№ 1656

гр. София, 04.04.2024 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на четиринадесети март две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. А. Ц. 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 3837/2023 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] чрез юрк. М. против решение № 105 от 16.02.2023 г. по гр. д. № 718/2022 г. на Окръжен съд – София.

Ответникът по жалба Т. Ц. В. чрез адв. К. е подал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. С него се ангажира становище за липсата на предпоставки за допустимост на касационното обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендират се разноски по реда на чл. 38 ЗАдв.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което потвърдено решение № 74 от 30.06.2022 г. по гр. д. № 246/2021 г. на Районен съд – Етрополе (РС – Етрополе), с което „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД е осъдено да заплати на основание чл. 432, ал. 1 КЗ на Т. Ц. В. сумата от 22 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди в резултат на пътно-транспортно произшествие (ПТП), настъпило на 15.12.2020 г., ведно със законната лихва за забава, считано от 22.12.2020 г. - датата на изтичане срока по чл. 429, ал. 3 вр. чл. 430, ал. 1 КЗ, до окончателното плащане на сумата и са присъдени такси и разноски.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като при позоваване на решение № 31/20.09.2021 г. по АНД № 92/2021 г. на РС – Етрополе, е установил, че на 15.12.2020 г. около 16. 30 ч. в [населено място] на [улица], в района на спортна зала „Ч.“, възникнало ПТП между два автомобила - л. а. „Опел”, модел „З.“ с рег. [рег. номер на МПС] с водач М. Н. М. и л. а. „БМВ“, модел „Х 5“, управляван от ищеца Т. В., който е пострадал. Приел е, че в така проведеното производство е установена вината на водача на лекия автомобил „Опел“ (който е застраховал своята ГО при ответника към датата на събитието) за настъпване на произшествието и че ударът между двете МПС е бил непредотвратим, независимо от поведението на водача В. (ищеца). Мотивирал е доводи, че в случая съпричиняване от последния на вредоносния резултат несъмнено не е налице. По спорният въпрос за вида на причинените на пострадалия увреждания и интензитетът на търпените от това болки и страдания в обжалваното решение е прието, че той е получил непълно изкълчване на ставата в дясно, поради удар в областта на дясното рамо, вследствие на вторичния удар на дясната част на автомобила в бетонен стълб. Изтъкнал е, че клиничната проява се е състояла в оток, силна болка и ограничаване на движенията. Според инстанцията по същество установеното при рентгеновото изследване наличие на дегенеративно заболяване на ставата при ищеца не е в причинна връзка с търпените болки, доколкото отключването им се дължи на процесната травма. Отречена е връзката между описаното телесно увреждане и извършваната от ищеца трудова дейност (в двуседмичния период между ПТП и рентгеновия преглед, който го е установил), от която то произтекло според твърденията и доводите на застрахователното дружество. При тези фактически данни втората съдебна инстанция е намерила да са се осъществили елементите от фактическия състав на иска по чл. 432, ал. 1 КТ, което е счетен за основателен. По отношение размера на обезвредата на засегнатите нематериални блага е прието, че справедливото обезщетение се съизмерява със сумата от 22 000 лв., каквото е определил и присъдил първостепенния съд. Изтъкнато е, че тук следва да се съобрази обстоятелството, че освен болковия синдром са налице и понесени от пострадалия морални страдания, поради затруднената му трудова реализация с оглед обезпечаване нуждите на семейството му. Развити са доводи, че непосочването на банкова сметка към писмената застрахователна претенция на пострадалия не освобождава застрахователя от отговорността да плати обезщетение, а е релевантно единствено за срока на произнасяне по претенцията. Изразено е разбиране, че в случая приложение намира разпоредбата на чл. 496, ал. 1 КЗ относно началния срок на дължимата лихва за забава в плащането на застрахователното обезщетение.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК като във връзка с това поставя правни въпроси, които счита да обусловили правните изводи по обжалваното решение.

Тези въпроси са следните:

1. „Как следва да се прилага принципът за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск на пострадалия срещу застрахователя и следва ли при прилагане на критерия за справедливост да се отчитат въведените принципи за „въстановителна справедливост“ и „разпределителна справедливост?“;

2. „Определянето на съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД обуславя ли се от анализ (по отделно и в неговата съвкупност) на събрания по делото доказателствен материал за релевантния обективен принос или от преценка на избрани доказателства?“ – въпросът е уточнен и конкретизиран от ВКС съгласно постановките по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК.

3. „Какъв размер на съпричиняване на вредата от пострадалото лице следва да бъде отчетен от въззивния съд при определяне на справедливия размер на обезщетението при своевременно направено възражение в тази насока в отговора на исковата молба, което е доказано в хода на проведеното съдебно следствие по делото и сочи на противоправно поведение на увредения със съществен принос за настъпване на вредата?“ – въпросът е уточнен и конкретизиран от ВКС съгласно постановките по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г., ОСГТК;

4. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани относими и релевантни доказателства по делото, доводите и възраженията на страните, вкл. възражението на защитата на ответника за съпричиняване на вредата от пострадалия и неизпълнението на това задължение обуславя ли нарушение на чл.236, ал. 2, чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК?;

5. „Следва ли винаги решението да съдържа реквизита по чл. 236, ал. 1, т. 7 ГПК и в задължение на съда ли е да обезпечи формата на решението си с наличие на реквизитите по чл. 236, ал. 1 ПК като укаже на ищеца да приведе исковата си молба в съответствие с изискванията на чл. 127, ал. 4 ГПК?“ – уточнен и конкретизиран въпрос от касационния съд;

6. „Допустимо ли е при изрично направени възражения и посочени процесуални нарушения с въззивната жалба съдът да не ги обсъди в своето решение?

По горните питания се обосновава искане за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК като страната се е задоволи да възпроизведе законовия текст на разпоредбата (на л. 9 от изложението) и указанията по т. 4 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това, второто питане се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с доводи, че по него е налице противоречие с решение № 18 от 17.09.2018 г. по гр. д. № 60304/2016 г. на ВКС, IV г. о. Третото и четвърто от питанията се поставят за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като по третото се подържа отклонение с практиката на ВКС, обективирана в решение № 97 от 06.07.2009 г. по т. д. № 745/2008 г., решение № 43 от 15.04.2009 г. по т. д. № 648/2008 г., и двете по описа на II т. о., както и с определение № 750 от 30.11.2010 г. по т. д. № 442/2010 г. на ВКС, II т. о., а по четвъртото питане се твърди, че въззивното решение не е съобразено със задължителната практика на ВКС (без да се конкретизира тя) и с определение № 1 от 06.01.2017 г. по гр. д. № 3594/2016 г. на ВКС, I г. о.

Претендира се допускане на касационен контрол и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с доводи за очевидна неправилност на въззивното решение.

Настоящият състав на ВКС, трето гражданско отделение намира, че обжалването следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по втория поставен въпрос за да се провери съответствието му с практиката на ВКС, опредметена в решение № 18 от 17.09.2018 г. по гр. д. № 60304/2016 г. на IV г. о. Останалите формулирани въпроси ще се обсъдят като касационни доводи с решението по съществото на спора.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.

ОПРЕДЕЛИ :

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 105 от 16.02.2023 г. по гр. д. № 718/2022 г. на Окръжен съд – София.

УКАЗВА на жалбоподателя „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] да внесе държавна такса в размер на 440 (четиристотин и четиридесет) лева по сметка на Върховен касационен съд в едноседмичен срок от съобщението и да предостави документ за внасяне на таксата в деловодството на ВКС в същия срок. В противен случай касационната жалба ще бъде върната на основание чл. 286, ал. 1, т. 2, вр. с чл. 284, ал. 3, т. 4 ГПК, а производството пред касационния съд прекратено.

След представяне на доказателства за внесена държавна такса за разглеждане на жалбата делото да се докладва на Председателя на Трето гражданско отделение на ВКС за насрочването му в открито съдебно заседание.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.