№ 60545

София,13.10.2021 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение, в закрито заседание на двадесет и седми септември, през две хиляди двадесет и първа година, в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : Е. Ч.

ЧЛЕНОВЕ: Р. Б.

В. Х.

като разгледа докладваното от съдия Божилова т. д. № 2255/2020 год. и за да се произнесе съобрази следното :

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. Д. К. против решение № 1231/15.06.2020 г. по гр. д.№ 4677/2019 г. на Софийски апелативен съд, поправено по реда на чл.247 ГПК с решение № 11523/13.07.2020 г. на същия съд, в частта му, с която е потвърдено решение № 3730/22.05.2019 г. по гр. д.№ 11661/2017 г. на Софийски градски съд, в частта му, с която е отхвърлен предявеният от касатора против Застрахователна компания „Л. И. АД иск, с правно основание чл. 432 КЗ, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на наследодателя на ищцата, настъпила в резултат на ПТП от 17.07.2016 г., по вина на водача на застрахован при ответното дружество, по задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите, автомобил, за сумата над 150 000 лева и до претендираните 180 000 лева, к а к т о и в частта му, в която с въззивното решение е отменено първоинстанционното, за присъждане на обезщетение над сумата от 100 000 лева, респ. е постановено отхвърляне на иска за разликата над 100 000 лева. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон – чл. 52 ЗЗД - при прилагане критерия за справедливост, предвид което и присъденото обезщетение се явява крайно занижено. Сочи и допуснати процесуални нарушения на въззивния съд – несъобразяване на доводи в подадената от ищцата въззивна жалба , както и произнасяне по невъведени от въззивника – застраховател основания, в частично уважаване на жалбата му, в разрив с чл.269 ГПК. Според страната, въззивната жалба на ответното дружество „ не съдържа оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на процесуалния закон поради необоснованост на фактическите му доводи или за неправилен анализ и оценка на събрания по делото доказателствен материал „ , в частност визирайки събраните свидетелски показания и заключението на допуснатата по делото психологическа експертиза . Така касаторът счита, че въпреки общото оплакване на въззивника – застраховател за неправилно приложение на чл.52 ЗЗД , при липса на довод за неправилно установена фактическа обстановка въззивният съд превратно и в разрив с чл.269 ГПК повторно е установявал такава по спора. Визира се извършеният от съда анализ на заключението на психологическата експертиза и на свидетелските показания, събрани в първоинстанционното производство, а също и възприемането на свидетелските показания с резервата по чл.172 ГПК, предвид възможна заинтересованост. Счетено е, че съдът не е имал правомощието да съобразява съдържанието на показанията на свидетеля - син на ищцата - спрямо съдържанието на депозираната от същия молба до застрахователя, за изплащане на застрахователно обезщетение от смъртта на дядо му, представена като доказателство, нито е имал правомощието да съобразява показанията на разпитания във въззивна инстанция свидетел, допуснат на ищцата, в противоречие с интереса й, квалифицирайки последното като нарушение на чл.271 ал.1 пр. второ ГПК / влошаване положението на жалбоподателя /. В останалата си част касационната жалба интерпретира съдържанието на събраните по делото доказателства, според представата на касатора, за действително установима от същите фактическа обстановка.

Ответната страна – ЗК „ Л. И. „ АД - оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, но въз основа на становище по същество относно правилността на въззивното решение.

Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК , от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:

С първоинстанционното решение предявеният иск е уважен до размера от 150 000 лева, като е отчетено, че събраните доказателства установяват изключително близки отношения между ищцата и починалия наследодател, нейн баща, доколкото тя е разчитала на неговата морална и материална подкрепа, „ най – вече поради факта, че сама се е грижила за сина си и във връзка с образованието си в чужбина е разчитала най-вече на баща си, като връзката с баща й е била по-силна, отколкото с нейната майка „ . Съдът е приел, че от заключението на съдебно-медицинската експертиза се установява, че психичното състояние на ищцата след смъртта на баща й, се характеризира с повишени нива на тревожност, депресивност, ограничена социална активност и симптоми на емоционална нестабилност. Отчетен е извода на вещото лице, че психическата травма не е преодоляна и до момента. Коментирани са показанията на свидетеля - син на ищцата, според които между майка му и дядо му е съществувала силна емоционална връзка, чували са се често, съветвали са се, помагали си финансово, като след загубата майка му се затворила в себе си, избягвала срещи с хора, станала неадекватна и започнала да употребява алкохол. Съдът е съобразил, като доказана, негативната промяна в живота и поведението на ищцата след смъртта на наследодателя.

Срещу първоинстанционното решение са подадени жалби и от двете страни, от застрахователя - срещу присъдено обезщетение над сумата от 100 000 лева. В жалбата на дружеството се сочи неправилно приложение на чл. 52 ЗЗД, предвид присъдено прекомерно по размер обезщетение, в разрив с принципа за справедливост, който не следва да допуска неоснователно обогатяване при обезщетяването на вреди. Възпроизвеждайки мотиви от съдебната практика, въззивникът е коментирал като относими при определяне на размера критерии, както следва : стандарта на живот към момента на застрахователното събитие, средностатистическите показатели за доходите към същия момент, формирана по сходни казуси съдебна практика, икономическата конюнктура към момента на настъпване на застрахователното събитие. Изрично, обаче, е посочено, че в конкретния случай първоинстанционният съд не е извършил конкретна преценка на доказателствата по делото, нито определил всяко по тежест и значение при установяване съдържанието на съществувалата между ищцата и починалия връзка. Сочи се, че съдът се е ограничил да изброи, но не и да анализира всеки от относимите критерии при определяне на обезщетението, въз основа на установената фактическа обстановка. Изрично е посочено основание за прилагане на чл.172 ГПК , при оценката на свидетелските показания, както и несъобразяване на наведените с исковата молба обстоятелства, очертаващи съдържанието на твърдените вреди, извън които съдът не може да излиза, дори и при доказателства за такива. Застрахователят е оспорил наличието на доказателства за действителна нужда на ищцата от финансова подкрепа приживе от починалия, както и за действително предоставяна такава, предвид професионалното й развитие. Оспорва изрично наличието на доказателства за съобразеното от съда психично състояние – шок, безсъние, емоционална нестабилност. Въззивната жалба акцентира на несъобразеното от първоинстанционния съд обстоятелство, че състоянието на ищцата, респ. начина й на живот, след загубата на баща й , са обективно повлияни и от поетата грижа за пострадалата й в същото ПТП майка. Във въззивна инстанция е допуснат свидетел на ищцата - съпруг на сестра й, въз основа на довод за непълно установена фактическа обстановка, поради неоснователен отказ на първоинстанционния съд да допусне повече от един свидетели.

Въззивният съд е отменил частично първоинстанционното решение и отхвърлил иска за разликата над 100 000 лева, като след самостоятелен анализ на съдържанието на събраните свидетелски показания и заключение на съдебно-медицинската експертиза, се е обосновал с това, че показанията на свидетелите следва да се преценяват с резервата на чл. 172 ГПК , поради което нямат самостоятелно доказателствено значение, освен в случай на подкрепеност от останалите доказателства по делото. В тази връзка съдът изрично е коментирал представената по делото, изходяща от сина на ищцата, молба до застрахователя, за изплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на дядо му, в която същият сочи да е изоставен от майка си / ищцата / и отглеждан и възпитаван единствено от починалия. Съдът е отчел това противоречие, както и противоречието между показанията на двамата свидетели, разколебаващи извода, че ищцата е прекарвала значителна част от времето си в България, че е поддържала чести и близки отношения с родителите си. Съдът е отрекъл да е установена причинност между трагичната загуба на родителя и честата консумация на алкохол от ищцата, чопленето на косата, възникнали смущения в либидото, прекъсване на съществували преди това връзки с интимен партньор. Мотивирани са съображенията за некредитиране показанията на св. К. – предвид начина му на общуване с ищцата в съобразявания период, което изключва непосредствени наблюдения върху поведението и навиците й. Съобразявайки взаимната неподкрепеност и дори противоречие в отделни части на свидетелските показания, съдът е кредитирал същите частично. Частично е кредитирано и заключението на съдебно-медицинската експертиза, като е отчетено, че е изготвена преимуществено въз основа данни на самата ищца, както и въз основа на частично компрометираните свидетелски показания. Коментиран е като неубедителен извода на вещото лице за настъпила личностна промяна у ищцата, в резултат на загубата , доколкото липсват достатъчно данни за личността й в предходния период, а и върху психическото й състояние обективно намира отражение наложилата се грижа за пострадалата при същото ПТП нейна майка, притесненията покрай увреждането и на сестра й от същото ПТП , както и раздялата с интимния партньор. Така обобщено, съдът е счел за действително доказани силен шок, при узнаване за катастрофата, търпим от ищцата продължителен и интензивен стрес, болки и страдания от загубата на морална опора в живота й, проявили се в повишено ниво на тревожност и продължителен период на ограничени социални контакти, но и съпътстващи за тяхното проявление допълнителни травматични събития, наред със загубата на родителя, като е отчетено обстоятелството, че поначало общуването между двамата повече от 20 години е било преимуществено по интернет.

В изложението по чл.284 ал.3 ГПК са формулирани следните въпроси: 1/ Какъв е предмета на въззивната проверка на първоинстанционното съдебно решение и разполага ли въззивният съд с правомощия при проверка на правилността да реши спора по същество, извън заявените в жалбата оплаквания / чл.269 вр. с чл. 271 ГПК / ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК , поради противоречие с възприетото в решения по т. д.№ 3489/2016 г. на ІІ т. о., т. д.№ 1245/2013 г. на І т. о., т. д.№ 674/2014 г. на ІІ т. о., т. д.№ 3734/2013 г. на І т. о. и т. д.№ 1544/ 2014 г. на ІІ т. о. на ВКС ; 2/ Как следва да се обсъждат от съда свидетелските показания, как се преценяват противоречиви показания и следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел, в хипотезата на чл.172 ГПК ? – въпросът обосноваван в идентична хипотеза, с решения по гр. д.№ 759/2010 г. на ІІ г. о., гр. д.№ 91/2010 г. на ІV г. о., гр. д.№ 4755/2008 г. на ІІ г. о., гр. д.№ 1 / 2013 г. на ІV г. о., гр. д.№ 4004/2014 г. на І г. о., гр. д.№ 4216/2008 г. на ІV г. о. на ВКС ; 3 / Може ли въззивният съд да приеме за необоснован извод на първоинстанционния съд, за настъпила трайна личностна промяна у ищцата, повишени нива на тревожност, депресивност, по-ограничена социална активност и със симптоми на емоционална нестабилност, доказани по делото с неоспорена и приета от първоинстанционния съд съдебно-психологическа експертиза, с аргументи за липса на данни за личността на ищеца от преди инцидента, необективност на изложените от самата ищца данни, а така също и поради частично некредитиране на свидетелските показания на разпитаните по делото свидетели ? – въпросът обосноваван в идентична хипотеза, с решенията по гр. д.№ 228/2012 г. на ІV г. о., гр. д.№ 7298/2014 г. на ІІІ г. о., гр. д.№ 588/2011 г. на ІІІ г. о. и гр. д.№ 1375/2010 г. на ІV г. о. на ВКС ; 4/ Следва ли съдът да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните, с оглед чл.235 ал.2 ГПК и чл.12 ГПК ? – в обосноваване на допълнителния селективен критерий се цитират ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС – т.19 , ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г. , ППВС № 1/1985 г., ТР № 1/2013 по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС , решения по т. д.№ 1245/2013 г. на І т. о., т. д.№ 674/20143 г. на ІІ т. о., т. д.№ 3734/2013 г. на І т. о. , т. д.№ 1544/2014 г. на ІІ т. о. на ВКС; 5/ Следва ли въззивният акт да бъде обоснован в съответствие с правилата на формалната логика, науката и емпиричните изследвания ? – допълнителният селективен критерий се обосновава с решенията по гр. д.№ 1321/2018 г. и гр. д.№ 4719/2017 г. на ІV г. о. на ВКС; 6/ Как следва да се прилага критерия за справедливост, въведен с разпоредбата на чл.52 ЗЗД, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени в резултат на ПТП, в хипотезата на предявен иск по чл.432 ал.11 т.1 КЗ от правоимащо лице срещу застраховател на отговорността на виновния водач ? – цитирани са ППВС № 4/1968 г. и решения по т. д.№ 1053/2012 г. , по гр. д.№ 78/2011 г. на ІІІ г. о., гр. д.№ 465/2011 г. на ІV г. о. и т. д.№ 3134/2018 г. на ІІ т. о. на ВКС.

Първият от въпросите не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Провокиран е от довода за нарушение на чл.269 пр. трето ГПК от въззивния съд, но такова, видно от преждекоментираното съдържание на въззивната жалба на застрахователя, не е налице. Същият изрично е акцентирал на несъобразена в цялост от първоинстанционния съд фактическа обстановка, на фрагментарност и непълнота на формираните въз основа същата правни изводи относно съдържанието на връзката между ищцата и починалия й родител и оттук - за необоснованост на критериите при определяне на справедливо обезщетение. Впрочем, самата ищца се е позовала на непълно установена, поради процесуални нарушения на първоинстанционния съд, фактическа обстановка, с оглед което е допуснат и нейн свидетел във въззивна инстанция, чиито показания именно въззивният съд е бил задължен да съобрази и коментира. Забраната за влошаване положението на жалбоподателя се преценява спрямо обхвата на търсената в съответната инстанция защита – предмета на обжалването, а не се изразява в забрана ангажираните от страната доказателства да бъдат използвани в подкрепа на тезата на противната страна. Касаторът демонстрира неразбиране на института „ reformatio in peius” . Поради неудовлетворяване на общия, не подлежи на коментар допълнителния селективен критерий в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК.

Не съставлява правен и формулираният втори въпрос. Същият не кореспондира с относим касационен довод, за съществено процесуално нарушение при анализиране на свидетелските показания от въззивния съд, извън довода за нарушение на чл. 269 ГПК и влошаване положението на жалбоподателя, за които важи изложеното в предходния параграф. Въззивният съд е изложил съображения в кои части не кредитира и защо събраните гласни доказателства, както и приетата съдебно-психологична експертиза. В пълно съответствие с цитираната по въпроса съдебна практика, съдът, основавайки се на чл.172 ГПК, не е изключил изобщо свидетелските показания от доказателствения материал, а преценявал тяхната обективност съобразно останалите доказателства по делото. Не се касае нито за избирателност в кредитирането им, нито за преиначаване на съдържанието им, каквито пороци очевидно визира касатора, болдвайки тази част от изведените от цитираната практика мотиви.

Третият от въпросите е обобщим до това може ли съдът да откаже да кредитира прието по делото заключение на вещо лице, по съображения основани на източника на данни за изготвянето му - изгодни изявления на изследваното лице – страна по спора и противоречие в събраните свидетелски показания. Отговор на въпроса се съдържа в чл.202 ГПК вр. с чл.175 и чл.172 ГПК, но въззивният съд не е процедирал в нарушение на тези разпоредби. Съдът не е отрекъл специалните знания на вещото лице, а отчел, че се основават на частично компрометиран доказателствен материал, както и на непълнота на такъв, за обосноваване на извод за причинна връзка между компетентно установеното състояние на ищцата понастоящем и смъртта на родителя й.

Четвъртият от формулираните въпроси не кореспондира с касационен довод за конкретно несъобразено от въззивния съд доказателство или неразгледан въззивен довод на ищцата, при формиране на решаващите мотиви за справедливо обезщетение от 100 000 лева. Оспорва се правилността на формираните правни изводи, съответно отказа на съда да кредитира събраните доказателства в цялост, което е различно по съдържание от визираното във въпроса евентуално процесуално нарушение. Същото се отнася и за петия въпрос - касационен довод за необоснованост, в смисъл на формиран решаващ извод за релевантен факт, в разрив с правилата на формалната логика, опитните и научните правила, касационната жалба не съдържа. Наведени са единствено съображения за несъстоятелност на преценката на съда, за заинтересованост на свидетелите на ищцата / предвид факта, че синът й също претендира застрахователно обезщетение от смъртта на баща й, негов дядо, както и предвид факта за претендирано и от сестра й - съпруга на втория свидетел застрахователно обезщетение, на които факти въззивният съд се е позовал / . Действително е нелогично разсъждението на съда, но самата родствена, респ. връзката по сватовство, с оглед сложилите се между съответните лица взаимоотношения, биха могли да са достатъчни за съобразяване на възможна заинтересованост. Съдът, обаче, винаги дължи преценка за обективността, изчерпателността и убедителността на гласните доказателства, както и за противоречието им с други доказателства по делото, дори да няма основание за прилагане на чл.172 ГПК. В този смисъл, нелогичността в обосноваването на възможна заинтересованост, доколкото и без такава съдът би дължал съобразяване на противоречия и неубедителност в свидетелските показания, както е сторено в случая, не би могла да обоснове съществено процесуално нарушение, а само съществените такива са основание по чл.281 т.3 ГПК.

Шестият от въпросите формално удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Не се явява удовлетворен допълнителния такъв, в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК. Съдът е обосновал присъдения размер на застрахователното обезщетение в съответствие със задължителните указания на ППВС № 4/1968 год. – т.11 , с мотивирано изложение на приетите за релевантни обстоятелства и след анализ на съобразимите за всяко от тях доказателства по делото. По същество въпросът изисква универсален отговор относно формирането на субективната преценка на съда относно размера, при така установените конкретни обстоятелства. Правилността на субективната преценка, обаче, би обусловила допускане на касационното обжалване само при драстично разминаване с критерия за справедливост, съобразно аналогични или поне сходни случаи към близък момент на увреждането – 2016 г., каквото обстоятелство не се обосновава с цитираната съдебна практика / за разлика напр. от решение № 107/16.11.2020 г. по т. д.№ 2448/2019 г. на ІІ т. о. на ВКС, при което е отчетена именно продължителната непълноценна връзка на общуване, поради физическа отдалеченост предвид местоживеене и месторабота , независимо от емоционалната близост и привързаност между родител и пълнолетни деца / . При това, определянето на справедлив размер винаги е резултат от доказването в процеса: от съдържанието на събраните доказателства, тяхната пълнота, убедителност и съответствие на твърденията в исковата молба, извън обхвата на които твърдения за търпими и подлежащи на обезщетяване вреди, предвид принципа за диспозитивното начало в процеса, съдът не би могъл да излиза, дори при наличие на доказателства. Видно е, че субективната преценка на въззивния съд в конкретния случай е предопределена именно от непълнотата и противоречията в доказателствения материал.

Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1231/15.06.2020 г. по гр. д.№ 4677/2019 г. на Софийски апелативен съд, поправено по реда на чл.247 ГПК с решение № 11523/13.07.2020 г. на същия съд .

Определението не подлежи на обжалване .

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: