№ 2483

гр. София, 21.05.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 24.04.2024г., в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА

БОРИС Д. ИЛИЕВ

разгледа докладваното от съдия Борис Д. И. гр. д. №3850 по описа на съда за 2023г. и взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. К. Н., ЕГН [ЕГН], и М. Н. Б., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника им по делото адв. К. Т., против Решение №62 от 12.04.2023г. по в. гр. д. №37/2023г. по описа на Апелативен съд- Пловдив, с което е потвърдено Решение №1298 от 25.10.2022 г. по гр. д. №2176/2021г. по описа на Окръжен съд- Пловдив, в частта му, с която Д. К. Н., ЕГН [ЕГН], и М. Н. Б., ЕГН [ЕГН], са осъдени да заплатят на „Ново финанс“ ООД, със седалище и адрес на управление гр. Варна, ул. И. С. № 2, ЕИК 203806803, сумата от 11335,17 лв.- възнаградителна лихва по договор за заем №787- ПВ-11.06.2020г. от 11.06.2020г. за периода 15.06.2020г.-02.03.2021г. и сумата от 531,34 лв.- възнаградителна лихва по договор за заем №780- ПВ-10.06.2020г. от 10.06.2020г. за периода 15.06.2020г.-02.03.2021г. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение. Към касационната жалба е приложено изложение, в което касаторът се позовават на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 и ал.2 от ГПК.

Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от ответната страна по нея „Ново финанс“ ООД, със седалище и адрес на управление гр. Варна, ул. И. С. № 2, ЕИК 203806803, чрез процесуалния му представител адв. Д. Т., с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, съобрази следното:

С обжалваното решение въззивният съд е приел за установено, че между ищеца „Ново финанс“ ООД, като заемодател, и ответниците Д. К. Н., като заемополучател, и М. Н. Б., като солидарен длъжник, са били сключени договор за заем №780- ПВ-10.06.2020г. от 10.06.2020г. за сумата от 3000 лв. и договор за заем №787- ПВ-11.06.2020г. от 11.06.2020г. за сумата от 64000 лв. И двата договора са били сключени за срок от 120 месеца, с крайна дата за връщане на сумите- 15.06.2030г., при фиксиран годишен лихвен процент по заемите- 25%, като вземанията на заемодателя по тях са били обезпечени с договорна ипотека върху недвижим имот - собственост на заемополучателя Д. К. Н.. Поради допуснато от ответниците неизпълнение на задълженията им по договорите ищецът е обявил вземанията си по тях за предсрочно изискуеми, което е станало с връчване на ответниците на препис от исковата молба. Съдът е приел, че уговорките във всеки договорите за заем за заплащане на възнаградителна лихва върху отпуснатите в заем суми в размер на 25% годишно /два и половина пъти повече от законната лихва/ не противоречи на добрите нрави и не е нищожна, като за да направи този извод се е позовал на разпоредбите на чл.19, ал.4 и ал.5 от Закона за потребителския кредит, предвиждащи че годишният процент на разходите по договорите за потребителски кредити не може да бъде по - висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Р. Б. Изложил е и съображения, че посочените клаузи не са нищожни и като неравноправни, тъй като не попадат в нито една от хипотезите на чл.143 от Закона за защита на потребителите. По така изложените съображения въззивният съд е уважил претенциите на ищцовото дружество срещу ответниците за заплащане на сумата от 11335,17 лв.- възнаградителна лихва по договор за заем №787- ПВ-11.06.2020г. от 11.06.2020г. за периода 15.06.2020г.-02.03.2021г. и сумата от 531,34 лв.- възнаградителна лихва по договор за заем №780- ПВ-10.06.2020г. от 10.06.2020г. за периода 15.06.2020г.-02.03.2021г.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, позовавайки се на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК, касаторите поставят следните въпроси, които според тях са били разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и СЕС, както и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:

1. Длъжен ли е въззивният съд, в качеството му на съд по съществото на спора, да се произнесе в решението си по всички оплаквания във въззивната жалба? Този въпрос се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и че е бил разрешен в противоречие със задължителната практика, обективирана в т.1 от Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д.№1/2013г.

2. Когато по потребителски кредит вземането на кредитора е обезпечено с договорна ипотека върху недвижим имот, следва ли договорената между страните възнаградителна лихва, която надвишава двукратния размер на законната лихва, да се счита за нищожна? Този въпрос се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

3. Когато съобразно правната природа на договора за потребителски кредит между страните не е постигнато съгласие за начина на формиране на възнаграждението на кредитодателя, т. е. отсъства конкретна формула за определяне на възнаградителната лихва, следва ли тази договорена възнаградителна лихва да се счита за нищожна? Този въпрос се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и че е бил разрешен от въззивния съд в противоречие с Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г. относно неравноправни клаузи в потребителските договори и практиката на СЕС.

4. Когато съдът по заповедното производство е установил, че заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК против единия длъжник, посочен като „солидарен длъжник“ вместо действителното му качество „поръчител“, не може да произведе целените правни последици срещу него поради разваляне на договора за потребителски кредит, следва ли искът на търговеца против поръчителя да се счита за недопустим или неоснователен и производството срещу това лице да бъде прекратено? Този въпрос се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и че е бил разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение №213 от 06.01.2017г. по гр. д.№5864/2015г., 4- то г. о.

5.“Когато в договора за потребителски кредит са налице предпоставките за значително неравновесие между правата на търговеца и на потребителя, водещи до тяхната нееквивалентност, както и несъответствие във възможностите им да упражнят своите права по договора за потребителски кредит“. Този въпрос се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и че е бил разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение №165 от 02.12.2016г. по т. д.№1777/2015г., 1- во т. о.

6. Когато първостепенният съд се е произнесъл по предявения иск, но е дал грешна правна квалификация на спорното право, задължен ли е въззивният съд, като съд по съществото на спора, сам да определи точната и вярна квалификация и да реши делото по същество? Този въпрос се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и че е бил разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение №359 от 16.01.2014г. по гр. д.№1209/2013г., 4- то г. о.

Направено е и искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2 от ГПК поради очевидната му неправилност.

Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Р. Б. или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни.

Първият въпрос от изложението в случая не е от значение за изхода на спора, тъй като подадената от касаторите въззивна жалба срещу първоинстанционното решение е била бланкетна и в нея не са били изложени конкретни оплаквания и доводи, по които въззивният съд да дължи произнасяне. Предвид горното по отношение на него не е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Независимо от това следва да се посочи, че по отношение на този въпрос не са налице и специалните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Съгласно задължителните указания, дадени в т.1 от Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите когато следва да приложи императивна материалноправна норма /установена в публичен интерес/, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото. След постановяване на тълкувателното решение в практиката на ВКС се приема, че при бланкетна въззивна жалба въззивната инстанция следва да извърши само проверка за допуснато при постановяване на обжалваното решение нарушение на императивна материалноправна норма, а не цялостна проверка на правилността му /в този смисъл- Решение №172 от 10.04.2017г. на ВКС по т. д.№2312/2015г., І т. о.; Решение №48 от 12.06.2017г. на ВКС по т. д.№408/2015г., ІІ т. о./. В случая въззивното решение съответства на посочената практика, тъй като въззивният съд е обсъдил евентуалната нищожност поради противоречие с добрите нрави и неравноправност на клаузите за възнаградителна лихва в процесните договори за кредит. Така формираната съдебна практика не се нуждае от промяна или осъвременяване, което изключва наличието на основанието по т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.

Вторият въпрос от изложението е от значение за изхода на спора, но по отношение на него не са налице допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т.1 или т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Както в теорията, така и в съдебната практика няма спор, че добрите нрави са норми за поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, като се използва недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг. Съгласно формираната практика на ВКС /Решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, ГК, II г. о., Решение № 1270 от 09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, ГК, II г. о. и др./ при положение, че нито в закона, нито в акт на Министерския съвет, издаден съгласно чл.10, ал.2 от ЗЗД, е предвиден максимален размер на възнаградителната лихва, и предвид изискването на закона при договарянето между страните да не се накърняват добрите нрави, то именно те налагат максималния размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително. Налице е съдебна практика /Решение №50086 от 21.12.2023 г. по т. д. № 1027/2022 г. на ВКС, ТК, I т. о./, съгласно която при потребителски кредит с годишен процент на разходите по кредита, дължими от потребителя, в размер на 44, 95%, който не е определен в нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, уговорената възнаградителна лихва в размер на 37, 70%, която е част от годишния процент на разходите, не е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Предвид идентичността на разпоредбите на чл.19, ал.4 от ЗПК и чл.29, ал.9 от специалния Закон за кредитите за недвижими имоти на потребители /ЗКНИП/, то така приетото разрешение в съдебната практика следва да се приеме за валидно и при договори за кредит, за които се прилага ЗКНИП, каквито са процесните. В случая въззивното решение съответства на посочената практика, поради което не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускането му до касационно обжалване. От друга страна, наличието на съдебна практика, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, изключва наличието и на хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.

По отношение на третия въпрос от изложението не е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като не кореспондира с фактите по делото, не е от значение за изхода на спора и въззивният съд не се е произнасял по него. В процесните договори за кредит е бил уговорен фиксиран годишен лихвен процент по заема, т. е. страните са постигнали съгласие за размера на възнаграждението на кредитодателя, поради което и посочване на формула или правила за начина на определянето му не е било необходимо.

По отношение на четвъртия въпрос от изложението също не е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд не се е произнасял по него и той не е от значение за изхода на спора. По делото нито е твърдяно от някоя от страните, нито е установявано от първоинстанционния или въззивния съд, разваляне на договорите за кредит от страна на кредитодателя, а изводите в този смисъл направени от съда, разгледал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК и отхвърлил същото, нямат обвързващ характер за настоящото производство, в което е предявен осъдителен иск за вземанията по договорите. Отделно от това довод, че солидарният длъжник по договорите за кредит М. Н. Б. следва да има качеството „поръчител“, не е бил правен от него нито в отговора на исковата молба, нито във въззивната жалба, а и липсват аргументи как това би се отразило на отговорността му, доколкото съгласно разпоредбите на чл.140 и чл.141, ал.1 от ЗЗД поръчителят също е задължен солидарно с главния длъжник и поръчителството се простира върху всички последици от неизпълнението на главното задължение. Цитираното от касатора в изложението Решение №213 от 06.01.2017г. по гр. д.№5864/2015г., 4- то г. о., в което е прието, че отговорността на поръчителя е прекратена, тъй като кредиторът не е предявил иск против длъжника в срока по чл.147, ал.1 от ЗЗД, е неотносимо в случая, тъй като по настоящото производство предсрочната изискуемост на вземанията по процесните договори е обявена в хода на делото с връчване на ответниците на препис от исковата молба, поради което и съобразно задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение №5/2019 от 21.01.2022г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д.№5/2019г., не би могло да се приеме, че не е спазен срокът по чл.147, ал.1 от ЗЗД.

Петият въпрос от изложението смислово е недовършен и поставен неясно, но предвид предмета на касационната жалба вероятно се отнася за изводите на съда, че оспорените клаузи за размера на възнаградителната лихва не са неравноправни. В този смисъл въпросът е свързан с правилността на обжалваното решение, която не може да се преценява в производството по допускане на касационното обжалване, поради което и по отношение на него важи изложеното по - горе по втория въпрос. Съдебната практика /Решение №165 от 02.12.2016г. на ВКС по т. д.№1777/2015г., 1- во т. о./, на която са се позовали касаторите в изложението по този въпрос, се отнася за неравноправния характер на клаузи от договор за потребителски кредит, предвиждащи възможност за едностранна промяна на договорения лихвен процент от страна на банката - кредитор. По настоящото производство такива обстоятелства не са налице, доколкото в процесните договори за кредит е уговорен фиксиран годишен лихвен процент и не е предвиждана възможност за едностранната му промяна от страна на кредитора, нито се твърди такава промяна да е била извършвана. Предвид горното посочената съдебна практика е неотносима.

Шестият въпрос от изложението също не може да съставлява основание за допускане на касационно обжалване, тъй като няма връзка с предмета на спора и не е от значение за изхода му. Зададен по този начин, въпросът предполага допуснато от първоинстанционния съд нарушение на материалния закон, изразяващо се в погрешна правна квалификация на спорното право, каквото по делото нито се твърди от касаторите, нито се установява. В случай, че касаторите са имали предвид изложените в касационната жалба твърдения, че въззивният съд е дал неправилна правна квалификация на възражението на ответниците за неравноправност на уговорената възнаградителна лихва - по чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП вместо по чл.146, ал.1 във връзка с чл.143, ал.2, т.19 от ЗЗП, то следва да се посочи, че тези твърдения не кореспондират с мотивите на първоинстанционното и въззивното решение, в които не е давана квалификация на възражението по чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП, а е посочено, че не е налице нито една от хипотезите на чл.143 от ЗЗП. Посоченото по този пункт от изложението решение на ВКС е неотносимо към посочените доводи, тъй като се отнася до хипотеза, в която въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение и е върнал делото за ново разглеждане на първата инстанция вместо да определи сам правилната правна квалификация на спорното право и да се произнесе по предявения иск.

По така изложените съображения обжалваното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване.

С оглед изхода на делото и на основание чл.78 от ГПК касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответната страна направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 4000 лв.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение №62 от 12.04.2023г. по в. гр. д. №37/2023г. по описа на Апелативен съд- Пловдив.

ОСЪЖДА Д. К. Н., ЕГН [ЕГН], и М. Н. Б., ЕГН [ЕГН], да заплатят на „Ново финанс“ ООД, със седалище и адрес на управление гр. Варна, И. С. № 2, ЕИК 203806803, сумата от 4000 лв.- разноски по делото за касационното производство.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1.

2.