О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 4324

София, 25.09.2025 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение в закрито заседание, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА

М. Д.

разгледа докладваното от съдията Д. Ц. гр. д. № 2557/2024 г. по описа на ВКС, І г. о. и за да се произнесе, взе предвид :

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от В. Г. К. чрез неговия пълномощник адв. В. В., срещу въззивно решение № 1052 от 23.02.2024 г. по в. гр. д. № 1451/2023 г. на Софийски градски съд. В касационната жалба са наведени оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. Жалбоподателят визира като противоречащ на материалния закон изводът на въззивния съд, че в периода от 22.05.2006 г. до 21.07.2015 г., през който е действало допуснатото обезпечение на бъдещ иск, който ще предявят неговите праводатели, чрез спиране на изпълнителното производство срещу тях за извършване на въвод във владение на процесния имот, не е текла придобивна давност в негова полза, тъй като е била спряна. Поддържа също, че насроченият за 14.11.2019 г. и неосъществен въвод не е действие, което води до прекъсване на давността. С оглед на това и предвид обстоятелството, че от 2009 г. владее имота непрекъснато, явно, необезпокоявано, счита, че е придобил процесния имот по давност.

В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК на основанията за касационно обжалване, са поставени следните правни въпроси, за които се твърди да осъществяват хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК:

1. Представляват ли обезпечителното производство и налагане на обезпечителна мярка „спиране на изпълнението“ основание за спиране, респ. за прекъсване на придобивната давност. По този въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с решение № 200 от 22.12.2014 г. по т. д. № 4529/2013 г. на ВКС, І т. о.

2. Представлява ли насрочването на въвод във владение по изпълнително дело основание за прекъсване на придобивната давност. По този въпрос се поддържа противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 262 от 13.07.2012 г. по гр. д. № 944/2011 г. на І г. о. и решение № 376 от 12.03.2013 г. по гр. д. № 260/2012 г. на І г. о.

В писмен отговор на касационната жалба, подаден от ответника по касация И. Е. Т. чрез неговия пълномощник адв. В. Й., се изразява становище, че поставените от жалбоподателя въпроси не са от значение за изхода на делото, а по същество - че въззивното решение е правилно.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:

С обжалваното въззивно решение е обезсилено решение № 12076 от 01.11.2022 г. по гр. д. № 46334/2021 г. на Софийски районен съд, 85-ти състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от В. Г. К. против И. Е. Т. главен иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за установяване, че въз основа на договор, обективиран в нотариален акт за дарение на недвижим имот № 148, т. ІІІ, дело № 513/2009 г. и договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 82, т.І, дело № 78/2010 г. ищецът И. Т. е собственик на самостоятелен обект с идентификатор ***със застроена площ 65.20 кв. м, с последно изменение на КККР, засягащо имота, от 13.07.2021 г., с административен адрес: [населено място],[жк], [жилищен адрес], ведно със зимнично помещение № *** със застроена площ 3.65 кв. м и съответния процент от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, в което е построена, и в тази част производството по делото е прекратено. Потвърдено е първоинстанционното решение в останалата обжалвана част, с която е отхвърлен предявеният като евентуален иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК във вр. с чл. 79 ЗС за установяване правото на собственост на ищеца В. К. върху описания имот въз основа на изтекла в негова полза придобивна давност. Присъдени са и разноски по делото.

Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че процесният недвижим имот е бил собственост на Г. Ф. К. и А. Н. К.. С постановление за възлагане на недвижим имот от 31.05.1996 г. по изп. д. № 7662/1995 г. по описа на СИС при Софийски районен съд, влязло в сила на 10.11.1997 г. и вписано в службата по вписванията на 19.11.1997 г., имотът е бил възложен на И. М. С.. С решение от 11.02.2002 г. по гр. д. п№ 6739/2000 г. на Софийски районен съд, влязло в сила на 29.06.2000 г. е отхвърлен иск с правно основание чл. 97, ал.1 ГПК/ отм./, предявен от А. и Г. К. против И. С. за прогласяване нищожността на извършената по изп. д. № 7662/1995 г. публична продан, по която имотът е бил възложен на И. С..

С договор за покупко - продажба, сключен на 04.12.1998 г. с нотариален акт № 44, т.І, дело № 45/1998 г. И. С. и Р. М. - С. продали жилището на И. Е. Т..

С решение от 25.07.2000 г. по гр. д. № 125/1999 г. на Софийски районен съд, влязло в сила на 08.07.2003 г., А. К. и Г. К. са осъдени на основание чл. 108 ЗС да предадат на И. Т. владението върху описания имот. На 05.10.2004 г. в полза на И. Т. е издаден изпълнителен лист за предаване на владението върху имота. Въз основа на този изпълнителен лист е образувано изпълнително дело № 5027/2004 г. по описа на СИС при Софийски районен съд. Насроченият по това дело за 23.05.2006 г. въвод във владение е бил отложен поради нередовно призоваване на длъжниците. Срещу предприетите изпълнителни действия е била подадена жалба от трето за делото лице, която е оставена без разглеждане от Софийски градски съд.

По делото е установено също, че с определение от 22.05.2006 г. по гр. д. № 11252/2006 г. на Софийски районен съд е допуснато обезпечение на бъдещи искове, които ще бъдат предявени от А. К. и Г. К. против И. Т. и ТБ „Експресбанк“ за прогласяване нищожност на договор за ипотека върху недвижим имот от 18.01.1995 г. и за признаване за установено, че молителите са собственици на процесното жилище, чрез налагане на обезпечителна мярка „спиране на изпълнението по изпълнително дело № 5027/2004“. Това обезпечение е отменено с определение по същото дело, влязло в сила на 21.07.2015 г.

На 30.03.2009 г. по молба на взискателя изп. д. № 5027/2004 г. е предадено на ЧСИ М. Б. за продължаване на изпълнителните действия, като е било образувано изп. д. № 2009838040991. По това дело е бил насрочен въвод на 23.04.2009 г. Това изпълнително действие е било обжалвано от длъжниците, но производството по жалбата е било прекратено. По молба на взискателя И. Т. е насрочен нов въвод за 22.07.2009 г. , Срещу това изпълнително действие е подадена жалба от длъжниците, която е била оттеглена.

С молба от 07.10.2019 г. взискателят И. Т. поискал прекратяване на изпълнителното дело и образуване на ново изпълнително дело въз основа на същия изпълнителен лист. Образувано е ново изпълнително дело № 20198380404972 по описа на ЧСИ Б.. Насрочен бил въвод във владение на 14.11.2019 г. С възражения от 06.11.2019 г. длъжниците А. и Г. К. уведомили ЧСИ, че собственик на имота е трето лице - В. К.. С възражение от същата дата той оспорил насрочения въвод. На 14.11.2019 г. ЧСИ Б. съставил протокол, в който отразил, че при провеждане на насрочения въвод заварил в имота В. К., който се легитимирал като негов собственик с нотариален акт от 01.04.2010 г. На основание чл. 523, ал.2 ГПК въводът бил отложен и на ищеца даден срок за предявяване на исковата претенция. Молбата на В. К. за спиране на изпълнението на основание 524 във вр. с чл. 523, ал.2 ГПК е отхвърлена с определение от 16.07.2020 г. по гр. д. № 66242/2019 г. по описа на Софийски районен съд, влязло в сила на 08.04.2021 г. Насрочен бил въвод във владение на 28.10.2021 г., но в периода от 19.10.2021 г. до 13.12.2021 г. изпълнението било спряно въз основа на определение от 19.10.2021 г. по ч. гр. д. № 59297/2021 г. по описа на Софийски районен съд, отменено с определение от 13.12.2021 г. по в. ч.гр. д. № 14145/2021 г. на Софийски градски съд. На 07.04.2022 г. е извършен въвод в имота, като на 09.05.2022 г. А. К. предала ключовете на апартамента на взискателя.

Установено е по делото, че с договор за дарение, сключен с нотариален акт № 148, т.ІІІ, дело № 513 от 29.09.2009 г. А. К. и Г. К. дарили на синовете си В. К. и О. К. съответно 1/4 ид. част и 3/4 ид. части от имота. С договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 82, т.І, дело № 78 от 08.04.2010 г. О. К. продал на брат си В. К. собствените си 3/4 ид. части от имота. В нотариалния акт е уговорено, че страните считат владението за предадено едновременно с получаването на продажната цена на 20.04.2010 г.

По делото е разпитано като свидетел лицето Е. А., чиито показания съдът е кредитира изцяло като логични, отразяващи непосредствени впечатления относно релевантните за спора факти и кореспондиращи с останалите събрани доказателства. Свидетелката е заявила пред съда, че е посещавала жилището многократно, тъй като с ищеца са приятели от много години, като от 2003 г. са и съседи. Ищецът живеел в жилището от много години, а през 2009 г. и 2010 г. придобил собствеността върху него. Към 2003 г. в апартамента живеели ищецът заедно с неговите родители А. и Г. и брат му О. . От 2009 г. ищецът живеел в жилището заедно с приятелката си и тяхното дете. Родителите и брат му идвали за да помагат с детето.

При така установените факти по делото въззивният съд е приел от правна страна, че ищецът не е придобил правото на собственост върху процесния имот на основание сключените през 2009 г. и 2010 г. придобивни сделки, тъй като праводателите му не били собственици на имота. Посочил е, че като частен правоприемник на А. и Г. К. по аргумент от чл. 298, ал.2 ГПК ищецът е обвързан от силата на пресъдено нещо на решението по гр. д. № 125/1999 г., влязло в сила на 08.07.2003 г., с което правото на собственост на праводателите му е било отречено, а след като това е така, то предявеният от В. К. като главен иск за установяване на правото му на собственост на деривативно основание, е недопустим.

По отношение на второто, заявено при условията на евентуалност, придобивно основание - придобивна давност, съдът е приел, че ищецът В. К. е упражнявал фактическа власт върху процесния имот като добросъвестен владелец от датата на сключване на транслативните сделки, съответно от 29.09.2009 г. за 1/4 ид. част и от 01.04.2010 г. за останалите 3/4 ид. части, но към 14.11.2019 г., когато е насрочен въвод в имота, не е изтекъл необходимият съгласно чл. 79, ал.2 ЗС давностен срок за завършване на фактическия състав на придобивната давност. Изводът е обоснован с това, че ищецът е придобил имота след влизане в сила на решението по гр. д. № 125/1999 г. на Софийски районен съд, с което е уважен предявеният от ответника по настоящото дело против праводателите А. и Г. К. иск за ревандикация на имота. Посочено е, че съгласно чл. 523 ГПК това осъдително решение подлежи на принудително изпълнение не само срещу ответниците - длъжници, но и срещу всяко трето лице, което в деня на въвода е във владение на имота, и за което съдебният изпълнител се увери, че е придобило владението след предявяване на иска, решението по който се изпълнява, както е в настоящия случай. Посочено е също, че спирането на изпълнението създава забрана за извършване на принудително изпълнение за определен период от време до настъпване на предвидени в закона основания за възобновяване или прекратяване на изпълнителното производство, през който период взискателят - собственик не разполага с правна възможност да преустанови владението на длъжника, както и на третото лице, което се намира в имота му след предявяване на иска. Затова периодът на владението от спиране на изпълнителното производство до възобновяването му не може да бъде противопоставен на взискателя. Придобивната давност, която тече в полза на приобретателя на недижимия имот спира да тече поради образуваното против праводателя му изпълнително производство за предаване на владението върху същия имот. В обобщение въззивният съд е направил извод, че в периода от 22.05.2006 г., когато е спряно изпълнението по изпълнително дело № 5027/2004 г. като обезпечение на бъдещи искове, които ще бъдат предявени от праводателите на ищеца против ответника И. Т. и ТБ „Експресбанк, респ. от 29.09.2009 г., когато ищецът е закупил процесния имот, до 21.07.2015 г., когато обезпечението е било отменено, в полза на ищеца не е текла придобивна давност. Придобивната давност, която е започнала да тече след 21.07.2015 г. е била прекъсната на 14.11.2019 г., на която дата е бил насрочен въвод във владение. На 14.11.2019 г. е започнала да тече нова давност, която не е изтекла към датата на въвода - 09.05.2022 г.

При тези мотиви на въззивния съд поставените от жалбоподателя въпроси са обуславящи изхода на спора за собственост, но не се установява същите да са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, поради което не осъществяват хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Решение № 200 от 22.12.2014 г. по т. д.№ 4529/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., на което се позовава жалбоподателят във връзка с първия въпрос, е неприложимо в случая. В него е прието, че наложените обезпечителни запори не са процесуална пречка за предявяване на искове, поради което не обуславят спиране на давността по чл. 115, ал.1,б.“ж“ ЗЗД, нито съставляват действия за принудително изпълнение по смисъла на чл. 116, б. “в“ ЗЗД, прекъсващи давността. Това разрешение не може да се приложи по аналогия към обезпечителната мярка „спиране на изпълнението“ поради различното естество и правен ефект на двете обезпечителни мерки. Целта на запора и възбраната е да се запази принадлежността на вземането или вещта към имуществото на длъжника и по този начин да се обезпечи удовлетворяването на взискателя при евентуално принудително изпълнение. Спирането на изпълнителното производство представлява временна забрана за съдебния изпълнител да извършва действия по принудително изпълнение. Докато трае спирането на изпълнението взискателят - собственик не разполага с правна възможност принудително да преустанови владението на длъжника, а съответно - и на третото лице, което се намира в имота му след предявяване на иска, тъй като действия по принудителното им отстраняване може да предприема само съдебният изпълнител.

Неотносима към втория въпрос, поставен от жалбоподателя, е и практиката, на която той се позовава. В решение № 262 от 13.07.2012 г. по гр. д. № 944/2011 г. на І г. о. и решение № 376 от 12.03.2013 г. по гр. д. № 260/2012 г. на І г. о. не се съдържа отговор на въпроса дали насрочването на въвод във владение по изпълнително дело представлява основание за прекъсване на придобивната давност. В тях е прието, че предявяването на извънсъдебни претенции /писмени, устни или нотариални покани/, фактически смущения на владението, извършени от собственика, които не са се изразили в отнемане на владението за повече от 6 месеца, подаването на жалби от собственика до прокуратурата с твърдение за извършено престъпление, не водят до прекъсване на давността. В случая обаче не се касае за такива действия. С ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС се възприе разбирането, че давността в изпълнителния процес се прекъсва многократно с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ. Насрочването на въвод във владение е именно такова действие на съдебния изпълнител в рамките на регламентирания от закона изпълнителен способ, чрез който се изпълняват притезания за предаване на владението или държането на недвижим имот. Разпоредбата на чл. 116, б. “в“ ЗЗД не обвързва прекъсването на давността с резултата от предприетите действия за принудително изпълнение. Изводът на въззивния съд в този смисъл е съобразен със задължителната практика на ВКС..

По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.

С оглед този изход на делото жалбоподателят В. Г. К. следва да бъде осъден на основание чл. 78, ал.3 ГПК да заплати на ответника по касация И. Е. Т. сторените от последния разноски за адвокатско възнаграждение за защита пред ВКС в размер на 3050 лв., искането за което е направено с отговора на касационната жалба.

Водим от гореизложеното съдът

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1052 от 23.02.2024 г. по в. гр. д. № 1451/2023 г. на Софийски градски съд.

ОСЪЖДА В. Г. К., ЕГН [ЕГН], на основание чл. 78, ал.3 ГПК да заплати на И. Е. Т., ЕГН [ЕГН], сумата 3050 лв. /три хиляди и петдесет лв./, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ: