№ 1192

гр. София, 14.03.2024 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на четиринадесети март две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. А. Ц. 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 3946/2023 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Р. Б. (ПРБ) против решение № 3297 от 21.06.2023 г. по гр. д. № 5875/2022 г. на Софийски градски съд (СГС).

Ответникът по жалба – Б. К. К. не е подал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК и не взема становище.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалба е посоченото въззивно решение в частта, с която е частично отменено решение № 20000566 от 05.01.2022 г. по гр. д. № 51913/2020 г. на Софийски районен съд (СРС), ГО, 46-ти състав и като краен резултат е осъдена ПРБ да заплати на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ на Б. К. К. сумата от общо 8 000 лв. – обезщетение на неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по чл. 129, ал. 1, вр. с ал. 2 НК, за което ищецът е оправдан с влязла в сила (на 24.01.2019 г.) присъда от 28.06.2017 г. по НОХД № 22051/2014 г. на СРС, ведно със законната лихва за забава от 24.01.2019 г. до окончателното изплащане на задължението. Решението на въззивния съд в частта за потвърждаване на първоинстанционното решение (в отхвърлителната част на претенцията за обезщетение на неимуществени вреди над 8 000 лв. до претендираните 23 000 лв. и в осъдителната част за присъдените 2 900 лв. като обезщетение на имуществени вреди) не е обжалвано и е влязло в сила.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е изследвал установените по делото обстоятелства от състава на основанието по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и е приел, че в случая разглежданият фактически състав е осъществен. Посочил е, че ищецът е бил привлечен като обвиняем с постановление от 11.05.2011 г. за извършено престъпление по чл. 129, ал. 1, вр. с ал. 2 НК. Съобразил е, че към инкриминираната дата на деянието - 31.08.2009 г. съгласно чл. 129 НК (в редакция до изменението от 2010 г.) то не е „тежко“ по смисъла на НК, както и че спрямо обвиняемия е била взета мярка за неотклонение „Подписка“, която е продължила до края на наказателното производство на 24.01.2019 г. Изтъкнато е, че мярката за процесуална принуда явно не е била реално прилагана, доколкото ищецът сочи, че е живял и пътувал от Швейцария и при отсъствие на данни по наказателното дело да е искано и давано разрешение от прокурора за пътуванията. Установено е също, че по процесното обвинение два пъти са били сезирани съдилищата – районен и градски, съответно с внесен от прокурора обвинителен акт и подаден протест, вкл. и след отмяна на първата оправдателна присъда и постановяване на втора оправдателна от СРС (по НОХД № 22051/2014 г.). Последната е влязла в сила на 24.01.2019 г., когато е потвърдена с решение № 76 по ВНОХД № 4688/18 г. на СГС. В обжалваното решение е прието, че през времетраенето на наказателното преследване по процесното обвинение ищецът е живял и работил в чужбина – Щвейцария и въпреки това се е явявал лично в 15 от общо 16 съдебни заседания в хода на съдебното производство по делата. Следователно му се е налагало да пътува от Швейцария до България, което неизбежно причинява известни неудобства. Отчетена е също продължителността на наказателното производство за престъпление, което не е тежко - от 7 години и половина, и тя не е счетена за разумна. В тази връзка за неоснователни е прието оплакването на ответната прокуратура, че не следвало да отговаря за продължителността на производството в съдебната му фаза. При позоваване на разясненията, дадени с ТР 5/2013 г. на ОСГК на ВКС инстанцията по същество е посочила, че единствено прокуратурата отговаря за вреди от повдигане на обвинение, по което подсъдимият е оправдан. Допълнителен аргумент за това съждение е черпен от факта, че прокуратурата на два пъти е протестирала оправдателните присъди на първостепенния съд и така е инициирала образуването на въззивните производства във връзка с незаконното обвинение. Обобщение е, че процесуалното поведение на прокурора (вкл. и с ангажиране на доказателствени искания при първото разглеждане на делото от съда) сочи на съществен принос за продължителността на наказателното производство в съдебната му фаза. Съобразено е и чистото съдебно минало на ищеца, липсата на образувани срещу него други наказателни производства, необходимостта да пътува от Швейцария до България за осигуряване на личното си присъствие в заседанията пред съда, поради което е намерено, че сумата от 8 000 лв. е справедлив паричен еквивалент на засегнатите нематериални блага.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава искане за достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правни въпроси, за които твърди, че са обуславящи изхода по делото и даденото разрешение по тях е в противоречие с практиката на ВКС.

Поставените въпроси се свеждат до един обобщаващ (уточнен и конкретизиран от ВКС съгласно постановките по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г., ОСГТК), а именно: за определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливостта по чл. 52 ЗЗД като критерий за остойностяване на обезвредата при деликт.

Поддържа се, че по въпроса въззивното решение не е съобразено със задължителната съдебна практика, изразена в раздел ІІ от ППВС № 4/23.12.1968г., както и с решение 302/04.10.2011 г. по гр. д. № 78/2011 г. на ВКС, I г. о.; решение № 321/26.11.2014 г. по гр. д. № 2516/2014 г.; решение № 480/23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г. и решение № 832/10.12. 2010 г. по гр. д. № 593/2010 г., и трите по описа на IV г. о. на ВКС.

Повдигнатият правен въпрос е обусловил изхода по делото и формира обща предпоставка за достъп до касация. Той е относим към съдържанието на понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД, изведено в принцип при обезщетяване на неимуществените вреди от непозволено увреждане, но не удовлетворява допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради отсъствие на твърдяното отклонение с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, на които страната се позовава.

По приложението на чл. 52 ЗЗД относно определянето на обезщетение за неимуществени вреди при непозволено увреждане е формирана последователна съдебна практика, която е основана на разясненията, дадени с т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., с които се определят критериите за понятието „справедливост“. Според там даденото обвързващо тълкуване това понятие не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Въззивният съд е съобразил тези правни разрешения в обжалвания акт и те съответстват изцяло на възприетото по релевантния въпрос и в решенията на ВКС, на които касаторът се позовава. В атакуваната част от решението на втората инстанция са обсъдени фактите, на които се основава претенцията за обезвреда на засегнатите нематериални блага, взети са предвид всички установени в хода на съдебното дирене релевантни обстоятелства от значение за определяне размера на обезщетението и въз основа на тях са обосновани изводите за дължимия и присъден негов размер. Решаващият състав е отчел голямата продължителност (от 7 години и половина, за която съществен принос има прокуратурата) на процесното наказателно производство, водено срещу ищеца за деяние, което не е тежко по смисъла на НК и е прието, че то не е проведено в разумен срок; обстоятелството, че макар и да е живял и работил през времетраенето на процеса в друга държава (Швейцария) обвиняемият редовно е присъствал на заседанията по делото в неговата съдебна фаза като е пътувал до България, а това е създавало известни неудобства; че като лице, което е с чисто съдебно минало и без данни за образувано друго наказателно производство, е изживявал негативни емоции и притеснения от обективния факт на воденото срещу него наказателно преследване по процесното обвинение. Ето защо мотивите по обжалваното решение при определяне размера на обезщетението на неимуществените вреди са в съгласие с установената съдебна практика по приложението на повдигнатия правен въпрос, поради което искането за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователно.

За пълнота следва да се посочи и следното.

Без да формулира конкретен въпрос, в изложението страната поддържа доводи за необоснованост на обжалвания съдебен акт, поради липсата на мотиви и съображения в подкрепа на извода за така определения и присъден размер на обезщетението на неимуществените вреди. Тези аргументи имат характер на оплаквания за неправилност на въззивното решение – чл. 281, т. 3 ГПК и са относими при разглеждане на жалбата по същество, но са без значение в производството по селектирането й при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, каквито в случая отсъстват.

В обобщение, страната не е обосновала приложно поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което касационен контрол не може да се допусне.

Настоящият състав на ВКС констатира, че в обжалваната част от въззивното решение са допуснати очевидни фактически грешки, изразяваща се в несъответствие между формираната воля на съда (в мотивите на съдебния акт) и нейното външно изразяване в писмения му текст (в неговия диспозитив). Те касаят: 1/погрешно посочено фамилно име на ищеца К. (вместо К.) и 2/ вида на вредите, за които е присъдена допълнително сумата от 3 000 лв. (неимуществени, вместо посочените имуществени). Затова делото след настоящото произнасяне следва да се върне на въззивния съд за евентуалното отстраняване на допуснатите явни фактически грешки в обжалваната част на постановеното от него решение, в производство по чл. 247 ГПК.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 3297 от 21.06.2023 г. по гр. д. № 5875/2022 г. на Софийски градски съд в обжалваната част.

Определението не подлежи на обжалване.

Делото да се върне въззивния съд – СГС, за провеждане на производство по чл. 247 ГПК за евентуално отстраняване на допуснати очевидни фактически грешки в обжалваната част на постановеното от него решение, съобразно посоченото в обстоятелствената част на настоящото определение.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.