Върховният административен съд на Р. Б. - Трето отделение, в съдебно заседание на четвърти октомври в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:М. Д. ЧЛЕНОВЕ:ИВАН РА. Л. при секретар и с участието на прокурора изслуша докладваното от съдиятаР. Л. по адм. дело № 1245/2021

Производството е по реда на чл. 185 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по жалба на Я. Ш., с ЕГН [ЕГН] и адрес в гр. Бургас, [адрес], подадена чрез неговия упълномощен процесуален представител адв. Е. Ф., срещу разпоредбата на чл. 96, ал. 3, изр. второ от Правилника за прилагане на Закона за движението по пътищата (ППЗДвП, Правилника/ът), приет с Постановление на Министерския съвет (ПМС) № 36 от 1996 г., издадено на основание пар. 2 от Преходните и заключителни разпоредби (ПЗР) на ЗДвП (отм. ДВ, бр. 20 от 05.03.1999 г., в сила от 01.09.1999 г.). Жалбоподателят твърди, че чл. 96, ал. 3, изр. второ ППЗдВП противоречи на чл. 94, ал. 3, изр. второ ЗДвП (обн. ДВ, бр. 20 от 05.03.1999 г., в сила от 01.09.1999 г., последно ред. ДВ, бр. 84 от 08.10.2021 г.), както по отношение общата възможност за паркиране на тротоарите, така и относно гарантираното от закона място за преминаване на пешеходци. Сочи, че с оглед действието на пар. 10 от ПЗР на ЗДвП и множество последващи промени в ППЗДвП, очевидно Министерският съвет на Р. Б. (МС на РБ) припознава подзаконовия нормативен акт, като съответстващ на сега действащия ЗДвП. Излага доводи, че едновременното съществуване на цитираните разпоредби от закона и подзаконовия нормативен акт създава постоянна несигурност за правилата, които следва да съобразяват участниците в движението, управляващите пътищата и органите за контрол по отношение „разпределението“ на тротоарите между превозните средства и пешеходците. Иска отмяната на оспорената разпоредба като незаконосъобразна. Претендира присъждане на направените по делото разноски, съгласно списък по чл. 80 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). С допълнителна молба по делото (л. 377) процесуалният представител на жалбоподателя представя като доказателства заверени преписи от издадени и предявени на Шивачев наказателни постановления и фишове във връзка с осъществяване състава на нарушение по чл. 94, ал. 3, предл. второ ЗДвП.

В съдебното заседание пред настоящия съд, жалбоподателят не се явява и не се представлява.

Ответникът – МС на РБ, чрез процесуален представител И. Г., в писмен отговор, поддържа становище за недопустимост на жалбата поради липсата на правен интерес и годен предмет на оспорването. Сочи, че оспореният текст на чл. 96, ал. 3, изр. второ ППЗДвП е приет с ПМС № 36 от 1996 г. и е съответствал на действащия ЗДвП (чл. 94, ал. 3, изр. второ), приет през 1999 г. Допълва, че с последвалите две изменения на законовата разпоредба през 2002 г. и 2007 г. на практика мълчаливо е отменена спорната разпоредба от Правилника. Последната, според ответника, е загубила сила на основание чл. 13, ал. 1 от Закона за нормативните актове (ЗНА). Предвид това се поддържа становище, че за Шивачев не е налице и правен интерес от оспорването – разпоредбата не се прилага, поради което не засяга пряко и непосредствено правната му сфера и няма как да застрашава или нарушава неговите законни интереси. Ответникът иска жалбата да бъде оставена без разглеждане, като процесуално недопустима. При условията на евентуалност иска отхвърлянето й като неоснователна. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

В съдебното заседание пред настоящия съд ответникът се представлява от упълномощен процесуален представител, който от негово име оспорва жалбата. По същество моли да се отхвърли.

На 15.04.2021 г. по делото е постъпила молба за присъединяване към оспорването от П. З., с ЕГН [ЕГН] и адрес в гр. Димитровград, [адрес], подадена чрез упълномощения адвокат Б. Б.. С нея, на основание чл. 189, ал. 2 АПК и в срока по посочената разпоредба, Запрянов моли конституирането му като оспорваща страна по делото. Обосновава правен интерес от присъединяване към оспорването. Твърди противоречие на чл. 96, ал. 3, изр. второ ППЗДвП с чл. 94, ал. 3, изр. второ ЗДвП. Твърди, че оспорената подзаконова разпоредба е в разрез и с чл. 98, ал. 2, т. 2 и т. 6, чл. 167, ал. 1 и чл. 178е ЗДвП, както и с целите на закона. Изразява становище, че тя създава незаконосъобразно и недопустимо правило за паркиране, което противоречи на ЗДвП и е нетърпимо с принципа на правовата държава, разписан в чл. 4, ал. 1 от Конституцията на Република България. Навежда като отменителни основания тези по чл. 146, т. 3, т. 4 и т. 5 АПК. Мотивира незаконосъобразност на разпоредбата и поради неспазване от ответника на изискванията по чл. 13, ал. 1, т. 2 от Указ № 883 от 24.04.1974 г. за прилагане на ЗНА за подлагане на обсъждане, както на проекта на ППЗДвП, приет с ПМС № 36 от 1996 г., така и на оспорената част от него. Счита, че не е указана законовата разпоредба, въз основа на която е издаден процесният Правилник и оспорената част от него. Моли съда да обезсили или отмени оспорената разпоредба и да му бъдат присъдени сторените по делото разноски, за което прилага списък по чл. 80 ГПК. Прави възражение за прекомерност и/или недължимост на възнаграждението на ответната страна.

С Определение от 30.07.2021 г., постановено по настоящото дело, Запрянов е конституиран като жалбоподател. С писмените му бележки, представени по делото от 21.09.2021 г. излага съображения, че след като ЗДвП вече е уредил въпроса за начина на паркиране на пътни превозни средства, ответникът е лишен от компетентност да урежда повторно същите отношения в подзаконов нормативен акт. Посочва, като се мотивира с чл. 44, ал. 1 от Указ № 883 от 24.04.1974 г., че преповтарянето на разпоредби от закон в подзаконов нормативен акт е допустимо само по изключение, каквото в конкретния случай не е разписано в ЗДвП, поради което оспорената разпоредба е изначално нищожна. С. З. е налице и липса на изпълнение на чл. 48, ал. 1 от Указ № 883 от 24.04.1974 г.

В съдебното заседание пред настоящия съд, Запрянов не се явява и не се представлява.

Участващият по делото представител на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на жалбата и предлага да бъде уважена.

Като пристъпи към преценка досежно допустимостта на жалбата, Върховният административен съд, в настоящия съдебен състав на трето отделение, прецени, че тя е процесуално недопустима по следните съображения:

Предмет на оспорване в настоящото производство е разпоредбата на чл. 96, ал. 3, изр. второ ППЗДвП, съгласно който: „Допуска се спиране за престой и паркиране на моторни превозни средства с максимално допустима маса до 2,5 т върху тротоарите, успоредно на оста на пътя, ако откъм страната на сградите остава разстояние най-малко 1,5 м за преминаване на пешеходци.“. Правилникът е приет с ПМС № 36 от 05.03.1996 г., обн. в ДВ. бр. 25 от 22.03.1996 г., в сила от 01.06.1996 г., попр., бр. 72 от 23.08.1996 г., доп., бр. 32 от 18.04.2006 г., изм., бр. 46 от 12.06.2007 г., изм., бр. 34 от 01.04.2008 г., доп., бр. 44 от 09.05.2008 г., изм., бр. 53 от 10.06.2008 г., изм. бр. 45 от 16.06.2009 г., бр. 63 от 16.08.2011 г., изм. бр. 60 от 07.08.2012 г., изм. и доп., бр. 13 от 17.02.2015 г.

Жалбоподателите твърдят нищожност и материална незаконосъобразност на оспорената разпоредба като противоречаща на разпоредбата на чл. 94, ал. 3, изр. второ ЗДвП (акт от по - висока степен), съгласно който: „Допуска се престой и паркиране на моторни превозни средства с допустима максимална маса до 2,5 тона върху тротоарите само на определените от собствениците на пътя или администрацията места, успоредно на оста на пътя, ако откъм страната на сградите остава разстояние най-малко 2 метра за преминаване на пешеходци.“.

Съгласно чл. 75, ал. 2 АПК нормативните административни актове се издават по прилагане на закон или подзаконов нормативен акт от по-висока степен. В конкретния случай ПМС № 36 на МС от 05.03.1996 г. за приемане на Правилника е прието на основание пар. 2 от ПЗР на ЗДвП от 1973 г., обн. ДВ. бр. 53 от 06.07.1973 г., отм. ДВ. бр. 20 от 05.03.1999 г., в сила от 01.09.1999 г. Безспорно се установява, че оспорената разпоредба от Правилника не е изрично отменена след отмяната на ЗДвП от 1973 г. с пар. 9 от ПЗР на ЗДвП, в сила от 01.09.1999 г., обн. ДВ. бр. 20 от 05.03.1999 г., нито след измененията на закона, публикувани в ДВ, бр. 43 от 2002 г. и ДВ, бр. 51 от 2007 г.

Независимо че и понастоящем съществува, чл. 96, ал. 3, изр. второ ППЗДвП, в редакцията му обнародвана в ДВ, бр. 25 от 1996 г., не е запазил действието си. Този извод следва от съдържанието на пар. 10 от ПЗР на ЗДвП, обн. в ДВ. бр. 20 от 05.03.1999 г., в сила от 01.09.1999 г. Съгласно тази разпоредба подзаконовите актове по прилагането на отменения ЗДвП запазват действието си, доколкото не противоречат на този закон. Член 96, ал. 3, изр. второ ППЗДвП, в редакцията му, обнародвана в ДВ, бр. 25 от 1996 г. обаче противоречи на чл. 94, ал. 3, изр. второ ЗДвП (изм. с ДВ, бр. 43 от 2002 г., изм. и доп., ДВ, бр. 51 от 2007 г.). За разлика от оспорената подзаконова разпоредба, чл. 94, ал. 3, изр. второ ЗДвП предвижда, от една страна, по-голямо разстояние за преминаване на пешеходци между страната на сградите и паркиралото/спряло за престой в населено място върху тротоара моторно превозно средство с допустима максимална маса до 2,5 тона, а от друга – идентифицира конкретните места от тротоарите, на които е позволен престой и паркиране за моторни превозни средства с посочената маса. Тоест, с оглед безпрепятственото придвижване на пешеходците в населени места, максимално разрешеното отстояние от сградите за паркиране/престой на тези моторни превозни средства е не 1,5 м, както предвижда чл. 96, ал. 3, изр. второ ППЗДвП, а 2 м и такова паркиране/престой са възможни не навсякъде по тротоарите, а само на конкретни места от тях.

Съгласно чл. 7, ал. 1 ЗНА правилникът е нормативен акт, който се издава за прилагане на закон в неговата цялост, за организацията на държавни и местни органи или за вътрешния ред на тяхната дейност. Законът, въз основа на който е издаден ППЗДвП е отменен. При съобразяване измененията на чл. 94, ал. 3 ЗДвП, публикувани в ДВ, бр. 43 от 2002 г. и ДВ бр. 51 от 2007 г. и предвид констатираното по - горе противоречие на чл. 96, ал. 3, изр. второ ППЗДвП с разпоредба от нормативен акт от по-висока степен (чл. 94, ал. 3, изр. второ ЗДвП в настоящата редакция), то на основание чл. 13, ал. 1 ЗНА оспорената разпоредба от акта по прилагане на закона (чл. 96, ал. 3, изр. второ ППЗДвП) е изгубила сила.

Изгубилият сила подзаконов нормативен акт, поради отмяната на нормите съставляващи правно основание за издаването му, е равнозначен на отменен акт. По предписанието на чл. 13, ал. 1 ЗНА актът по прилагане на закон губи изцяло или отчасти сила едновременно с пълното или частичното отменяване на закона съобразно обсега на отменяването. Изключение от принципа по чл. 13, ал. 1 ЗНА е уредено в чл. 13, ал. 2 ЗНА, който предвижда, че новият закон може да предвиди да останат временно в сила всички или някои разпоредби на акта по прилагане на отменения закон, ако са съвместими с разпоредбите на новия закон. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 46 от Указ № 883 от 24.04.1974 г., според която, когато въпреки отмяната на закона се налага временно да се запази действието на разпоредби от акт по неговото прилагане, това се предвижда в преходните разпоредби на новия закон. В конкретния случай обаче, както основателно възразява процесуалният представител на МС на РБ, след последвалите две изменения на ЗДвП (обн. ДВ. бр. 20 от 05.03.1999 г., в сила от 01.09.1999 г.) през 2002 г. и 2007 г., оспорената разпоредба на ППЗДвП (приет с ПМС № 36 от 05.03.1996 г.) по приложението на отменения ЗДвП (отм. обн. ДВ. бр. 20 от 05.03.1999 г., в сила от 01.09.1999 г.) е мълчаливо отменена поради несъответствието й, породено от последващите изменения на разпоредбата от по-висшия по степен акт.

При така съществуващата правна регламентация настоящият съдебен състав на трето отделение на Върховния административен съд намира, че разпоредбата на чл. 96, ал. 3, изр. второ ППЗДвП следва да се счита за изгубила сила (чл. 13, ал. 1 ЗНА и пар. 10 от ПЗР на ЗДвП). Тоест, тя вече не може да се прилага и не е действащо право. Така е постигнат целеният от жалбоподателите правен резултат. При това положение за тях не е налице правен интерес от оспорване на посочената разпоредба от ППЗДвП и нейната отмяна.

След като обжалваната разпоредба вече не е част от действащото приложимо право, предявената срещу нея жалба следва да бъде оставена без разглеждане на основание чл. 159, т. 4 АПК. В случая сезираният съд не би могъл да постанови отмяна на изгубилата сила и недействаща разпоредба от подзаконов нормативен акт. В този смисъл е постоянната и непротиворечива съдебна практика на Върховния административен съд.

По изложените съображения подадената от Я. Ш. и П. З. жалба се преценява като процесуално недопустима. Същата следва да се остави без разглеждане, а образуваното въз основа на нея съдебно производство следва да се прекрати. Доколкото в съдебното заседание на 04.10.2021 г. с протоколно определение е даден ход на делото по същество, това определение следва да се отмени на основание чл. 253 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), във вр. с чл. 144 АПК.

Предвид направеното искане от ответника и с оглед изхода на спора, на основание чл. 143, ал. 3 АПК, във вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, ответникът има право на разноски за един юрисконсулт по делото, тъй като е бил представляван в процеса от правен съветник И. Г.. Неговият размер, при съобразяване фактическата и правна сложност на делото, настоящият състав определя на 100, 00 (сто) лв.

Воден от горното и на основание чл. 253 ГПК, във вр. с чл. 144 АПК и чл. 196, във връзка с чл. 159, т. 4 АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ протоколно определение, постановено в съдебното заседание на 04.10.2021 г., с което е даден ход на делото по същество.

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ жалбата на Я. Ш., с ЕГН [ЕГН] и на П. З., с ЕГН [ЕГН] за отмяна на разпоредбата на чл. 96, ал. 3, изр. второ от Правилника за прилагане на Закона за движението по пътищата (приет с Постановление на Министерски съвет № 36 от 05.03.1996 г., обн. в ДВ. бр. 25 от 22.03.1996 г., в сила от 01.06.1996 г., последно изм. и доп., бр. 13 от 17.02.2015 г., в сила от 18.05.2015 г. ).

ОСЪЖДА Я. Ш., с ЕГН [ЕГН] и П. З., с ЕГН [ЕГН] да заплатят на Министерски съвет на Р. Б. с адрес: гр. София, бул. „К. А. Д. № 1 юрисконсултско възнаграждение в размер на 100, 00 (сто) лева.

ПРЕКРАТЯВА производството по адм. д. № 1245 по описа на Върховния административен съд за 2021 г.

Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред петчленен състав на Върховния административен съд в седемдневен срок от съобщението за постановяването му.

Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ:/п/ Марио Димитров

секретар: ЧЛЕНОВЕ:/п/ И. Р. п/ Румяна Лилова