Върховният административен съд на Р. Б. - Седмо отделение, в съдебно заседание на втори март в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:П. Н. ЧЛЕНОВЕ:Д. М. Х. К. при секретар М. Т. и с участието на прокурора Георги Христовизслуша докладваното от съдиятаД. М. по адм. дело № 690/2021

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 50 от Закона за марките и географските означения (ЗМГО) (отм.).

Образувано е по касационна жалба на А. Ч. от гр. Гарбово, чрез процесуален представител по реда на чл. 32 от Гражданския процесуалния кодекс (ГПК), вр. чл. 144 АПК, и представител по интелектуалната собственост - А. Ч., против решение № 5225 от 08.10.2020 г. по адм. дело № 2/2020 г. по описа на Административен съд – София-град (АССГ), с което е отхвърлена жалбата му срещу Решение № 11 от 18.01.2016 г. на председателя на Патентното ведомство (ПВ) на Р. Б. (РБ), чиито функции въз основа на Заповед № 26 от 12.01.2016 г. временно са се изпълнявали към тази дата от заместник-председателя на ПВ на РБ – З. М. – В., с което на основание чл. 45, ал. 1 ЗМГО (отм.) е отхвърлена като неоснователна жалбата на Ч. срещу решение от 12.01.2015 г. за пълен отказ на регистрацията на марка с вх. № 124639 БОЖЕНЦИ/BOZHENTSI, комбинирана, и последното е потвърдено.

Касационният жалбоподател навежда доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Излага съображения, че решение № 4444 от 29.06.2018 г., постановено по адм. дело № 9547/2016 г. по описа на АССГ, е било обжалвано единствено в частта относно дадените със съдебния акт указания към административния орган, при изпращането на преписката за ново произнасяне. В тази връзка и при съобразяване с изричното предписание на чл. 271, ал. 1 ГПК решаващият състав, постановил оспореното пред настоящата касационна инстанция решение, е следвало да не влошава положението на жалбоподателя, с отхвърляне на жалбата му срещу процесния административен акт. По същество, мотивира становище, че съгласието, което е следвало да се изиска за допускане регистрацията на заявената марка, видно от заложените в Наредба № Н-00-0005 от 8.06.2010 г. за условията и реда за възпроизвеждане на културни ценности в копия, реплики и предмети с търговско предназначение, издадена от министъра на културата, обн., ДВ, бр. 46 от 18.06.2010 г. (Наредба № Н-00-0005/2010) правила, е това на собственика на културната ценност, който в случая е община Габрово, а не както неправилно е приел съдът – Министерство на културата. Твърди, че съдът не е съобразил всички наведени аргументи и представени за установяване основателността им писмени доказателства, във връзка с тълкуването на чл. 11, ал. 3 ЗМГО (отм.) от законодателния орган към момента на постановяване на оспорения административен акт, както и не е изложил мотиви защо счита, че разпоредбата на чл. 53 АПК се явява неприложима в конкретния случай. Наред с изложеното, съдът неправилно не е изискал повторно информация относно моментния статус на заявката на Ч. за получаване на съгласие по реда на ЗМГО (отм.) за регистрация на заявената марка. Навеждат се твърдения за препятстване възможността на жалбоподателя в първоинстанционното производство да представи необходимите доказателства и постановяване на съдебния акт при неизяснена фактическа обстановка. Моли съда да отмени обжалваното решение и да се произнесе по същество с краен съдебен акт, с който да отмени оспореното решение на председателя на ПВ. Претендира разноски за двете съдебни инстанции.

Ответникът по касационната жалба – председателят на Патентното ведомство на Р. Б. в писмен отговор и в открито съдебно заседание по делото, чрез юрк. С. Б., оспорва подадената касационна жалба. С отричащи основателността й доводи, моли обжалваното съдебно решение да се остави в сила. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, като взе предвид наведените доводи в жалбата и доказателствата по делото и като извърши служебна проверка на основанията по чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на оспорване съдебен акт и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.

С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата на А. Ч. срещу Решение № 11 от 18.01.2016 г. на председателя на ПВ на РБ, чиито функции въз основа на Заповед № 26 от 12.01.2016 г. временно са се изпълнявали към тази дата от заместник-председателя на ПВ на РБ – З. М. – В., с което на основание чл. 45, ал. 1 ЗМГО (отм.) е отхвърлена като неоснователна жалбата на Ч. срещу решение от 12.01.2015 г. за пълен отказ на регистрацията на марка с вх. № 124639 БОЖЕНЦИ/BOZHENTSI, комбинирана, и последното е потвърдено.

За да постанови този правен резултат, първоинстанционният съд е установил от фактическа страна следното:

Първоначално производството е започнало по повод подадена от А. Ч. жалба до АССГ срещу решение № 11 от 18.01.2016 г. на председателя на ПВ на РБ. Съдът се е произнесъл с решение № 4444 от 29.06.2018 г., постановено по адм. дело № 9547/2016 г., с което е отменил оспорения административен акт и е върнал преписката за ново разглеждане при съобразяване дадените с решението указания по тълкуването и прилагането на закона. Въз основа на подадена срещу описаното съдебно решение касационна жалба е образувано адм. дело № 14756/2018 г. Като краен извод Върховният административен съд (ВАС) е приел, че решението на АССГ е недопустимо и като такова следва да се обезсили, а делото – да се върне на същия съд за ново разглеждане, но от друг състав, тъй като ответникът е конституиран неправилно. Указанието, което е дал решаващият състав на ВАС на долната инстанция, е било да се конституира като ответник председателят на Патентното ведомство.

След връщане на делото за ново разглеждане е образувано адм. дело № 2/2020 г. по описа на АССГ за 2020 г., което е приключило с постановяването на обжалваното в настоящото производство решение.

От фактическа страна, съдът е приел, че на 26.07.2012 г. А. Ч. е подал заявка до Патентното ведомство за регистрация на марка с вх. № 124639 БОЖЕНЦИ/BOZHENTSI, комбинирана, на която в средата е разположен фигуративен елемент – стилизирано изображение на колело на каруца, оформено в кафяв цвят и изписано над и под него с печатни главни букви, със стандартен шрифт, „Боженци“, респ. „Bozhentsi“ – транслитерирано на латиница.

На 12.01.2015 г. лицата от състава на експертизата - мл. Експерт Н. Г. и държавен експерт Н. К., на основание чл. 37, ал. 4, вр. чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗМГО (отм.) и въз основа на обстоятелството, че заявената марка с вх. № 124639 включва част от наименование на културна ценност, а заявителят не е представил необходимото съгласие от компетентния орган съгласно чл. 11, ал. 3 ЗМГО (отм.) и не се е отказал от изключителното право върху словния елемент БОЖЕНЦИ/BOZHENTSI, са взели решение за пълен отказ от регистрация на заявената марка.

По повод постъпила срещу постановения отказ на 30.06.2015 г. жалба с вх. № 1306450 на А. Ч., чрез представителя му по интелектуална собственост, е постановено оспореното решение на председателя на ПВ от 18.01.2016 г. Административният орган е приел, че жалбоподателят на 10.04.2013 г. е уведомен, че заявената от него марка не може да бъде регистрирана, тъй като същата включва наименование на паметник на културата и попада сред основанията за отказ по чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗМГО (отм.). Предоставена е информация, че с. Боженци е обявено за исторически архитектурен резерват с Решение на Държавния комитет по строителство и архитектура № 115 от 1964 г. (обн. ДВ, бр. 8 от 1964 г.) Указано му е, че забраната за регистрация отпада, ако представи съгласие от Министерството на културата (МК) и се откаже от изключителното право върху словното наименование БОЖЕНЦИ/BOZHENTSI.

В предоставения му срок, заявителят е представил своите възражения, в които е оспорил указанието по отношение на посочения компетентен орган, излагайки съображения, че това не е МК, както и е мотивирал становище, че марката не включва наименование на културна ценност, тъй като дори да се приеме, че е визирано с. Боженците, то е исторически архитектурен резерват, което не представлява „културна ценност“ по смисъла на ЗКН.

След преглед на постъпилото възражение, на 17.02.2014 г. експертизата е изпратила ново уведомление до заявителя, с което е посочено, че визираният резерват представлява „културна ценност“ по смисъла на закона и по тази причина марката, включваща в съдържанието си наименованието му, не следва да се регистрира.

В предоставения нов тримесечен срок за депозиране на отговор по така изложеното становище, заявителят е възразил по отношение на констатациите, изложил е съображения за неяснота на същите и неоснователност на крайния извод, както и неправилно неприлагане на задължителната разпоредба на чл. 53 АПК от страна на административния орган по отношение на съгласието по чл.11, ал. 3 ЗМГО (отм.). Доводите му не са възприети от експертизата, която с решение от 12.01.2015 г. е постановила своя отказ.

По същество, от правна страна, председателят на ПВ е приел в оспореното решение, с което е осъществен контрол за законосъобразност на решението от 12.01.2015 г., че с. Боженци е културна ценност по смисъла на ЗКН, доколкото §10, ал. 1 с. з. изрично приписва това качество на обявените преди приемането му за паметници на културата обекти. Стигнал е до извода, че административният орган не е бил задължен да изисква служебно съгласие от компетентния орган по реда на чл. 11, ал. 3 ЗМГО (отм.), вр. с чл. 53 АПК, доколкото ЗМГО (отм.) и актовете по прилагането му представляват специална по отношение на АПК регламентация и по тази причина нормите им се прилагат с предимство пред общите такива, при констатирано противоречие между тях. По тези съображения е отхвърлил жалбата на Ч. срещу отказа на експертизата да регистрира заявената от него марка.

При така установената фактическа обстановка първоинстанционният съд е стигнал до извод, че актът е издаден от компетентен административен орган, в предвидената от закона писмена форма, с посочване на фактическите и правните основания за постановяването му и без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. При проверка досежно съответствието на акта с приложимите материалноправни разпоредби, съдът не е установил нарушение. Приел е, че заявителят е следвало да изиска съгласие от МК в качеството му на собственик на културната ценност, която ще се възпроизвежда по реда на Наредба № Н-00-005/2010 г. Д. Н. за оформяне, подаване и експертиза на заявки за регистрация на марки и географски означения, приета с ПМС № 267 от 30.12.1999 г. (Наредба за оформяне, подаване и експертиза на заявки) (отм.) се явява специален спрямо АПК ред за провеждане на административното производство, а нормите й вменяват в задължение на заявителя да представи съгласие по чл. 11, ал. 3 ЗМГО (отм.), е счел, че разпоредбата на чл. 53 АПК правилно не е приложена от органа по регистрация в лицето на председателя на ПВ. По повод възраженията на жалбоподателя за наличие на „мълчаливо съгласие“ от МК, съдът е приел, че нормата на чл. 53, ал. 3 АПК е неприложима в случая, доколкото ясната редакция на чл. 11, ал. 3 ЗМГО (отм.) изисква изрично съгласие на компетентния орган. Формирал е извод за липса на еднозначен отговор, имплементиран в писмото-отговор на подаденото искане, тъй като същото е условно. По същество, е квалифицирал последното като ирелевантно към правния спор, тъй като е издадено след постановяването на оспорения акт и не представлява съгласие на компетентен орган, изключващо приложението на основанието за отказ по чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗМГО (отм.).

По изложените съображения, АССГ е отхвърлил подадената от А. Ч. жалба.

Решението е валидно, допустимо и правилно.

Страните не спорят по фактите, както и по отношение спазването на изискванията за форма и съдържание на оспорения индивидуален административен акт, поради което в тази част мотивите на касационната инстанция препращат към първоинстанционното решение и по аргумент от нормата на чл. 221, ал. 2, изр. второ АПК (Доп. ДВ, бр. 77/2018 г.) не следва да бъдат повторно възпроизвеждани.

Спорът пред касационната инстанция относно приложението на материалния закон, предвид застъпените от страните защитни тези, касае принадлежността на задължението за представяне на съгласие от компетентния орган по чл. 11, ал. 3 ЗМГО (отм.) за регистрация на марка, по отношение на която се установява основание за отказ по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗМГО (отм.), и дефинирането на конкретния компетентен орган, който законът визира в нормата на чл. 11, ал. 3 ЗМГО (отм.). В обхвата на съдебната проверка по отношение на пороците по чл. 209, т. 3, предл. 2-ро и 3-то АПК, предвид доводите на касатора, попада преценката относно спазването на процесуалните задължения на съда да изясни фактическата обстановка по делото, както и да анализира цялата доказателствена съвкупност, представена от страните в хода на производството.

Преди да премине към проверката по същество на обжалваното съдебно решение, касационната инстанция намира за необходимо във връзка с изложените в касационната жалба съображения за наличие на нарушение на чл. 271, ал. 1 ГПК, да посочи, че предписанието на тази норма действително предвижда, че когато първоинстанционното решение е валидно и допустимо, въззивният съд решава спора по същество, като потвърждава или отменя изцяло или отчасти първоинстанционното решение, като ако решението не е обжалвано от другата страна, положението на жалбоподателя не може да бъде влошено с новото решение. Изложените твърдения за нарушение на цитираната разпоредба обаче са свързани с производството по адм. дело № 14756/2018 г. по описа на Върховния административен съд. В тази връзка е вярно, че съдът в качеството си на касационна инстанция, предвид препращането по чл. 144, вр. чл. 228 АПК, следва да се съобразява с тези принципни положения при постановяването на своя съдебен акт, но доколкото настоящото производство е образувано по жалба срещу съвсем друго съдебно решение, доводите на касатора в тази насока са неотносими, а преценката относно тяхната основателност по същество, предвид задължението на съда да се произнесе в обхвата на предмета на делото, се явява недопустима.

По отношение на твърдението за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон – касационно основание по чл. 209, т. 3, предложение първо АПК:

Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗМГО (изм. - ДВ, бр. 28 от 2005 г., бр. 94 от 2005 г., бр. 54 от 2011 г.) (отм.) забранява регистрацията на марка, която се състои от или включва наименование или изображение на културна ценност или части от културни ценности, определени по реда на Закона за културното наследство. Тази забрана може да се преодолее при наличие на съгласие от съответния компетентен орган. (Арг.: чл. 11, ал. 3 ЗМГО (отм.)).

Пред касационната инстанция не е спорна правилността на извода на първостепенния съд, че с. Боженци, находящо се в границите на регулационния план на Габровски окръг, представлява „културна ценност“ по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗМГО (отм.), вр. чл. 7, ал. 1 ЗКН. Във връзка със задължението на касационния съд, визирано в чл. 218, ал. 2 АПК, да извърши цялостна проверка за материална законосъобразност на първоинстанционното решение, и за пълнота следва да се посочи, че това заключение на АССГ е правилно. Доколкото от доказателствата по делото се установява, че с решение № 115 на Държавния комитет по строителство и архитектура на основание §53а от Закона за планово изграждане на населените места и т. 9 от 165-то Постановление на Министерския съвет (МС), с. Боженци, Габровски окръг, е обявено за исторически архитектурен резерват, а последният представлява „паметник на културата“, по арг. от т. 1 от Постановлението на МС, според чието предписание с него се обявяват за паметници на културата „забележителни произведения на науката, техниката, архитектурата, приложните и изобразителните изкуства, историческите места, сградите и предметите, които документират историческото развитие на обществото и неговата материална и духовна култура, то същият е и „културна ценност“ по смисъла на ЗКН и ЗМГО (отм.). Последното е вярно, тъй като изричната разпоредба на §10, ал. 1 ЗКН постановява, че заварените, обявени по досегашния ред, недвижими паметници на културата запазват своя статут и категория като културни ценности по смисъла на този закон. Доколкото по делото не се установява промяна в статута на „с. Боженци“ след обявяването му за паметник на културата през 1958 г., то следва, че същият в качеството си на „културна ценност“ притежава наименование, защитено от закона чрез въвеждането на забрана за регистрация на марка, съдържаща такова наименование или част от него съгласно чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗМГО (отм.).

Тъй като се установява идентичност на заявената за регистрация марка – БОЖЕНЦИ/BOZHENTSI, с наименованието на културната ценност – „с. Боженци“, административният съд правилно е отчел, че е било налице визираното от председателя на ПВ основание за отказ.

В разпоредбата на чл. 11, ал. 3 ЗМГО (отм.) е предвидено изключение, обуславящо неприложимостта на основанието по чл. 11, ал. 1, т. 11 с. з., в хипотеза, когато компетентният орган е дал своето съгласие за регистрация на заявената марка. Именно в контекста на преценката за изпълнение на предпоставките на тази норма, е необходимо да се изследват констатираните спорни въпроси, касаещи принадлежността на задължението за представяне на съгласие по смисъла на визираната разпоредба, и индивидуализирането на конкретния компетентен за предоставяне на такова орган.

Вярно е, че разпоредбата на чл. 53, ал. 1 АПК постановява, че когато специален закон изисква съгласието или мнението на друг орган и ако не е предвидено друго, административният орган, водещ производството, търси незабавно съдействието на този орган. По арг. от ал. 3 с. з., ако другият орган не се произнесе в срока по ал. 2, се счита, че е налице мълчаливо съгласие от негова страна. Прочитът на правилото по ал. 1 показва, че същото се прилага, при наличието на следните две предпоставки: 1) произтичаща от специален закон необходимост от изискване на съгласие от орган, различен от този, който води производството по Г. П. АПК и 2) липса на специални правила, уреждащи обстоятелствата относно това съгласие. В случая безспорно се установява първата предпоставка, тъй като предписанието на чл. 11, ал. 3 АПК изрично сочи необходимост от такова съгласие.

Не е налице обаче втората предпоставка за прилагането на чл. 53, ал. 1 АПК, доколкото в изпълнение на законовата делегация по §15 ЗМГО (отм.) Министерският съвет е издал ПМС 267 от 30.12.1999 г. за приемане на Наредбата за оформяне, подаване и експертиза на заявки за регистрация на марки и географски означения (отм.), с която е уреден начинът на оформяне и реда за подаване и експертиза в ПВ на заявките за регистрация на марки и географски означения. Текстът на чл. 23, ал. 3, т. 4 Наредбата изрично предвижда, че когато в хода на експертизата е установена недопустимост на регистрацията и в предоставения срок за възражения по ал. 2 от същата разпоредба, заявителят не представи съгласие от компетентния орган съгласно чл. 11, ал. 3 ЗМГО (отм.), се взема решение за пълен, респ. частичен отказ. Очевидно е, че законодателят е вменил в задължение на заявителя да представи необходимото съгласие на компетентния орган, неизпълнението на което е скрепено с визираната в цитираната норма санкция, а именно – решение за частичен или пълен отказ. Изричният текст на чл. 23, ал. 3, т. 4 Наредбата изключва приложението на чл. 53, ал. 1 АПК, както съдът правилно е приел, тъй като същият се явява специален спрямо АПК и урежда именно визираното в ЗМГО (отм.) съгласие.

По изложените съображения в тежест на жалбоподателя в качеството му на заявител по процесната марка е било да представи визираното в чл. 11, ал. 3 ЗМГО (отм.), вр. чл. 23, ал.3, т. 4 Наредбата, съгласие. Тъй като не се твърди такова съгласие да е представено в дадения от органите на експертизата срок за това, то съдът приема, че такова е липсвало, поради което изводът на административния орган и на съда за липса на предпоставките за приложение на чл. 11, ал. 3 ЗМГО (отм.) е правилен.

Обстоятелството, че след постановяването на оспорения административен акт касаторът е сезирал МК с искане за предоставяне на такова съгласие, е ирелевантно. Разпоредбата на чл. 23, ал. 3, т. 4 Наредбата категорично сочи крайния момент, в който съгласието може да се представи от заявителя и това е три месеца от получаването на уведомление за отказа на експертизата. Доколкото безспорно искането за получаване на съгласие от МК следва по време изтичането на този срок, то евентуалният отговор, респ. липсата на такъв, е факт, който не касае предмета на делото, поради което и липсата на повторно сезиране на МК от съда за получаване на информация относно статуса на подаденото искане, не представлява нарушение на съдопроизводствените правила, още по-малко съществено.

Абсолютно неотносим е въпросът кой е компетентният орган по смисъла на чл. 11, ал. 3 ЗМГО (отм.). След като на заявителя изрично е указано да представи съгласие от МК, то същият е следвало да се съобрази с дадените предписания. Доколкото съгласие изобщо липсва, преценката дали евентуално даденото такова изхожда от компетентния орган по смисъла на посочената разпоредба, е безпредметна. В тази връзка и за пълнота настоящата касационна инстанция намира за необходимо да подчертае, че цитираната от касатора и съда Наредба от 2010 касае възпроизвеждане на културните ценности, а не производството по регистрация на марка, съдържаща наименованието им, поради което правилата й се явяват неприложими в конкретния казус.

При така установеното от фактическа и правна страна, настоящият състав счита, че са налице материалноправните предпоставки, констатирани от органа, за постановяване на отказ. По изложените съображения се установява наличие на основание по чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗМГО (отм.) и липса на предпоставките за отпадането му, визирани в изключението по чл. 11, ал. 3 ЗМГО (отм.).

Първоинстанционният съд е приел и анализирал в цялост доказателствата, представени от страните в рамките на административното и съдебното производство, като е обосновал решаващите си изводи върху фактическата обстановка, приета за установена въз основа на тях. В този смисъл и доколкото правните изводи са направени след задълбочен логически анализ на ангажираната доказателствена съвкупност, при вярно установена фактическа обстановка и приложение на относимите законови разпоредби, обжалваното решение се явява обосновано.

Касаторът твърди, че обжалваното решение е неправилно и поради съществени нарушения за съдопроизводствените правила. Съдът не е допуснал нарушение, като не е отправил повторно искане до МК за получаване на информация относно статуса на подаденото искане за съгласие, тъй като това обстоятелство е неотносимо към правния спор, поради настъпилата с изтичането на изрично предвидения в Наредбата срок преклузия за депозиране на такова пред административния орган. Останалите твърдения, с които касационният жалбоподател се домогва да обоснове наличие на порок по чл. 209, т. 3, предл. 2-ро АПК, са бланкетни и не позволяват на касационната инстанция да изложи съображенията си, тъй като не става ясно в какво се изразяват визираните нарушения. С оглед разпоредбата на чл. 218, ал. 2 АПК касационната инстанция не дължи служебно произнасяне по тях.

За пълнота на изложението следва да се посочи, че в касационната жалба се съдържа бланкетно препращане към изложените пред първоинстанционния съд доводи и аргументи. Преценката за тяхната основателност обаче принадлежи на първостепенния съд. С решението си той се е произнесъл по тях, като е изложил своите фактически изводи и правни съображения. Законът предвижда касационна проверка на правилността на съдебното решение, в контекста на заявените касационни основания. Именно по тази причина възраженията, изложени пред АССГ в качеството му на първа съдебна инстанция по настоящия спор, във връзка с въпроси, разрешени от съда, срещу които не са изложени конкретни съображения в касационното производство, не следва да бъдат повторно обсъждани.

По изложените съображения крайният извод на АССГ за законосъобразност на оспорения акт е правилен. Като е отхвърлил жалбата на А. Ч., първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да се остави в сила.

С оглед изхода на спора и своевременно направеното от процесуалния представител на ответника по касационната жалба искане за присъждане на разноски, в полза на Патентното ведомство на Р. Б. следва да бъдат присъдени съдебни разноски в размер на 100,00 (сто) лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство и съдействие пред касационната инстанция.

Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд,

РЕШИ :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 5225 от 08.10.2020 г. по адм. дело № 2/2020 г. по описа на Административен съд – София-град.

ОСЪЖДА А. Ч. от гр. Габрово, да заплати на Патентното ведомство на Р. Б. разноски в размер на 100,00 (сто) лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство и съдействие пред касационната инстанция.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ:/п/ Павлина Найденова

секретар: ЧЛЕНОВЕ:/п/ Даниела Мавродиева

/п/ Христо Койчев