ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 4338
гр. София, 25.09.2025 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТРЕТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV СЪСТАВ, в закрито заседание на 25.09. през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ж. Д.
ЧЛЕНОВЕ: А. Ц.
ДОРА МИХАЙЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Михайлова ч. гр. д. № 2598 по описа за 2025 година, и за да се произнесе, взе предвид следното.
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на „Ю. Б. АД срещу Определение № 1432/30.05.2025 г. по в. ч. гр. д. № 706/2025 г. на Апелативен съд – София, с което е отменено постановеното по реда на чл. 248 ГПК Определение № 14911/27.09.2024 г. по гр. д. № 2139/2024 г. по описа на СГС и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Ю. Б. АД е осъдено да заплати на И. Л. П. сумата от 100 лв. деловодни разноски по делото, а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38 ЗЗД, вр. чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1/2004 г. - на адвокат М. И. П. сумата от 9 748, 48 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за производството пред първоинстанционния съд.
В жалбата се сочи, че определението е неправилно. Поддържа се, че апелативният съд неоснователно е отхвърлил възражението на „Ю. Б. АД срещу искането на ищеца за присъждане на разноските по производството, а именно, че с поведението си дружеството, признало иска, не е дало повод за завеждане на делото, както и че е присъдил завишен размер на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поддържа, че са налице основанията за допускане на касационен контрол по следните въпроси:
1. „Дал ли е ответникът повод за завеждане на делото, ако има изпълнителен лист, но не предприема изпълнителни действия и няма висящо изпълнително дело?“;
2. „Следва ли да се присъдят разноски по реда на чл. 38, ал. 2 ЗЗД в пълен размер, определен съгласно чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г., без да се отчита действително оказаната адвокатска помощ, липсата на фактическа и правна сложност на делото, както и етапа, в който делото е прекратено поради отказ от иска?“;
3. „Може ли съдът във всеки случай по прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски да се отклони по изключение от този режим и да определи размера на разноските, като отчете правната и фактическа сложност на конкретното дело, без да е обвързан от минималния размер на адвокатските възнаграждения, предвидени в Наредба № 1/2004 година? Обвързан ли е съдът при определяне и присъждане на възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗЗД от предвидените в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗЗД минимални размери?“;
4. „Подлежи ли на намаляване поради прекомерност при възражение, основано на чл. 78, ал. 5 ГПК, възмездяването на договорено и изплатено от ответника адвокатско възнаграждение в случай, че производството не се развие с обичайните си фази и продължителност, например – приключи в едно съдебно заседание с признание на иска?“;
5. „Възможно ли е намаляване на претендирания адвокатски хонорар под определения минимум в контекста на решението по дело С-438/2022 г. на СЕС?“.
По поставените въпроси се иска достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на практиката на ВКС, намерила израз в Определение № 460/28.07.2014 г. по ч. гр. д. № 3559/2014 г. на ВКС, I ГО, Определение № 359/25.07.2016 г. по ч. т. д. № 647/2016 г. на ВКС, I ТО, Определение № 28/21.01.2022 г. по ч. т. д. № 2347/2021 г. на ВКС, ТО (по трети и пети въпрос), Определение № 2397/16.05.2024 г. по ч. гр. д. № 970/2024 г. на ВКС, IV ГО, Определение № 670/19.10.2015 г. по ч. гр. д. № 3982/2015 г. на ВКС, IV ГО, Определение № 253/29.05.2017 г. по ч. т. д. № 2614/2016 г. на ВКС, ТО, Определение № 498/19.07.2019 г. по ч. т. д. № 1586/2019 г. на ВКС, ТО, Определение № 437/05.07.2013 г. по ч. гр. д. № 3885/2013 г. на ВКС, IV ГО (по четвърти въпрос), Определение № 1001/06.03.2024 г. по ч. гр. д. № 553/2024 г. на ВКС, III ГО, и Определение № 199/11.05.2022 г. по ч. т. д. № 659/2022 г. на ВКС, ТО (по пети въпрос).
По втори и трети въпрос се иска достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК с твърдение, че въззивният съд им е отговорил в противоречие с практиката на СЕС по дело С – 106/1977, С – 57/2015, С – 94/2004, С – 202/2004 и решението по съединени дела С – 427/2016 и С – 428/2016.
Насрещната страна е депозирала писмен отговор със становище за отсъствие на предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението, респ. – за неоснователност на частната касационна жалба.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира частната касационна жалба за допустима. По предпоставките за допускане на касационното обжалване приема следното.
За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл. 439 ГПК за установяване на недължимост на вземане на ответника, снабден с изпълнителен лист, въз основа на който било образувано изпълнително производство, перемирано към датата на депозиране на исковата молба в съда. С отговора на исковата молба ответникът признал иска, позовавайки се на чл. 78, ал. 2 ГПК по искането на ищеца за присъждане на разноските по делото. Първоинстанционният съд постановил решение при признание на иска, като приел, че ответникът не е дал повод за завеждане на делото, тъй като не е предприемал действия по изпълнението след изтичане на давността за вземането. С молба, подадена в срока и по реда на чл. 248 ГПК, ищецът поискал от съда да допълни решението в частта за разноските. С Определение № 14911/27.09.2024 г., постановено по гр. д. № 2139/2024 г. по описа на СГС, съдът отхвърлил тази молба. В производството по обжалване на определението за допълване на решението на първоинстанционния съд в частта относно разноските въззивният съд счел изводите на СГС за недължимост на разноските по делото от страна на ответника на основание чл. 78, ал. 2 ГПК за неправилни. Посочил е, че възражение за изтекла погасителна давност може да се направи само тогава, когато титулярът на вземането, за което е изтекла давността, иска да получи изпълнение, поради което позоваването на изтекла погасителна давност не може да се направи извън исковия процес. Конкретизирал е, че наличието на изпълнителен титул в полза на ответника, независимо от наличието или липсата на образувано изпълнително производство и неговото перемиране, винаги поражда право за длъжника да поиска със сила на пресъдено нещо да се отрече вземането след изтичането на срока на погасителната давност. Допълнил е, че наличието на изпълнителен лист дава възможност на кредитора във всеки един момент да предприеме изпълнителни действия срещу длъжника, което може да постави последния в неблагоприятното положение, макар и временно, и би могло да доведе до накърняване на правната му и/или имуществена сфера. Посочил е, че начинът да се постигне стабилност в правната сфера на длъжника, е единствено чрез предявяването на иск за несъществуване на вземането пред съда, поради което в тази хипотеза разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК не намира приложение. При мотивиране на правните си изводи се е позовал на постановените по реда на чл. 274, чл. 3 ГПК Определение № 242 от 31.05.2018 г., постановено по ч. гр. д. № 2062/2018 г., на IV ГО на ВКС, Определение № 1220/05.12.2023 г. по ч. т. д. № 1809/2023 г. на ІІ ТО на ВКС, Определение № 2367/15.05.2024 г. по ч. гр. д. № 759/2024 г. на ІV ГО на ВКС, Определение № 694 от 25.09.2023 г. по ч. т. д. № 1325/2023 на ІІ ТО на ВКС. При тези мотиви обжалваното определение е отменено, а в полза на ищеца са присъдени разноските за държавна такса от 100 лева. Въззивният съд е посочил, че след като ищецът е представляван в процеса по реда на чл. 38 ЗЗД, то на адвокат М. П. следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 9 748, 48 лв. на основание чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1/2004 г. (редакция от 04.11.2022 г.).
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че при посочените по-горе решаващи изводи на въззивната инстанция поддържаните от жалбоподателя предпоставки за допускане на касационен контрол не са налице.
Формулираният в пункт първи от изложението въпрос е с обуславящ изводите на въззивния съд характер, но по него касационно обжалване не може да се допусне, тъй като даденото от въззивния съд разрешение е в съотвествие с формираната по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК практика на ВКС, намерила израз в Определение № 3252 от 01.11.2023 г. по ч. гр. д. № 3618/2023 г. на III ГО на ВКС, Определение № 2367 от 15.05.2024 г. по ч. гр. д. № 759/2024 г. на IV ГО на ВКС, Определение 3557/08.07.2025 г. по ч. гр. д. № 2383/2025 г. на III ГО на ВКС и др.). Съгласно разрешенията в посочените съдебни актове при действието на новия ГПК ответникът по предявен установителен иск не може да предизвика прекратяване на делото поради отсъствието на правен интерес у ищеца, тъй като последният има интерес да получи решение при признание на иска, в който случай ответникът не дължи разноски, ако не е разполагал с изпълнителен титул или с възможност за друга извънпроцесуална принуда, или не е дал друг повод за предявяването на иска. В практиката се извежда и разрешението, че хипотезата, в която ответникът признава иск за установяване несъществуването като погасено по давност вземане, за което не е снабден с изпълнителен титул, е различна от тази, при която такъв титул е налице и въз основа на него е образувано изпълнително производство, макар да е настъпила перемпция. С оглед конкретните факти, които апелативният съд е приел за установени, а именно, че за процесното вземане е издаден изпълнителен лист и по молба на ответника кредитор е образувано изпълнително дело, перемирано към датата на предявяване на иска, е мотивиран и решаващият извод, че освобождаването на ответника от отговорност за разноски в случая не е оправдано.
Втори и четвърти въпрос не са с обуславящ изводите на въззивния съд характер, поради което не отговарят на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Те са основани на неосъществени хипотези, тъй като въззивният съд нито е бил десезиран поради отказ от иска, а е решил спора между страните по същество, нито е извършвал преценка за прекомерност на договорено и платено адвокатско възнаграждение по реда на чл. 78, ал. 5 от ГПК.
Останалите въпроси се свеждат до един, а именно обвързан ли е съдът при определяне и присъждане на възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗЗД от предвидените в Наредбата по чл. 36, ал. 2 от ЗЗД минимални размери. Липсват мотиви в обжалваното определение, че съдът при определяне и присъждане на възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗЗД е обвързан от предвидените в Наредбата по чл. 36, ал. 2 от ЗЗД минимални размери, поради което този необсъждан от въззивния съд въпрос не отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК.
В обобщение, жалбоподателят не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, поради което въззивното определение не следва да се допуска до касационен контрол.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Определение № 1432/30.05.2025 г. по в. ч. гр. д. № 706/2025 г. на Апелативен съд – София.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.