следва да се извърши въз основа на комплексната преценка на степента на каузалност на действията на делинквента и на пострадалия, степента на тяхната обективна вредоносност, като самото намаляване следва да отразява размера на участието на увреденото лице в причиняването на общата неделима вреда. В конкретния случай изводът на въззивния съд за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД е основан на прието за доказано по несъмнен начин конкретно бездействие на пострадалия – непоставянето на предпазен колан, довело до свободно инерционно движение на тялото, в резултат на което са получени част травматичните увреждания – контузия на главата, като намаляването на размера на обезщетението е извършено въз основа на комплексната преценка относно степента на каузалност на действията както на делинквента, така и на пострадалия.

При този изход на спора, касаторът дължи заплащане на сторените от насрещната страна разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство, които са в размер на 3 360,00 лв. с вкл.ДДС, съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 2.08.2023 г.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 164/12.05.2023 г., постановено по в. т.д. № 115/2023 г. по описа на Апелативен съд В..

ОСЪЖДА Д. Г. Д., ЕГН [ЕГН] със съдебен адрес [населено място], [улица], офис № 4- адв. Н. Д., да заплати на ЗД “Б. И. АД, ЕИК[ЕИК], на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 3 360 лв. – разноски за касационната инстанция.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: