О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2743
София, 05.06.2024 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и осми март две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
МАРИЯ ХРИСТОВА
като разгледа докладваното от съдия М. Х. гр. дело № 3879 по описа за 2023г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба от Гаранционен фонд, [населено място], чрез адвокат С. М., срещу въззивното решение №286/12.07.2023г. на Апелативен съд – Пловдив по в. т.д.№301/2023г.
В жалбата са изложени доводи за недопустимост, евентуално неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, нарушение на процесуалните правила и необоснованост.
Насрещната страна М. Г. Д. с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат Р. М., оспорва жалбата като неоснователна. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като въззивното решение е допустимо, а поставените въпроси касаят конкретните факти и изискват преценка на събраните по делото доказателства, поради което не отговарят на изискванията за допустимост, съгласно разясненията дадени в ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл.38а от Закона за адвокатурата.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
Същата е частично недопустима като насочена срещу акт, който е изключен от касационен контрол.
Съобразно разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 от ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000лв. по граждански дела, и до 20 000лв. по търговски спорове, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост.
Съгласно разпоредбата на чл.69, ал.1, т.1 от ГПК цената на иска по искове за парични вземания е търсената сума, която е материалния интерес на предявения иск, определящ: предметните предели, по които се формира силата на пресъдено нещо; подсъдността на поставения за разглеждане спор и реда за обжалване на постановените по него съдебни актове. В този смисъл са и разясненията дадени в мотивите на т.1 на ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС и т. 1 на ТР № 1/17.07.2001 г. по тълк. д. №1/2001 г. на ОСГК на ВКС.
В конкретния случай, обжалваното въззивно решение е постановено по предявен иск с правно основание чл.557 КЗ за заплащане на сумата от 1 430,65 лв. – разходи за медицински услуги и консумативи от настъпило на 12.02.2019 г. ПТП в [населено място], на кръстовището на [улица]и [улица], на пешеходна пътека, по вина на неизвестен извършител, с неидентифицирано МПС, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 14.05.2021 г. до окончателното изплащане на сумата.
Цената на този иск е под определения в ГПК праг за касационно обжалване, поради което въззивното решение в тази му част не подлежи на касационен контрол. Същото е влязло в сила от момента на обявяването му, на основание чл.296, ал.1 от ГПК.
Подадената касационна жалба в посочената част е недопустима и като такава следва да се остави без разглеждане, а образуваното въз основа на нея производство да бъде прекратено.
Погрешните указания на въззивния съд за обжалваемостта на постановения от него съдебен акт не са обвързващи за настоящия съдебен състав, който служебно следи за наличие на предпоставките за допустимост на касационното производство.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване по иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди:
Въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния Окръжен съд – Пловдив в частта, с която Гаранционен фонд е осъден да заплати на М. Г. Д. сумата от 30 000лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания, резултат от настъпило на 12.02.2019г. ПТП в [населено място] на кръстовището на [улица]и [улица], на пешеходна пътека, по вина на неизвестен извършител, с неидентифицирано МПС, на основание чл. 557, ал. 1, т.1 от КЗ , ведно със законната лихва върху нея, считано от 14.05.2021 г. до окончателното изплащане.
За да постанови този резултат, съдът приел, че предявеният иск е допустим. Посочил, че исковата молба е съдържала противоречиви твърдения относно виновното за инцидента лице, с оглед твърденията, че същото било причинено от И. Ш., водач на лек автомобил „Х.“ с рег. [рег. номер на МПС] , а от друга за липса на съставен протокол за произшествието поради неоткриване на водача предизвикал злополуката. Това противоречие било преодоляно с допълнителната искова молба, съдържаща уточнение, че предявената претенцията е за обезщетяване на вредите от произшествие с неидентифицирано МПС и неустановен водач, за което съдът приел, че не представлява предявяване на нов иск, основан на нови обстоятелства.
Въззивният съд намерил за неоснователно и възражението за недопустимост на производството поради неспазена процедура по чл.558, ал.5 от КЗ. Посочил, че по делото са представени писмени доказателства, от които се установява, че ищцата е предявила пред Гаранционен фонд претенция с вх. № 24-01-206/22.04.2021 г., съдържаща твърдения за настъпило ПТП (с място и дата, съответни на процесните), причинено от неизвестен водач на неидентифицирано МПС, който ударил пресичащата на пешеходна пътека ищца. Към нея били приложени документи свързани с претърпените вреди, банковата сметка на лицето и пълномощно. С оглед на това съдът, приел, че ищцата е изпълнила вменените от закона задължения, за предявяване на писмена претенция пред Гаранционния фонд и представяне на документите, с които разполага. Посочил, че в конкретния случай е неприложима разпоредбата на чл.558, ал.6 от КЗ, тъй като липсва искане за заплащане на обезщетението на пълномощник. Липсата на плащане в определения от закона тримесечен срок (изтекъл на 22.07.2021 г.), обосновал извода на съда за допустимост на предявения иск.
От фактическа страна въззивният съд приел за установено, че на 12.02.2019 г. в [населено място] на кръстовището на [улица]и [улица], на пешеходна пътека, е настъпило пътно транспортно произшествие, при което пострадала ищцата М. Г. Д.. Съдът кредитирал показанията на разпитаните по делото свидетели К. М., В. Й. и П. М., които видели пострадалата пешеходка на земята, на пешеходната пътека, но не знаели коя от спрените около пътеката коли е причинила произшествието. Приел, че неизвестността на водача и автомобила причинили инцидента се установявали и от показанията на свидетеля Б. К., според който при отиването му на мястото на инцидента, заедно с колегата си, не намерили никой. Открили ищцата в болницата, където било и лицето И. Ш. (оказала първа помощ на пострадалата). Не установили следи от удар по автомобила на И. Ш., поради което не съставили протокол за произшествието. Констатирал още, че образуваното досъдебно производство по отношение на И. Ш., водач на лек автомобил Х. с рег. [рег. номер на МПС] , било прекратено, поради липса на доказателства за авторство на деянието, а производството било спряно на основание чл.244, ал. 1, т. 2 от НПК – при наличие на данни за извършено престъпление и неразкриване на извършителя.
Въз основа на изложеното съдът направил извод, че ищцата е пострадала при ПТП, като е била ударена на пешеходна пътека от неидентифицирано МПС с неустановен водач, което е основание за ангажиране на отговорността на Гаранционния фонд съгласно чл. 557, ал.1, т. 1от КЗ.
Съдът посочил, че от заключението по допуснатата съдебно-медицинска експертиза и приложената медицинска документация се установява, че вследствие на инцидента М. Д. получила следните травматични увреждания: контузия на лявата коленна става, счупване на външното плато на голямопищялната кост (тибия) с авулзия на предната кръстна връзка от интеркондиларната еминенция, оток и хематом в областта на лява коленна става, довели до трайно затрудняване на движенията на ляв долен крайник. Приел, че същото било тежко увреждане в областта на лявата коленна става, изискващо продължително и комплексно лечение за възстановяването . Същото включвало няколко болнични престоя: непосредствено след ПТП, от 12.02.2019 г. до 15.02.2019 г., когато била извършена артроскопия на лява коленна става, установена е авулзия на предната кръстна връзка и е препоръчано специализирано лечение по повод на вътреставните увреждания; на 25.02.2019г. било установено закрито счупване на горния край на тибията (големия пищял) вляво, откъсване на кост от интеркондиларната еминенция на големия пищял; от 01.03.2019 г. до 05.03.2019 г., при което била извършена втора оперативна интервенция за синовектомия и репозиция на фрагмента, фиксиран посредством един брой канюлиран винт, гипсова имобилизация с туторна шина за 45 дни; на 25.04.2019 г. за провеждане на рехабилитация, с оплаквания за силни болки, ограничени и болезнени движения в ляво коляно, затруднена походка и ходене с помощно средство, като лечението продължило до 02.05.2019 г. Съдът установил, че независимо от проведените лечения и рехабилитации, ищцата провела консултации с лекар-специалист на 03.05.2019г., 14.05.2019 г., 11.06.2019 г. и 19.06.2019 г. във връзка с продължаващите оплаквания за оток и ограничени движения в лявото коляно. Било предписано лечение с противовъзпалителни и болкоуспокояващи лекарства, физикални и рехабилитационни процедури. На 11.07.2019 г. М. Д. отново постъпила в лечебно заведение, където били установени хроничен ставен излив, повишена локална температура в областта на лявата коленна става, миграция на поставения в ставата винт, изострени и уплътнени ставни повърхности на лявата коленна става и др. На лицето било проведено оперативно лечение –частична синовектомия и екстракция на винта. Болничният престой продължил до 14.07.2019г.
Въззивният съд приел, че за провеждане на лечението и рехабилитацията пострадалата Д. ползвала отпуск поради временна нетрудоспособност в периода от 12.02.2019 г. до 22.07.2019 г., продължен от ТЕЛК до 22.09.2019 г. Към момента на прегледа от ТЕЛК ищцата все още се придвижвала с две патерици. При извършените прегледи на 28.01.2020 г. и на 05.02.2020 г. от физиотерапевт било установено, че движенията на лявата коленна става били силно ограничени, а коляното – леко отточно.
Съдът приел, че интензитетът на болките намалявал постепенно до приключване на оздравителния процес, който продължил около 7-8 месеца. През този период ищцата била със загубена работоспособност и със затруднения в придвижването, което първоначално било с патерици. Отчел обстоятелството, че към датата на изготвяне на експертизата (10.10.2022 г.) било установено функционално възстановяване от травмата на лявото коляно, но при влошени метеорологични условия и при натоварване, било възможно ищцата да изпитва болка.
Обстоятелствата във връзка с високия интензитет на търпените болки от получените увреждания съдът установил и от показанията на разпитаните по делото свидетели Н. Л. и В. Й.. От същите съдът приел, че по време на лечението си ищцата била много притеснена за дъщеря си, която отглеждала сама и която към този момент била в трети клас. По време на болничните престои се налагало детето да остава при нейни приятелки, а след изписването от болницата, тя не можела да се справя сама, тъй като не можела да става, имала нужда от помощта на близки и приятели в ежедневните си дейности за личната хигиена, обличане, пазаруване и грижа да домакинството, за период около пет месеца. Съдът приел, че и след като се върнала на работа, ищцата била трудно подвижна, чувствала се зле и психически: страхувала се от автомобили, страхувала се да пресича, притеснявала се за това, че е непълноценна, че трябва да разчита на други хора и на детето си, което все още било малко, изпитвала неудобство от това, че е трудно подвижна, а работата е в училище била свързана с деца и изисквала да е по-пъргава. Според свидетелите и до момента ищцата изпитвала болки, приемала обезболяващи, когато се налагало да ходи по-дълго време.
Въззивният съд намерил за неоснователно въведеното в производството възражение за съпричиняване, поради липса на събрани по делото доказателства за внезапното излизане на М. Д. на пешеходната пътека, в опасната зона на приближаващите се автомобили. Приел, от заключението по допуснатата съдебно-автотехническа експертиза, че лицето било ударено на пешеходна пътека в момента, в който се намирало почти на средата, където било възприето от свидетелите, а произшествието настъпило през деня, при ясно време, с неограничена метеорологична видимост, на участък от пътя (пшеходна пътека), осигуряващ видимост на водачите на МПС към нея на разстояние от около 200 метра.
С оглед на изложеното въззивният съд намерил предявения иск за основателен. При определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди съдът отчел следните обстоятелства: претърпените телесни увреждания (подробно описани); интензитета на болките и страданията, продължителността на лечението и предприетите интервенции; възрастта на ищцата към момента на ПТП (48 години); обстоятелството, че за дълъг период от време същата била в отпуск по болест и преустановила изпълнението на трудовите си задължения; настъпилата промяна в живота : необходимостта от чужда помощ за обслужването си, домакинските задължения и за отглеждането на дъщеря си, която към този момент е била десетгодишна. Съдът отчел възникналите у ищцата психически смущения: развития страх от автомобили и тревога при пресичане на пътното платно; чувството за непълноценност и притеснения за детето, което отглеждала сама; негативните емоции и стресът, изживени при самото ПТП и последващите болнични престои, съпроводени с продължаващи болки, които се отразили зле на емоционалното състояние на ищцата – станала затворена, тревожна, разсеяна; страхувала се, че няма да се справя занапред с родителските си задължения; изпитвала стрес и се изолирала от околните. Съдът отчел икономическата конюнктура в страната и общественото възприемане на критерия за справедливост, намерил израз в нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.
С оглед на изложеното направил извод, че справедливият размер на следващото се на ищцата обезщетение е 30 000лв., като намерил предявения иск за основателен за тази сума, ведно със законната лихва върху нея, считано от 14.05.2021 г. до окончателното изплащане.
Касаторът обосновава допускане на обжалването поради недопустимост на въззивното решение. Твърди, че същото е постановено по непредявен иск (недопустимо изменен с допълнителната искова молба), както и поради липса на проведена извънсъдебна процедура пред Гаранционен фонд (чл.498, ал. 2 КЗ) – нередовно пълномощно (чл.558, ал.6 от КЗ) и разлика в размера на претенциите пред Гаранционен фонд и по исковото производство.
Трайно установена е съдебната практика по въпроса дали уточнението на обстоятелствата на иска, които не водят до промяна в предмета и страните по делото, съставлява изменение на същия, респ. предявяване на нов иск. Според даденото в нея разрешение, когато ищецът уточнява допълнителни параметри на юридическия факт, от който произтича претендираното от него право (време, място и др.), респ. отстранява допуснатото в исковата молба противоречие (в обстоятелствената част или между нея и петитума) не е налице изменение на заявения иск. Такова би било налице, когато е свързано с промяна на предмета на делото – основанието или петитума на иска (замяна или добавяне на нов), а предявяване на нов иск ще е налице, когато е предприета едновременна промяна на основанието и петитума на редовно предявения иск.
В конкретния случай, въззивното решение е постановено в съответствие с така даденото разрешение. Съдът е установил наличие на противоречие в обстоятелствената част на исковата молба, отстранено в хода на производството, като правилно е приел, че същото не представлява недопустимо предявен иск, обуславящ недопустимост и на обжалваното пред него решение.
Трайно установена е и съдебната практика по приложение на разпоредбите на чл.498 от КЗ и чл.558, ал. 5 от КЗ, според която предявяването на писмената застрахователна претенция пред Гаранционен фонд по реда на чл.380 КЗ е абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на иск за обезщетение на настъпилите от пътно транспортно произшествие вреди срещу фонда. Съгласно нормата на чл.380, ал.1 КЗ, заедно със застрахователната претенция лицето е задължено да предостави пълни и точни данни за банковата сметка, по която да се извършат плащанията от страна на фонда, освен в случаите на възстановяване в натура, както и доказателствата, с които разполага относно застрахователното събитие и причинените вреди. След предявяване на тази претенция, за Гаранционния фонд тече нормативно установеният срок за произнасяне по чл.496 КЗ. Непроизнасянето и неплащането на застрахователно обезщетение в срока поражда възможността увреденото лице да предяви иск на основание чл.557 от КЗ.
Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с посочените разрешения. Съдът е съобразил, че претенцията на пострадалата ищца е подадена чрез надлежно упълномощен представител, поради което и поради липса на искане за плащане на обезщетението по сметка на лице различно от пострадалото, правилото на чл.558, ал.6 от КЗ е неприложимо. Не е налице законово изискване размерът на претендираното от лицето обезщетение по застрахователната претенция да е идентичен с този на предявения пред съда иск. По изложените съображения наведените в касационната жалба доводи за недопустимост на въззивното решение са неоснователни.
В изложението касаторът е направил искане за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1 от ГПК по следните правни въпроси: За правомощията на въззивната инстанция? Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата по делото и на установените от тях правнорелевантни факти, да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства, оплаквания и възражения на страните? Длъжен ли е възззивният съд да обсъди всички доказателства и данни по делото. Твърди противоречие на въззивното решение с ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС; ТР №1/2000г. на ОСГК на ВКС и ППВС №1/13.07.1953г.
Тези въпроси са свързани със задължението на въззивния съд да мотивира решението си, съобразно правилата на чл. 235, чл. 236 и чл. 12 от ГПК, като изложи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните по делото. Същите са принципно значими по всяко исково производство и по тях е налице трайно установена практика на ВКС, включително и задължителна такава – т. 12 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според дадените в нея разрешения, въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи (чл.235, ал.2 от ГПК). Съдът следва да обсъди и да разгледа всички доводи и възражения на страните въведени в производството пред него, когато имат отношение към предмета на спора, като направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства както пред първата инстанция, така и евентуално допуснатите при разглеждане на делото пред него.
Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с посочените разрешения. Съдът е разгледал всички въведени с въззивната жалба възражения относно наличието на застрахователно събитие, причинено от неизвестно лице и автомобил; получените от ищцата травматични увреждания и проведеното лечение; причинната връзка между инцидента и вредите; твърденията за съпричиняване от страна на пострадалото лице и размера на определеното обезщетение. При постановяване на решението съдът не е допуснал нарушение на правилата на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК при обсъждане на събраните доказателства и въведените в производството възражения, поради което не e налице соченото от касатора допълнително основание за допускане на обжалването. Въпросите са свързани с оплакванията за неправилност на обжалваното решение, доколкото преценката на съда за търпените от ищцата М. Г. Д. вреди, както и наличието на останалите предпоставки за уважаване на иска се основава на конкретно установени по делото факти и вътрешното убеждение на съда, които не могат да бъдат проверявани в производството по допускане на обжалването.
Поставени са и въпросите: 1/ Може ли при определяне на обезщетението за неимуществени вреди съдът само декларативно да изброи кои критерии е приложил, без да е обсъдил и преценил обективно съществуващите и установени по делото обстоятелства и значението им за определяне на обезщетението за неимуществени вреди? Длъжен ли е въззивният съд да приложи общите и специфичните за всеки конкретен случай критерии при определяне обезщетението за неимуществени вреди и да посочи как точно приложението на всеки един от тези критерии е обусловило преценката му за конкретно определения размер на обезщетение за неимуществени вреди по чл.52 от ЗЗД? Длъжен ли е съдът при определяне размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, характера и тежестта на уврежданията, степента, интензитета и продължителността на преживените болки и страдания и емоционални преживявания, за отчете дали те продължават да се търпят към момента на постановяване на решението? Твърди се, че същите са разрешени в противоречие с ППВС №4/1968г.; решение №93/23.06.2011г. по т. д.№566/2010 на ІІ т. о.; решение №158/28.12.2011г. по т. д.№157/2011 на І т. о.; решение №88/09.07.2012г. по т. д.№1015/2011 на ІІ т. о.; 2/ Кои са критериите, които формират съдържанието на понятието справедливост? Следва ли съдът да приложи установените с ППВС №4/1968г. общи и специални за конкретния случай критерии при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди? Навежда се довод за противоречие на решението с ППВС №4/1968г. 3/ Във връзка с приложението на установените в ППВС №4/1968г. критерии, длъжен ли е въззивният съд да съобрази съдебната практика по сходни казуси, когато присъжда обезщетение в по-висок от обичайния размер? Твърди се противоречие с ППВС №4/1968г.; решение №44/23.06.2020г. по т. д.№1879/2019г. І т. о.; решение №172/03.11.2017г. по т. д.№608/2017г. ІІ т. о.; решение №13/16.05.2019г. по т. д.№2275/2016г. ІІ т. о.
Тази група въпроси касаят начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди и комплексната оценка на конкретно установените по делото, релевантни и обективно съществуващи обстоятелства относими към приложението на чл.52 от ЗЗД, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост. По същите е формирана трайно установена практика на ВС и ВКС, включително и задължителна такава – ППВС № 4/23.12.1968г., според която размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя по „справедливост”, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, след преценка на всички конкретно, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства и при наличие на причинна връзка. Тези обстоятелства са свързани с вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, а именно: степента на увреждането, представляващо телесна повреда; болезнеността на същото; периода на възстановяване, броя и вида на проведените по време на същото интервенции; настъпило ли е пълно възстановяване или то продължава във времето; възрастта на пострадалия и останали ли са трайни увреждания и техния вид, каква е прогнозата за по-нататъшното му състояние; настъпила ли е промяна в начина на живот на пострадалото лице вследствие на уврежданията, нейния вид и продължителност; начина, по който инцидента, уврежданията и проведеното лечение се е отразило на пострадалия с оглед неговата личност и живот – има ли влошаване на здравословното му състояние, в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на лицето, и изобщо – цялостното отражение на уврежданията върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация. Следва да се отчете и стандартът на живот в страната към периода на увреждането, като обезщетението се определи глобално – за всички претърпени неимуществени вреди. За да се приложи правилно обществения критерий за справедливост, заложен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, е необходимо съдът да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички обстоятелства с правно значение за размера на претенцията, като отчете отражението им в неимуществената сфера на засегнатото лице и обоснове в мотивите резултата от направената преценка.
Въззивното решение е постановено в съответствие с посочените разрешения. В същото съдът е отчел установените и относими обстоятелства към определяне размера на обезщетението за претърпените от ищцата М. Г. Д. неимуществени вреди вследствие претърпените увреждания, съобразно посочените по-горе критерии: възрастта на ищцата; получените травматични увреждания (подробно описани); проведените оперативни лечения и рехабилитации (подробно описани); високия интензитет на търпените болки и страдания; продължителния възстановителен период; негативните емоционални преживявания на ищцата и продължителната стресова реакция; развития страх от коли и при пресичане на улици; чувството за непълноценност, затварянето в себе си и притеснения за детето, което отглеждала сама; икономическата обстановка към датата на произшествието, намерила отражение и в застрахователните лимити. Макар да не го е посочил изрично, въззивният съд е определил размера на обезщетението при съобразяване на съдебната практика по сходни случаи. С оглед на това не е налице сочената допълнителна предпоставка по чл.280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Несъгласието на касатора с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд, не съставляват основание за допускане на касационното обжалване /в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/. За пълнота на изложението следва да се посочи, че в решенията посочени в изложението са възприети същите принципни разрешения по тълкуване и приложение на чл. 52 от ЗЗД, но при обстоятелства, които са съществено различни помежду си и в сравнение с този по настоящото дело.
В изложението на касационните основания са поставени и следните въпроси: За начина на формиране на вътрешното убеждение на съда? До какъв порок на съдебния акт води несъответствието на фактическите изводи на инстанцията по същество на установеното от събрания по делото доказателствен материал и обхващащо грешките при формиране вътрешното убеждение на решаващия съд, при прилагане на правила от неюридически характер – на формалната логика или на емпиричото и научно-теоретично знание? Твърди се противоречие с ТР №1/2000г. на ОСГК на ВКС, ТР №1/2013г. ОСГТК на ВКС; решение №103/09.11.2020г. по т. д.№2546/2019г. ІІ т. о.
Тези въпроси са свързани с оплакването за необоснованост на въззивното решение и несъгласие с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд, които не съставляват основание за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В производството по чл.288 от ГПК не могат да се проверяват изводите на въззивния съд във връзка с правилното приложение на материалния закон и нарушение на процесуалните правила при преценка на събраните по делото доказателства, както и неговото вътрешно убеждение. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от тези по чл.281 от ГПК.
Следващите поставени въпроси са: Какви факти и обстоятелства следва да съобрази въззивният съд при преценка дали е налице съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 от ЗЗД? При определяне степента на съпричиняването, длъжен ли е въззивният съд да съпостави тежестта на нарушението на деликвента и това на увредения, за да установи действителния обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпване на вредите? Следва ли определения размер на обезщетението от въззивния съд да бъде намален съответно на приноса на пострадалия за настъпване на процесното ПТП? Твърди се, че противоречие на въззивното решение с ППВС №17/63г.; ППВС №1/13.07.1953г.; ТР №1/2021г. ОСГТК на ВКС; решение №19/20.07.2018г. по т. д.№1748/2017г. І т. о; решение №54/22.05.2012г. по т. д.№316/2011г. ІІ т. о; решение №117/08.07.2014г. по т. д.№3540/2013г. І т. о; решение №118/27.06.2014г. по т. д.№3871/2013г. І т. о; решение №96/29.06.2015г. по т. д.№2461/2014г. ІІ т. о; решение №159/24.11.2010г. по т. д.№1117/2009г. ІІ т. о.
Въпросите са некоректно зададени, тъй като са обусловени от несъгласието на страната с формирания извод на въззивния съд за липса на съпричиняване на произшествието от пострадалото лице. Последният съдът обосновал с липсата на събрани доказателства, от които да се установява поведение на пострадалото лице, което да е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, което обективно да е създало предпоставки за настъпване на увреждането. Въззивното решение е постановено в съответствие с практиката по приложение на посочената разпоредба, според която приносът на пострадалото лице трябва да е конкретен и да се изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива (то да е спомогнало за увреждането си, като без неговото поведение не би се стигнало до същото), както и този принос да е доказан, а не хипотетично предполагаем. С оглед на това, по поставените въпроси не е налице както общата, така и специалната предпоставка за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.
Поставен е и въпросът: Как съдът следва да прецени заключението на вещото лице в случай, че в него е даден отговор за „най-вероятна причина“ за определен факт и следва ли съдът да го приема за обективно и обосновано? Навежда се довод за противоречие на решението с решение №43/04.09.2017г. по г. д.№3143/2016г. на ВКС, ІІІ г. о.
Този въпрос е свързан със задължението на съда да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата и доказателствената стойност, както и за обсъждането заедно с останалите доказателства. По него е формирана и установена практика на ВКС, според която, при постановяване на решението съдът е длъжен да изложи мотиви дали възприема изслушаното и прието заключение по допуснатата експертиза, да изложи съображения за нейната годност и да я обсъди заедно с всички събрани по делото доказателства. В обжалваното въззивно решение съдът е направил извода за механизма на произшествието и липсата на съпричиняване въз основа на съвкупен анализ на събраните по делото доказателства (писмените, заключенията по допуснатите съдебно-медицинска и съдебно-автотехническа експертизи и свидетелските показания). Макар съдът да не е посочил изрично, че кредитира заключенията по допуснатите експертизи, той ги е обсъдил заедно с всички събрани по делото доказателства и е формирал изводите си въз основа на съвкупния им анализ. С оглед на това, макар въпросът да е обуславящ правните изводи на съда в обжалваното решение, по отношение на него не е налице допълнителното основание за допускане на обжалването, а именно да е решен в противоречие с практиката на ВКС.
Въпросът „Допустимо ли е предявяване на изцяло нов иск с допълнителната искова молба?“, за който се твърди да е решен в противоречие с решение №146/26.07.2017г. по т. д.№61210/2016 на ВКС, ІV г. о. е относим и обуславящ изводите на съда, доколкото е свързан с допустимостта на производството. По отношение на него не е налице допълнителната предпоставка за допускане на обжалването, а именно да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Както бе посочено по-горе, при предявяване на иска е била налице нередовност на исковата молба – противоречие в обстоятелствената част, относно начина на настъпване на произшествието. Отстраняването му в хода на производството не представлява изменение на иска, нито предявяване на изцяло нов иск, поради което не е налице соченото от касатора основание за допускане на обжалването.
Формулираните от касатора въпроси: 1/ За задължителната сила на актовете на органите на досъдебното производство, по който въззивното решение противоречи на решение №43/16.04.2009г. по т. д.№648/2008г. на ВКС, ІІ т. о. и 2/ Годно доказателствено средство ли са свидетелските показания за установяване на факти, изискващи специализирани знания в областта на медицината и имащи значение за определянето на размера на застрахователното обезщетение?, решен в противоречие с практиката на ВКС в решение №133/19.11.2020г. на ІІ т. о.; решение №197/19.10.2017г. по г. д.№60238/2016г. ІV г. о. и решение №314/22.11.2011г. по г. д.№392/2011г. ІІ г. о., са неотносими към произнасянето на въззивния съд и не са обусловили правните му изводи. Както бе посочено, въззивният съд е направил изводите си за механизма на произшествието, получените увреждания и търпените от ищцата болки и страдания въз основа на съвкупен анализ на събраните по делото доказателства, а не единствено на актовете на досъдебното производство или на свидетелските показания относно видовете травматични увреждания. В тази връзка съдът изрично е посочил, че кредитира показанията на свидетелите относно интензитета на болките и страданията търпени от ищцата, промяната в живота вследствие на уврежданията, стреса и изпитваните тревоги. Травматичните увреждания, проведените лечения и интервенции съдът е установил от представените писмени доказателства и заключението по допуснатата съдебно-медицинска експертиза. С оглед на това тези въпроси не осъществяват общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК.
Поставен е и въпросът: Длъжен ли е въззивният съд да допусне повторна експертиза, когато приетото от първата инстанция заключение не е категорично и една от страните своевременно е оспорила това заключение и е поискала назначаване на тройна експертиза?. Твърди се, че въззивното решение противоречи на решение №165/22.10.2019г. по г. д.№2622/2018г. на ВКС, І г. о. и т.10 от ТР №1/2000г. на ОСГК на ВКС.
Този въпрос е свързан с правомощията на въззивния съд за събиране на доказателства. Отговор на същия е даден в трайно установената съдебна практика, според която въззивният съд следва да се произнесе по доказателствените искания, своевременно направени от страните пред първостепенния съд, които не са били допуснати или са били допуснати, но не са били събрани. Съдът следва да прецени тяхната относимост към предмета на спора и да се произнесе с нарочен акт дали ги допуска или не. Неизпълнението на тези задължения представлява нарушение на процесуалните правила за въззивното производство свързани с попълване на делото с относимите към спора доказателства. Във всички случаи, с оглед характера на въззивното производство, съдът следва да е бил сезиран с такова искане от страна по делото, въз основа на което възниква задължението му да се произнесе по допустимостта и относимостта на доказателствата поискани, но не събрани от първоинстанционния съд.
В конкретния случай, във въззивното производство е било направено възражение за допуснати нарушения при събиране на доказателствата и отказа на първостепенния съд да допусне повторна експертиза, по което е налице произнасяне на въззивния съд. При преценка основателността на искането съдът е изложил мотиви както за липса на процесуално нарушение от първата инстанция, така и за липса на основания за съобразяване на заключението на медицинската експертиза по въпроси изискващи преценка на медицинска документация с показанията на лица, които не са били очевидци на произшествието. По този въпрос не е налице соченото от страната основание за допускане на обжалването.
Последният поставен въпрос е: Как съдът следва да обсъжда и цени доказателствата по делото, а в случай, че са налице разноречиви доказателства следва ли съдът да посочи кои възприема и кои отхвърля, както и да обясни защо приема едните, а отхвърля другите?. Касаторът твърди, че същият е разрешен в противоречие с ППВС №1/1953г.
Този въпрос отново е свързан с оплакването за необоснованост на въззивното решение и несъгласие с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд, които не съставляват основание за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В производството по чл.288 от ГПК не могат да се проверяват изводите на въззивния съд във връзка с правилното приложение на материалния закон и нарушение на процесуалните правила при преценка на събраните по делото доказателства, както и неговото вътрешно убеждение. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от тези по чл.281 от ГПК.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК.
На основание чл. 38 от Закона за адвокатурата и направеното искане „Гаранционен фонд“ следва бъде осъден да заплати на адв. Р. М. – САК, сумата от 2 000, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана от нея безплатна адвокатска помощ в производството пред Върховен касационен съд, определено с оглед фактическата и правна сложност на делото и обема от осъществени действия (депозиран отговор съдържащ становище по доводите за недопустимост на обжалваното решение; по въпросите, по които се претендира допускане на касационното обжалване и становище по същество на спора).
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №286/12.07.2023г. на Апелативен съд – Пловдив по в. т.д.№301/2023г. в частта, с която „Гаранционен фонд“, [населено място] е осъден да заплати на М. Г. Д. сумата от 30 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания, резултат от настъпило на 12.02.2019г. ПТП в [населено място] на кръстовището на [улица]и [улица], на пешеходна пътека, по вина на неизвестен извършител, с неидентифицирано МПС, на основание чл. 557, ал. 1, т.1 от КЗ, ведно със законната лихва върху главницака, считано от 14.05.2021 г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА „Гаранционен фонд“, [населено място] да заплати на адвокат Р. М. – САК, [населено място], „Ц. А.“ № , ет. , сумата от 2 000 лв., представляваща адвокатско възнаграждение определено по реда на чл. 38, ал.2 от ЗАдв.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационна жалба с вх. №5832/17.07.2023г. подадена от „Гаранционен фонд“, [населено място], чрез адвокат С. М., срещу въззивното решение№286/12.07.2023г., постановено от Пловдивски апелативен съд по в. търг. д.№ 301/2023 г. в частта, с която „Гаранционен фонд“, [населено място] е осъден да заплати на М. Г. Д. сумата от 1430, 65 лв. – обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в заплатени суми за медицински услуги и консумативи от настъпило на 12.02.2019 г. ПТП в [населено място], на кръстовището на [улица]и [улица], на пешеходна пътека, по вина на неизвестен извършител, с неидентифицирано МПС, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 14.05.2021 г. до окончателното изплащане на сумата.
ПРЕКРАТЯВА производството по гр. д. № 3879/2023 година по описа на Върховния касационен съд в посочената му част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО в прекратителната му част подлежи на обжалване пред друг тричленен състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: