О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 4244
гр. София, 23.09.2025 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Р. Б. Първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и пета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ЕЛИЗАБЕТ ПЕТРОВА
като изслуша докладваното от съдия Петрова гр. д. № 882 по описа за 2025 година и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от С. Ф., представлявана от адвокат П., срещу решение № 183 от 16.10.2024 г., постановено по в. гр. д. № 293/2024 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив, само в частта, с която след частична отмяна на решение № 100 от 18.01.2024 г., постановено по гр. д. № 2779/2022 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив, е отхвърлен предявеният от С. Ф. против Ч. К. иск с правно основание чл.45 от ЗЗД за сумата от 29 337.45 лв. , представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в платена неустойка в размер на 15 000 евро по договор за продажба на машини от 06.06.2022 г., сключен между ищцата и „Текномаркет21“ ЕООД. В останалата част, касаеща произнасяне по искове с правно основание чл.45 от ЗЗД за сумата от 600 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в платено адвокатско възнаграждение по изп. д. №546/22 г. по описа на ЧСИ М. С. и за сумата от 1500 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, решението на Апелативен съд - Пловдив не е предмет на касационно обжалване.
Касационният жалбоподател поддържа, че обжалваното решение е неправилно, необосновано и постановено при допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Поддържа, че въззивният съд неправилно е тълкувал разпоредбата на чл.451 от ГПК, която норма според практиката на ВКС била императивна. Поддържа, че неправилно е тълкуван договора между страните и момента, в което настъпва вещно-транслативния ефект според него. Поддържа, че неправилно съдът е приел, че ищцата е била наясно, че наложеният запор на процесните движими вещи е за вземане, което не дължи и е можела фактически да предаде вещите на съконтрахента си. Поддържа, че съдът не е съобразил и обстоятелството, че актовете на съдебният изпълнител са задължителни за страните в производството, което изключва субективната им преценка дали да се съобразява с тях. Поддържа, че неправилно въззивният съд е приложил разпоредбата на чл.83, ал.2 от ЗЗД, тъй като в отговора на исковата молба липсват доводи, които да дадат повод за произнасяне по такова възражение. В нарушение на процесуалния закон въззивният съд бил приел разглеждането на такова възражение. По същество оспорва мотивите за уважаване на това възражение на основание неполагане на дължимата грижа от страна на ищцата като длъжник в изпълнителното производство.
В изложението на основанията за касационно обжалване жалбоподателят моли въззивното решението да бъде допуснато до касация като очевидно неправилно и поради това, че въззивният съд не е съобразил константна практика на ВКС - основания за селекция на жалбата по чл.280, ал.2, пр.3 и чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.
Формулира следните въпроси, за които твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС:
1. За характера на забраната по чл. 451 ГПК? и свързаните с него подвъпроси:
Допустимо ли е забраната по чл. 451 ГПК да бъде нарушавана от длъжник по изпълнително дело, поради субективната му преценка за неоснователност на наложения запор?
Как следва да се тълкува чл. 451 и сл. ГПК в светлината на договорни клаузи, според които собствеността се прехвърля с предаването на вещта и възможно ли е договорните условия да отменят или да ограничат приложението на императивните норми на ГПК?
При договор, в който преминаването на собствеността е обвързано с предаването на вещта, може ли фактическото предаване да бъде разглеждано изолирано от правния му ефект, като се пренебрегне разпоредителния му характер?
По този въпрос касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 17.03.2022г. по т. д. № 1/2020 г. на Върховен касационен съд, ОСГТК , съгласно което „Разпоредбите, уреждащи недействителността са императивни и са установени в публичен интерес, тяхното предназначение е да бьдат защитени общественият ред и правната сигурност. Под страх от недействителност, при сключване на договорите, страните трябва да се съобразяват с повелителните правни норми.
Поддържа и противоречие с Тълкувателно решение № 4 от 11.03.2019 г. по тьлк. д. № 4/2017 г. на Върховен касационен съд, съгласно което „Запорът и възбраната, наложени в изпълнителното производство /чл. 449 - чл.450а ГПК/, при насочено принудително изпълнение, имат за цел да препятстват длъжника да извърши действия, с които да осуети или затрудни предприетото изпълнение от взискателя., както и с решение № 50112 от 15.03.2024 г. по т. д. № 1602/2022 г. на Върховен касационен съд, ІІ т. о., според което „Запорът (обезпечителен или изпълнителен) е обезпечителна мярка, налагана по ГПК, ДОПК и в производството по несъстоятелност, с която се забранява на длъжника да извършва разпоредителни действия (правни и фактически) с предмета на запора, като действията, извършени в нарушение на тази забрана са непротивопоставими т. е. се считат неизвършени спрямо кредиторите — чл.451, ал.1 и чл.452, ал.1 ГПК.
2. За обхвата на правомощията на въззивия съд? и свързаните с него подвъпроси:
Допустимо ли е въззивният съд да основе решението си на възражение, което не е било изрично заявено и не е докладвано в хода на процеса и да разшири предмета на проверка на висящото пред него първоинстанционно решение?
Допустимо ли е въззивният съд да основе решението си на възражение, което не е било изрично заявено, не е докладвано и не е било предмет на защита от ищцата в хода на процеса, без това да представлява съществено процесуално нарушение?
Допустимо ли е съдът да отъждествява възражение за прекомерност на неустойка и възражение по чл. 83, ал. 2 от 33Д без изрично заявяване от страните?
Поддържа, че по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 222 от 18.07.2012 г. по гр. д. № 118/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о., определение № 244 от 24.04.2018 г. по т. д. № 2841/2017 г. на ІІ т. о. на ВКС, решение № 55 от 03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на І т. о. на ВКС, решение № 203/2014 г. по т. д. № 461/2012 г. на ВКС, решение № 365/2018 г. по т. д. № 2841/2017 г. на ІІ т. о. на ВКС.
3. За процесуалното задължение на въззивния съд да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение /чл.12 ГПК/ и да основе решението си на цялостен и обективен анализ на събраните по делото доказателства, като ги преценява не само поотделно, но и в тяхната взаимна връзка /чл.235 ГПК/? и свързаните него с подвъпроси:
За преценката на обхвата на грижата на добрият стопанин и попада ли извън този обхват поведение на длъжник в изпълнително производство, представил възражение срещу действия на взискателя в срок от 5 календарни (3 работни) дни?
При преценката за основателност на наложеният запор кое е от значение за правото - субективната преценка на длъжника, че вземането е погасено породи погасяването му в предходен момент или наличието на действащ акт на съдебния изпълнител, който не е отменен по реда, предвиден в закона?
По този въпрос касаторът поддържа противоречие на обжалваното решение с решение № 19 от 12.04.2021 г. по гр. д. № 1709 / 2020 г. на Върховен касационен съд, ІІ г. о. , по което е даден отговор на този въпрос, като е прието, че въззивният съд е длъжен да основе решението си на цялостен и обективен анализ на събраните по делото доказателства като ги преценява не само поотделно, но и в тяхната взаимна връзка, като направените въз основа на тях фактически изводи трябва да са конкретно, ясно и точно изведени. Освен това, съдът е длъжен да обсъди и всички доводи на страните, които имат знамение за решението по делото. В цитирания смисъл са и решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010г. на IV г. о., решение № 156 от 21.06.2017 г. по гр. д. № 5182/2016г. на IVг. о., решение № 15 от 06.02.2012 г. по гр. д. № 311/2011 г. на IIг. о., решение № 214 от 25.10.2016 г. по гр. д. № 2345/2016г. на 1 г. о., решение № 138 от 13.05.2014 г. по гр. д. № 5715/2013 г. на ІVг. о. и др.
В същия смисъл е цитирано решение № 50057 от 24.04.2023 г. по гр. д. № 4535 /2021 г. на ВКС, IIIг. о., съгласно което практика на ВКС (решение № 31 от 01.03.2018 г. по гр. д. № 1532/2017 г. на ВКС, II г. о. , решение № 156 от 10.02.2021 г. по гр. д. № 2451/2019 г. на ВКС, III г. о., решение № 6 от 31.01.2013 г. по гр. д. № 470/2012 г. на ВКС, III г. о. и др.), задължава въззивния съд да основе решението си върху всички приети заустановени и относими към предмета на спора факти и закона. Съдебната практика приема, съгласно чл. 12 ГПК и чл.235 ал.2 ГПК, че решаващият съд е длъжен да обсъди всички относими и допустими доказателства, поотделно и в тяхната взаимосвързаност, съотнесено към доводите и възраженията на страните.
В писмен отговор на касационната жалба ответникът Ч. К., представляван от адвокат Д., оспорва касационната жалба като неоснователна и поддържа, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касация. Според ответникът по жалбата цитираната от касаторът практика на ВКС е неотносима към разглеждания казус. Моли решението на Апелативен съд - Пловдив да не бъде допускано до касация. Претендира да му бъдат присъдени направените разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 от ГПК и е допустима.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:
В своите мотиви въззивният съд е посочил, че исковото производство било образувано по обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.45 от ЗЗД, предявени от ищцата С. Ф., против италианския гражданин Ч. К., с които същата е претендирала ответникът да бъде осъден да й заплати обезщетение за претърпени от нея имуществени и неимуществени вреди в резултат на недобросъвестно упражняване на процесуални права на ответника по изпълнително дело № 546/ 2022г. по описа на ЧСИ М. С.. Въззивният съд е приел, че в отговора по чл.131 от ГПК ответникът релевирал възражения, които поддържал и пред въззивната инстанция, а именно че ищцата, след като била погасила вземането, за което са запорирани вещите, е могла да изпълни задължението си да предаде вещите на купувача по договора, тъй като запорът не ограничава правата на страната да се разпореди с движимите вещи, като съдът е приел, че с това възражение ответникът оспорва наличието на непосредствена причинна връзка между извършените от ответника действия по образуване на изпълнително дело и налагане на запор върху движимите вещи, и претърпяните от ищцата имуществени вреди в резултат от разваляне на договора за продажба на машини от 06.06.2022 г. На следващо място относимо възражение на ответника било, че неустойката не съставлявала претърпяна от ищцата вреда, подлежаща на обезщетяване от ответника, тъй като ищцата сама уговорила неустойката, при това в прекомерен размер, и е платила това задължение – това възражение въззивният съд квалифицирал по чл.83, ал.2 от ЗЗД, че длъжникът не дължи обезщетение за вредите, които кредиторът би могъл да избегне, като положи грижи на добър стопанин. Ответникът поддържал и възражение за антидатиране на договора, което въззивният съд приел за неотносимо.
Съдът е приел за установено, че страните са съсобственици при равни права на процесни движими вещи, че ответникът на 04.06.2022 г. се снабдил с изпълнителен лист за свое вземане срещу ищцата за сумата от 9083.00 лева и на 10.06.2022 г. поискал образуването на изпълнително дело за принудително събиране на вземането му в размер на 9083.00 лева, по което движимите вещи били запорирани. Нямало спор, че сумата от 9083.00лева била погасена чрез извършено на 30.03.2022 г. от С. Ф. по посочена от ответника в нотариална покана до ищцата негова банкова сметка. Съдът е приел, че това поведение на ответника, изразяващо се в предприемане на действия за принудително изпълнение на негово несъществуващо вземане е противоправно, тъй като съставлявало недобросъвестно упражняване на процесуални права в противоречие с установеното задължение по чл.3 от ГПК и злоупотреба с права.
Въззивният съд установил, че запорираните движими вещи били предмет на сключения от ищцата, като продавач, договор за продажба на машини, с посочена в него дата на сключването му 06.06.2022 г., по силата на който ищцата е продала своята идеална част от същите движими вещи на юридическото лице „Текномаркет21“ЕООД, представлявано от Ф. Т.. Съгласно договора страните били уговорили отлагателно условие за настъпване на вещно транслативния ефект на договора „след фактическото предаване на машините“, както и срок „не по-късно от 30 дни“ /без да е изрично посочена началната дата, от която този срок започва да тече/, място на изпълнение на задължението за предаване на фактическата власт върху движимите вещи „в България, [населено място], [община], Стопански двор“, и начин на изпълнение „чрез надлежно попълване на приемо-предавателен протокол“. Договорената цена била 50 000 евро, платими до 35 дни от подписването на договора по посочена банкова сметка на купувача. В чл.4.1 бил уговорен „фиксиран максимален срок – до 10.07.2022 г.“, в който задълженията на страните трябва да са изпълнени изцяло, като при неизпълнение на задълженията на която и да е от страните, договорът ще се счита развален, без да бъде предоставян допълнителен срок за изпълнение. В чл.4.2 е била уговорена неустойка в размер на 15 000 евро, която виновната за развалянето на договора страна дължи на изправната страна по договора. Установено било, че ищцата е уведомила управителя на дружеството – купувач по Договора за продажба на машини от 06.06.2022 г., че машините – предмет на договора между тях били запорирани от съдия-изпълнител по искане на ответника Ч. К.. В отговор на това писмо, на 08.07.2022 г. ищцата била уведомена от купувача, че не бил съгласен да бъде удължен срока на договора, и ако машините не му бъдат доставени до 10.07.2022 г., договорът следвало да се счита прекратен по нейна вина. С електронно писмо от 11.07.2022 г. купувачът заявявал, че счита договора за прекратен, поради неспазване на срока за изпълнение на задължението на продавача. С платежни нареждания от 12.07.2022 г. до 22.07.2022 г. ищцата заплатила дължимата се неустойка по договора. При така установените факти въззивният съд приел, че наложеният запор не лишавал ищцата от възможността да изпълни поетото задължение за предаване на движимите вещи на купувача по договора за продажба на машини, тъй като с налагане на запора длъжникът се лишава възможността да се разпорежда с вещта по противопоставим на взискателя начин, и не може под страх от наказателна отговорност да изменя, поврежда или унищожава вещта. Предаването на фактическата власт върху вещите на трето лице било фактическо действие, което не било свързано с изменяне, повреждане или унищожаване на движимите вещи, поради което ищцата не била ограничена да го извърши, доколкото ищцата не е била определена за пазач на вещите по реда на чл.470 чл.471 от ГПК. Дали прехвърлянето на собствеността би могло да се противопостави на взискателя нямало отношение към фактическите действия по предаване на вещите на третото лице – купувач по договора. Съдът е приел още, че към датата на изтичане на срока за предаване на фактическата власт върху вещите, на ищцата вече било известно, че вземането на кредитора, за което е наложен запорът, не съществувало, тъй като е погасено чрез плащане. Следователно ищцата не е имала правно ограничение да изпълни задължението си да предаде фактическата власт върху вещите на купувача по договора. Приел е, че в този случай купувачът би имал основание да откаже да заплати цената на вещите, и да развали договора на основание наличието на опасност от евентуалната му евикция, но ищцата би могла да откаже да заплати на купувача претендираната от него неустойка, като се позове на несъществуване на вземането на взискателя, както е сторила своевременно с депозираното по изпълнителното дело възражение. По тези съображения съдът приел, че не се установява по несъмнен начин да е налице пряка причинна връзка между осъщественото от ответника неправомерно поведение, изразяващо се в предприемане на принудително изпълнение на негово несъществуващо вземане срещу ищцата и налагане на запор върху движими вещи на ищцата за събиране на несъществуващото вземане, и претърпените от ищцата имуществени вреди от заплащането на уговорена неустойка .
На следващо място съдът приел, че следвало да се вземе предвид, че ищцата имала възможност незабавно да направи възражението си, че е погасила чрез плащане задължението, за чието събиране е образувано изпълнителното дело, и да представи доказателствата за това на съдебния изпълнител. Приел е, че от депозиране на възражението до прекратяване на изпълнителното производство били изминали 8 дни, които били достатъчни да се прекрати изпълнителното дело преди изтичане на крайния срок по договора, ако ищцата незабавно бе депозирала по изпълнителното дело доказателствата за извършеното плащане. Същевременно, ищцата предприела действия по изплащане на претендираната от купувача неустойка, без да направила възражение за недължимостта й на основание чл.81, ал.1 от ЗЗД, поради наличие на обективни пречки, за които няма вина. Като не е реализирала възможностите да защити интересите си и да релевира възраженията си своевременно, ищцата не е положила дължимата грижа за собствените си работи. По тези съображения съдът е приел извод, че поддържаното от ответника правоизключващо възражение, на основание чл.83, ал.2 от ЗЗД, било основателно, тъй като ищцата би могла да избегне настъпилите за нея вреди, ако бе положила грижата на добрия стопанин.
По изложените мотиви въззивният съд е приел обратен извод от този на първоинстанционния съд и е отменил решението на ОС-Пловдив в сега обжалваната част.
Върховният касационен съд при преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване счита, че такива липсват.
Според постановеното в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК се допуска по посочен от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на делото и обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело - чл. 280, ал. 1 ГПК, ако по отношение на него са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. В съобразителната част на решението е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Проведено е ясно разграничение между основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК, в зависимост от които Върховният касационен съд селектира касационните жалби в стадия на производството по чл. 288 ГПК, и основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, които подлежат на проверка и преценка в стадия на производството по чл. 290 ГПК след допускане на касационно обжалване.
При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо.
Първият поставен въпрос от касатора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, касаещ разпоредбата на чл.451 от ГПК е обуславящ изводи на въззивния съд, но не е разрешен в противоречие с практиката посочена от касатора.
Въззивният съд е приел, че съгласно договореното между ищцата и трето лице по договор от 06.06.2022 г. тя е дължала фактическо предаване на договорените вещи и след това, в 30-дневен срок, за който не е договорено откога започва да тече - прехвърлянето на собствеността, а наложеният запор върху договорените вещи не е бил пречка за предаването на фактическата власт върху тях.
Тези изводи на съда не са в противоречие с практиката, сформирана относно характера и действието на разпоредбата на чл.451 от ГПК, в това число и представената от касатора.
Запорът в изпълнителното производство цели да запази физическата цялост на запорираната вещ и нейната принадлежност към имуществото на длъжника, като по този начин обезпечи изпълнението, насочено върху вещта и удовлетворяването на кредиторовия интерес. Запорът лишава длъжника от разпоредителна власт върху собствената му вещ, но длъжникът продължава да е собственик на вещта. Разпореждането с вещта представлява всяко прехвърляне или учредяване на вещно право в полза на трето лице, всеки отказ от право на собственост, засягащ тази вещ. Несъобразяването с ограничаването на разпоредителната власт на собственика - длъжник върху вещта е уредено като последица в чл.452 от ГПК. Законодателят е предвидил относителна недействителност на сделката с предмет запорираната вещ спрямо взискателя и присъединилите се кредитори.
С оглед изложеното се установява, че мотивите на въззивната инстанция не са в противоречие с императивната уредба на обезпечаването на изпълнението на паричните вземания, както и не противоречат на създадената практика по приложение на диспозитивната уредба на правилата за прехвърляне на собственост върху определени вещи и тази, създадена във връзка със задълженията на съда при тълкуването на договорни клаузи.
Налице е трайна практика на ВКС /решение № 1 от 24.07.2012 г. по гр. д. № 777/2010 г. на ВКС, I-во г. о.; решение № 482 от 30.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1421/2010 г., I г. о.; решение № 102/01.08.2017 г. на ВКС по гр. д. № 50254/2016 г., ІV г. о.; решение № 162 от 29.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 10/2018 г., I г. о. и решение № 60229 от 30.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3998/2020 г., III г. о. и много други /, съгласно която се приема, че на тълкуване подлежат не само неясните или двусмислени уговорки на договора, а и тези, които макар и външно да са ясни, пораждат спор между страните за действителното им съдържание. Тълкуването се осъществява по посочените в чл.20 ЗЗД критерии. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор с оглед неговата цел, обичаите в практиката и добросъвестността. Тълкуването може да се осъществи не само въз основа на самия договор, но и с оглед обстоятелствата, изявленията и поведението на страните при сключването на договора, както и според обкръжаващите сключването на договора факти. Тази практика е изцяло съобразена от въззивната инстанция при тълкуване на съдържанието на договора от 06.06.2022 г. Страните по този договор са обективирали взаимната си воля преминаването на собствеността на вещите, предмет на договора, да се осъществи след фактическото предаване на вещите, което следва да се извърши в срок с неуточнено начало. Право на страните е да договорят различен момент за настъпване на вещния ефект от договора за продажба от този, урегулиран в разпоредбата на чл.24, ал.1 от ЗЗД. В този смисъл въззивната инстанция е изтълкувала договора между страните, съобразявайки разпоредбата на чл.20 от ЗЗД, търсейки тяхната действителна воля и е приела обоснован извод, че същите са договорили фактическата предаване на вещите да предхожда прехвърлянето на собствеността. Тази договорка е позволена от диспозитивната норма на чл.24 от ЗЗД и обвързва със своето действие страните по договора. Разпоредбата на чл.451 и сл. от ГПК не е пречка за изпълнение на така поетото задължение за фактическа предаване на вещите, тъй като това предаване не представлява разпоредително действие, нито представлява изменяне, повреждане или унищожаване на вещта.
На следващо място разпоредбата на чл.451 и сл. от ГПК , както беше посочено, има цел да обезпечи изпълнението, но не лишава длъжника от правото му на собственост върху запорираните вещи. Разпореждането с тези вещи не е нищожно, а относително недействително спрямо взискателя. Взискателят, ако е действително носител на вземане, може да се удовлетвори от запорираните вещи, независимо от това, че длъжникът се е разпоредил със своето право на собственост.
От изложеното следва, че са обосновани изводите на съда за това, че ищцата е можела да изпълни поетото по договора от 06.06.2022 г. задължение да предаде фактически договорените вещи на своя съконтрахент и да изпълни поетите по договора задължения. Ирелевантно за спора е дали при последващо прехвърляне на собствеността върху предадените вещи това действие би било противопоставимо на взискателя, сега ответник. Обоснован е извода на въззивния съд, че се прекъсва пряката причинна връзка между осъщественото от ответника неправомерно поведение, изразяващо се в започване на принудително изпълнение за погасено вече от ищцата вземане и претърпените от ищцата вреди от неизпълнение на задължения поети по отношение на трето лице по силата на договор от 06.06.2022 г.
Като извод - не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК , тъй като липсва противоречие между изводите на въззивния съд и цитираната от касатора съдебна практика.
Останалите поставени въпроси от касатора в изложението по чл.284,ал.3, т.1 от ГПК не са обуславящи решението, тъй като са изложени като допълнителни мотиви за обосноваване на изводите, които въззивната инстанция е направила въз основа на своите решаващи мотиви. Мотивите на съда, касаещи възражението по чл. 83,ал.2 от ЗЗД и полагането на грижата на добрия стопанин, са изложени при условие, че се приеме, че е била налице пречка за ищцата да предаде фактическата власт и да изпълни поетите по договора от 06.06.2022 г. задължения. Даването на отговор на тези въпроси за правомощията на въззивния съд не би довело до промяна в изхода на спора, поради което, като необуславящи правния спор, те не могат да послужат за допускане на обжалваното въззивно решение до касация.
Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. В случая това основание се мотивира от касатора основно с доводи, че съдът е допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато и то след преценка на фактите по делото. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика.
На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78, ал. 3 от ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 5 400 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 28.01.2025 г. , в който е удостоверено заплащането на сумата от Ч. К. на адвокат Д..
Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 183 от 16.10.2024 г. по в. гр. д. № 293/2024 г. на Апелативен съд - Пловдив по касационната жалба на С. Ф..
ОСЪЖДА С. Ф., [дата на раждане] в [населено място], Италия, с адрес [населено място], [улица] да заплати на Ч. К. ЛНЧ [ЕГН] с адрес [населено място], [улица], вх.И, ет.3, ап.17 сумата от 5 400/пет хиляди и четиристотин/ лева - направени по делото разноски, на осн. чл.81 вр. чл. 78, ал.3 от ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: