№ 120
[населено място], 22.07.2024г.
в името на народа
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, І отделение, в публично заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: В. Н.
Мадлена Желева
със секретар В. М. след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т. д.№ 249 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Брамас 96“ АД, [населено място], срещу решение № 567/05.08.2022 г., постановено по т. д.№ 233/2021 г. от Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260022/07.01.2022 г. по т. д.№ 256/2020 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения от касатора против Българска агенция по безопасност на храните, [населено място], иск за заплащане на основание чл.266, ал.1 ЗЗД на сумата от 5235184,69 лв., представляваща остатък от задължение за извършена работа по договор № 25/24.05.2015 г., въз основа на който са издадени 21 броя фактури в периода от 10.03.2015 г. до 25.01.2016 г.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно и иска отмяната му на основанията по чл.281, т.3 ГПК, като претендира уважаване на иска и присъждане на разноските по делото.
Ответникът оспорва жалбата и моли въззивното решение да се остави в сила.
Върховният касационен съд, І т. о., след като прецени данните по делото с оглед на заявените касационни основания, приема следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между Българската агенция по безопасност на храните като възложител и „Брамас 96“АД като изпълнител е бил сключен договор № 25 от 24.01.2015 г., с който агенцията е възложила на изпълнителя в срока на договора, уговорен на не повече от 12 месеца, да извършва събиране, транспортиране и обезвреждане на умрели животни и странични животински продукти, добити при клане на животни, отглеждани в обекти само за лични нужди, по две обособени позиции на обща стойност от 5424036 лв. В договора са били уговорени сроковете за заплащане на възнаграждението: до 10-то число на всеки месец възложителят превежда аванс в размер на 30 % от месечните разходи с включен ДДС, а до 30-то число на месеца - разликата
между размера на аванса и доказаните за предходния месец действително извършени разходи, направени от изпълнителя. По силата на чл.3, ал.2, т.8 от договора сумите за дължимото възнаграждение следвало да се изплащат при условие, че средствата са предвидени по бюджета на БАБХ, а в противен случай - изплащането да е след осигуряване на средствата по бюджета на агенцията, като в последния случай тя не дължала на изпълнителя обезщетение. Уговорената цена е следвало да се превежда чрез бюджета на ОДБХ – [населено място]. Проверката и заверяването на документите, удостоверяващи действително извършените за изпълнението на договора разходи се осъществявало от БАБХ също чрез ОДБХ – [населено място], която се произнасяла по тях в срок от 24 часа от представянето им. В клаузата на чл. 11 било предвидено, че при изпълнение на услугата изпълнителят има право да получи уговореното възнаграждение съгласно посочените срокове и условия, в случай че са планирани средства по бюджета на БАБХ от страна на МЗХ. След обсъждане на събраните по делото доказателства решаващият състав е установил, че издадените фактури са надлежно осчетоводени и при двете страни (за агенцията - от ОДБХ [населено място]), изчислени са платените суми по фактурите и е формиран извод, че за касатора – ищец в първоинстанционното производство е възникнало вземане в размер на исковата сума от 5235184,69 лв.
Софийският апелативен съд е изложил съображения, че направеното възражение за погасяване на вземането по давност е основателно. Прието е, че погасяването настъпва с изтичането на тригодишен давностен срок, тъй като уговорката е за периодични плащания съгласно чл.111, б.“в“ ЗЗД. Изпълнителят се е съгласил за срока на действие на договора (12 месеца) да осъществява многократно повтарящи се еднородни действия и ежемесечно да отчита изпълнението пред възложителя. На периодично осъществимата от изпълнителя престация кореспондирал периодичният характер на насрещното задължение на възложителя за заплащане на уговореното възнаграждение, което по естеството си е такова за периодични плащания.
Според въззивния съд клаузите на договора, в които е предвидено, че плащането на възнаграждение на изпълнителя е при условие, че средствата за това са предвидени по бюджета на БАБХ, а в противен случай, те се изплащат след осигуряването им по сметката на агенцията, представлявало отлагателно потестативно условие, зависещо от волята на трето лице, което не е страна по договора - Министерството на земеделието и храните. С оглед недопускането на злоупотреба според въззивния съд настъпването на това условие не можело да се очаква в неопределено продължителен срок, а в такъв, който е обичайно необходим за предприемане на действията, насочени към неговото сбъдване. Възражението, че вземането не може да бъде търсено преди 09.08.2017 г., когато с решение на УС на ДФ „Земеделие“ са установени критерии за отпускане на държавна помощ съгласно изменението в чл.275 ЗВМД (ДВ бр.14/2016 г.), е счетено за неоснователно, тъй като държавната помощ не се прилагала за разходите за транспортиране, съхранение и обезвреждане на умрели животни в обекти за лични нужди, какъвто е предметът на процесния договор. Формиран е извод, че обичайно необходимият срок за извършване на действията, насочени към настъпване на условието, обуславящо изискуемостта на задължението - предвиждането на средствата, необходими за заплащане на възнаграждението по бюджета на БАБХ, е до края на годината, в която приключва изпълнението на договора - т. е. до края на 2016 г., тъй като в рамките на този срок може да се очаква уговореното потестативно условие да настъпи, без това да представлява злоупотреба с право от страна на възложителя. За начало на течението на срока е приета датата 01.01.2017 г., когато вземанията на „Брамас 96“АД са станали изискуеми, поради което давността е изтекла на 01.01.2020 г., т. е. преди предявяване на иска по делото.
За неоснователни са приети доводите на ищеца за прекъсване на давността с признание на вземането от длъжника, тъй като писменото изявление от 15.01.2018 г. не е направено от длъжника – БАБХ, а от ОДБХ – Шумен, което е самостоятелно юридическо лице и не е страна по договора. Характер на признание на вземането имало писмото на БАБХ от 16.08.2017 г., адресирано до „Брамас 96“АД, но същото е представено пред въззивната инстанция. Този документ не представлявал новоузнато обстоятелство, по смисъла на чл.266, ал.2, т.1 от ГПК, тъй като бил получен от „Брамас 96“АД още на 18.08.2017 г., заведено под вх.№ 154 от същата дата, видно от положения върху него щемпел, т. е. още преди предявяването на иска по делото на 01.02.2020 г., както и че не били налице особени обстоятелства, които да препятстват представянето му като доказателство по делото. Решаващият извод е, че вземанията са погасени по давност, поради което е потвърдено решението за отхвърляне на иска.
С определение № 498/03.03.2024 г. ВКС допусна касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса за характера на уговорен модалитет, когато плащането на парично задължение е поставено в зависимост от осигуряване на бюджетни средства, за проверка съответствието на въззивното решение с практиката на ВКС по решение № 48/09.07.2020 г. по т. д.№ 1072/2019 г. на ІІ т. о.
Спорът по делото е обусловен от поддържаните от страните доводи по отношение тълкуването на конкретна уговорка в договора за изработка, която е от значение за определяне изискуемостта на вземането за заплащане на възнаграждение и съответно за началния момент на погасителната давност по чл.114 ЗЗД по въведеното в процеса възражение.
Според касатора в клаузата на чл.3, ал.2, т.8 от договора относно плащането на дължимото възнаграждение при условие, че средствата са предвидени по бюджета на БАБХ, а в противен случай - изплащането да е след осигуряване на средствата по бюджета на агенцията, не представлявала потестативно отлагателно условие за настъпване на изискуемостта на вземането, както е приел въззивният съд, а уговорка за срок. Действителната воля на страните била изискуемостта да се отсрочи във времето до момента на реално постъпване на средства по бюджета на БАБХ, поради което плащанията да стават изискуеми не ако някога постъпят средства, а когато тези средства реално бъдат осигурени. Планирането и осигуряването на средства зависело от действия на трето лице, като изискуемостта не можела да бъде отсрочвана неопределено дълго, а само в срок, който с оглед недопускането на злоупотреба, следвало да е обичайно необходим или максимално допустим за предприемане на действията, насочени към сбъдване на модалитета. След анализ на законовата уредба касаторът счита, че максимално допустимият срок за осигуряване на средства следва да се отнесе към планиране в бюджета за 2017 г., след който би било надхвърлено разумното очакване за постъпване на средства за разплащане, и съответно погасителната давност би могла да започне да тече от 31.12.2017 г.
Ответникът възразява, че клаузата на чл.3 ал.2 от т.8 от договора не влияе върху изискуемостта на паричното вземане за всеки от договорените месеци, като страните са предвидили, че ако има разлика между договорените срокове и реалното постъпване на средства по бюджета на БАБХ, то последната не дължи обезщетение за забава и следователно изискуемостта настъпва в сроковете по чл.3 ал.2 т.1 и т.4. Посочено е, че в бюджетите за съответните финансови години на БАБХ, разходите се предвиждат общо и няма целево определяне на средства за разплащане по каквито и да било договори. Според ответника е правилен изводът на съда, че обичайно необходимият срок за извършване на действията, насочени към настъпване на условието, обуславящо изискуемостта на задължението - предвиждането на средства по бюджета на БАБХ, необходими за заплащане на възнаграждението на касатора е до края на годината, в която приключва изпълнението на договора, т. е. до края на 2016 г. и съответно от 01.01.2017 г. вземанията на касатора са станали изискуеми, поради което и на основание чл.114, ал.1 ЗЗД по отношение на същите е започнала да тече погасителната давност по чл.111, б. „в от ЗЗД и същата е изтекла на 01.01.2020 г. - преди предявяването на иска.
Становището на състава на ВКС произтича от следното:
В решението на ВКС, с което е обосновано основанието за допускането на касационно обжалване, е споделена предходна практика на касационната инстанция (решение № 7/19.04.2017 г. по т. д.№ 53312/2015 г. на І г. о.), според която страните по договора могат да обвържат окончателното плащане на дължимото в полза на изпълнителя възнаграждение със сбъдването на отнапред уговорено условие по смисъла на чл.25 ЗЗД, както и че уговорка в договор, при която плащането на възнаграждение е поставено в зависимост от изпълнението на задължение към възложителя от страна на трето за договора лице, представлява отсрочка за изпълнение (решение №15/22.12.2016 г. по т. д.№ 2402/2014 г. на І т. о. и решение № 161/19.07.2018 г. по т. д.№ 1561/2017 г. на ІІ т. о.). В решение № 15/22.04.2014 г. по т. д.№ 46/2013 г. на ІІ т. о. ВКС е дал разрешение, че нормата на чл.69, ал.2 ЗЗД е приложима и в хипотезата, когато страните са обвързали изпълнението на задължението със сбъдването на отлагателно условие, за което не е уговорен конкретен срок, ако сбъдването на условието зависи и от самия длъжник.
Настоящият състав на І т. о. споделя дадените разрешения в практиката на ВКС, които принципно допускат страните по търговска сделка да уговорят изпълнението на едно парично задължение да е поставено в зависимост от настъпването на бъдещо несигурно събитие (условие) по смисъла на чл.25, ал.1 ЗЗД, но едновременно с това приемат, че несбъдването на отлагателното условие няма за последица лишаване на кредитора от дължимата му парична престация неограничено във времето. Нормата на чл.81, ал.2 ЗЗД, според която обстоятелството, че длъжникът не разполага с парични средства, не го освобождава от отговорност, е допълнителен аргумент в подкрепа на този извод. Независимо дали настъпването на бъдещото събитие се определя като отлагателно условие или като уговорка за отсрочено изпълнение без посочен краен срок, задължението е изпълняемо и следва да се определи моментът, в който настъпва изискуемостта на вземането.
При определянето на достатъчен срок за изпълнение практиката въвежда критерии като обичаен, разумен или максимален, след изтичането на който срок настъпва изискуемостта. Когато плащането на парично задължение е поставено в зависимост от осигуряване на бюджетни средства на разположение на длъжника, в процеса по планиране, предлагане, приемане и предоставяне на средствата участват и държавни органи, с които длъжникът не е в търговски отношения. В този смисъл предприемането на действия от длъжника, като например искане на осигуряване на средства, биха могли да са от значение за настъпване на изискуемостта.
По тези съображения съставът на ВКС приема, че когато плащането на парично задължение е поставено в зависимост от срок или условие, видът на уговорения модалитет следва да се определи при тълкуване на договора, без да се отрича изпълняемостта на задължението.
По същество на касационната жалба:
Основателен е въведеният от касатора довод за допуснато от въззивния съд нарушение на материалния закон при тълкуване на сключения между страните договор.
В клаузата на чл.3 на договора е уговорено заплащане на възнаграждение на изпълнителя – 30 % авансово до 10-то число на месеца и остатъкът – до 30-то число, но и че посочените суми „се изплащат при условие, че средствата са предвидени по бюджета на БАБХ. В противен случай, същите ще се изплатят от възложителя на изпълнителя след осигуряване на средствата по бюджета на БАБХ. В последния случай БАБХ не дължи обезщетение на изпълнителя.“ В чл.6, т.2 е предвидено, че плащането става „чрез бюджета на ОДБХ – Шумен“, а според чл.11 изпълнителят има право да получи уговореното възнаграждение „съгласно посочените срокове и условия, в случай че са планирани средства по бюджета на БАБХ от страна на МЗХ“.
Видно от уговорките между страните в договора са използвани три понятия, наречени условия - „предвиждане“ „осигуряване“ и „планиране“ на средства по бюджета, но не е отречен възмездният характер на престацията на изпълнителя. При тълкуване на клаузите на договора по правилото на чл.20 ЗЗД изводът е, че плащането в посочените в чл.3 срокове (на определена дата от месеца) се осъществява, ако средствата са „предвидени“ по бюджета, съответно „планирани“ според чл.11 от договора. Двете използвани понятия не биха могли да се разграничат като време според уговорките в договора, но действителната воля на страните е паричните средства да са на разположение на длъжника към датите на определените в договора срокове. В хипотеза, при която липсват такива средства, то плащането е обвързано с „осигуряването“ на средствата – чл.3, ал.2, т.8 от договора, очевидно точният термин тук е средствата да са „предоставени“. Осигуряването на средствата логично предполага възможност за плащането, поради което това е крайният момент за изпълнение на задължението, от който вземането става изискуемо.
Осигуряването на средства по бюджета (на МЗХ) или предоставянето им (на БАБХ) и съответно плащането (чрез бюджета на ОДБХ - Шумен) е предшествано от планиране и предвиждане, в който процес участва и длъжникът.
Българската агенция по безопасност на храните е юридическо лице на бюджетна издръжка (чл.1, ал.2 Закон за БАБХ) и тя се финансира ежегодно от бюджета на Министерство на земеделието и храните чрез трансфери от бюджета на министерството (чл.12, т.1) и собствени приходи (чл.12, т.2, б. от „а“ до „ж“) – редакция на ЗБАБХ към ДВ, бр. 15 от 2013 г., в сила от 01.01.2014 г.
С. У. правилник на БАБХ (редакция към 18.10.2013 г.) БАБХ е второстепенен разпоредител с бюджетни кредити към министъра на земеделието и храните (чл.2, ал.1). Дирекция „Финансово – стопанска дейност“ към агенцията е разполагала с правомощия да разработи обобщен проект за годишен бюджет и тригодишна прогноза (чл.14) на бюджета. С изменението на Устройствения правилник в сила от 04.09.2015 г. БАБХ е определена като второстепенен разпоредител с бюджет към министъра на земеделието и храните, а областните дирекции по безопасност на храните са третостепенни разпоредители с бюджет към министъра на земеделието и храните (чл.12,ал.3), като са запазени правомощията на дирекция „Финансово – стопанска дейност“ по чл.14. С изменението на Устройствения правилник в сила от 01.04.2016 г. дирекцията „организира процеса по разработване и съставяне на средносрочната бюджетна прогноза и проектобюджета на БАБХ“, а изпълнителният директор „прави предложение до министъра на земеделието и храните за проекта на средносрочната бюджетна прогноза и проектобюджета на БАБХ; прави предложение до министъра на земеделието и храните за извършване на промени по бюджета на БАБХ и утвърждава бюджетите и одобрява промени по бюджета на разпоредителите от по-ниска степен с бюджет в структурата на БАБХ“ - нови т.17а, т.17б и т.17в на чл.5.
Посочената нормативна уредба сочи, че в процеса по планиране на бюджета участва и БАБХ чрез своите органи. Следващите действия по приемане на бюджета и по действителното предоставяне на бюджетни средства на разположение на агенцията и на нейните областни дирекции (включително правомощията за разпределяне и утвърждаване на бюджета на агенцията по чл.26, т.2 от Устройствения правилник на МЗХ, както и действията по прилагането на възможности по Закона за публичните финанси) са предпоставени от планирането на бюджета, а в случай че планираните средства не са включени в бюджета или средствата не са предоставени, то длъжникът следва да осигури средства чрез други източници. По тези съображения настоящият състав приема, че изпълнението на задължението е поставено в зависимост от действия на длъжника и на държавни органи, поради което уговореният срок следва да се определи според времето, необходимо за извършването на всички дейности по планиране от страна на БАБХ, предвиждане в бюджета на МЗХ и реалното осигуряване на разполагаемост за плащане с тези средства на длъжника.
По делото не е установено средства за плащане на задълженията по договора да са предоставени на агенцията, извън авансовите плащания, като вещото лице по изслушаната пред въззивния съд счетоводната експертиза е описало, че при работата си се е запознало с доклад на изпълнителния директор на агенцията от 06.01.2017 г. и данни за утвърдените финансови ресурси от ДФ „Земеделие“. Този доклад, както и други документи от 2017 г., представени с въззивната жалба, не са приети като доказателства от апелативния съд. С оглед на събраните доказателства настоящият състав на ВКС приема, че действия по планиране на средства за изпълнение на задължението не са били предприети от БАБХ. Обичайният срок за осъществяване на тези действия би бил свързан с включване на необходимите средства в бюджета, изготвен след изтичане на срока на договора. Действията по предлагане на проект за годишен бюджет от Дирекция „Финансово – стопанска дейност“, а след 01.04.2016 г. – от изпълнителния директор на агенцията, биха имали резултат чрез изпълнение на бюджета за 2017 г., т. е. средствата да са планирани за предоставяне в периода 01.01.2017 г. – 31.12.2017 г. Реалното осигуряване на средствата на разположение на агенцията е възможно в този период, като крайният максимален срок, в който длъжникът би могъл да изпълни е на датата 31.12.2017 г., с изтичането на който настъпва изискуемостта на вземането.
Становището на ответника, че уговорката в договора е само по отношение изключването на отговорността му за забава, не може да бъде споделено. Тълкуване в този смисъл противоречи на нормата на чл.81, ал.2 ЗЗД и представлява злоупотреба с правото на кредитора, тъй като, от една страна, отлага изпълнението неограничено във времето без мораторно обезщетение, а от друга - създава риск вземането да се погаси по давност, независимо че кредиторът е съобразил поведението си с клаузите на договора.
Предвид неправилно определения момент на настъпване на изискуемостта от въззивния съд, възражението за погасяване на вземането по давност се явява неоснователно. Исковата молба е подадена на 27.01.2020 г., към който момент не са изтекли три години, считано от 01.01.2018 г., поради което е без значение приложимият давностен срок за погасяване на вземането – по чл.110 или по чл.111 ЗЗД. В този смисъл настоящият състав не разглежда въведените касационни доводи, свързани със срока, с изтичането на който се погасяват вземанията, въведените възражения за прекъсване на давността и оплакванията за извършени процесуални нарушения във връзка с отказа да се приемат представени с въззивната жалба писмени доказателства.
По изложените съображения въззивното решение следва да се отмени като неправилно и на основание чл.293, ал.1 ГПК да се постанови ново решение, с което предявеният иск да се уважи.
По разноските. Ответникът следва да заплати направените от касатора разноски съгласно представените списъци и приложените документи за направени разходи в размер на 651791,18 лв. (287465,79 лв. за производството пред СГС, 169591,70 лв. за производството пред САС и 194733,69 лв. за касационното производство). Възражението на ответника за прекомерност за адвокатското възнаграждение е неоснователно с оглед на значителната фактическа и правна сложност на делото.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 567/05.08.2022 г., постановено по т. д.№ 233/2021 г. от Софийски апелативен съд, като ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Българска агенция по безопасност на храните, [населено място], [улица], да заплати на „Брамас 96“ АД, [населено място], [улица], вх.Е, ет.5, ап.13, сумата от 5235184,69 лв. (пет милиона двеста тридесет и пет хиляди сто осемдесет и четири лева и шестдесет и девет стотинки), на основание чл.266, ал.1 ЗЗД, представляваща остатък от задължение за извършена работа по договор № 25/24.05.2015 г., въз основа на който са издадени 21 броя фактури в периода от 10.03.2015 г. до 25.01.2016 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска – 27.01.2020 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 651791,18 лв. (шестстотин петдесет и една хиляди седемстотин деветдесет и един лева и осемнадесет стотинки) – разноски по делото за всички съдебни инстанции.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.