Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), вр. чл. 160, ал. 6 от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К) (ДОПК).
Образувано е по касационна жалба на „Нюпак” ЕООД, подадена чрез адв.. А, против решение № 1928/01.10.2018 г. на Административен съд – Пловдив, постановено по адм. д. № 2810 по описа за 2017 г. на този съд, с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу Ревизионен акт (РА) № Р-16001617000302-091-001 от 05.07.2017 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП Пловдив, в частта потвърдена с Решение № 556 от 25.09.2017 г. на Директор на дирекция “Обжалване и данъчно-осигурителна практика” Пловдив, относно установените задължения за ДДС на стойност 7 322,45 лв. и са начислени лихви в размер на 2 150,38 лв. по фактури № 89/14.07.2014 г., № 97/21.07.2014 г. и № 98/21.07.2014 г., издадени от „Ани - Ян 2014“ ЕООД. Твърди се неправилност на първоинстанционното решение поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост - основание по чл. 209, т. 3 АПК. По подробно изложени в жалбата съображения касаторът моли да се отмени първоинстанционното решение и да му се присъдят сторените разноски за двете инстанции.
Ответникът по касационната жалба – Директор на дирекция "ОДОП" – Пловдив при ЦУ на НАП, чрез юрк.. Р, оспорва жалбата и моли да бъде оставено в сила решението на административния съд. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 803,64 лева.
Представителят на ВАП дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, преценявайки допустимостта на касационната жалба, валидността и правилността на обжалваното решение на посочените касационни основания, и след служебна проверка по чл. 218, ал. 2 АПК приема за установено следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна по делото, в срок, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество тя е неоснователна.
Предмет на обжалване е РА № Р-16001617000302-091-001 от 05.07.2017 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП Пловдив, в частта потвърдена с Решение № 556 от 25.09.2017 г. на Директор на дирекция “Обжалване и данъчно-осигурителна практика” Пловдив, относно установените задължения за ДДС на стойност 7 322,45 лв. и са начислени лихви в размер на 2 150,38 лв. по фактури № 89/14.07.2014 г. и № 97/21.07.2014 г. с предмет „доставка на захар“ и № 98/21.07.2014 г. с предмет „префактуриран транспорт с камион хенгер с peг. [рег. номер на МПС] /[рег. номер на МПС]“, издадени от „Ани - Ян 2014“ ЕООД. За да отхвърли жалбата против процесния РА, съдът е приел, че е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма, при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила.
По отношение непризнатия данъчен кредит в общ размер на 7 322,45 лв. на основание чл. 68, ал. 1, т. 1, чл. 69, ал. 1, т. 1 във връзка с чл. 6 и чл. 9 ЗДДС съдът е приел, че РА е материално законосъобразен с аргумент, че установените факти, касаещи доставките по трите процесни фактури, издадени от „Ани-Ян 2014“ ЕООД и относимите към тях многобройни документи, като приемо-предавателни протоколи, фактури за предходни доставки, товарителници, пътни листове, удостоверения от Захарен комбинат Пловдив, счетоводни данни и др., не разкриват наличието на основната материална предпоставка за възникването и надлежното упражняване на правото на данъчен кредит, а именно - реалното осъществяване на документираните с тях доставки. Съдът се е позовавал на обстоятелството, че събраните по делото доказателства не установяват мястото/обектът, на което захарта се е съхранявала до превозването й до дружеството и до неговите клиенти в хипотезата на транзитни доставки, респективно, мястото, където е извършено нейното приемо-предаване. Съдът е приел за законосъобразен отказът на данъчен кредит, тъй като по отношение на самия пряк доставчик не се доказва да е получил правото на собственост върху захарта, нито дори правото да се разпорежда с нея като такъв.
Така постановеното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно, като не са налице основанията, посочени от касационния жалбоподател. В касационната жалба на практика под формата на касационни доводи се повтарят възраженията на дружеството, направени в производството пред административния съд, които възражения настоящият съдебен състав приема за неоснователни. Оспореното решение е постановено при спазване на материалния закон, а по съществото на спора съдът се е произнесъл след самостоятелно, подробно обсъждане и преценка на събраните доказателства и установените факти по делото. Правилно и законосъобразно са приложени и тълкувани и относимите правни норми.
На основание чл. 221, ал. 2, изр. второ АПК /в сила от 01.01.2019 г./ ВАС в настоящия си акт препраща към мотивите на първоинстанционния съд, които възприема като свои.
Отделно от горното и за яснота касационният състав следва да посочи, че за да е налице реална доставка на стоки не е достатъчно само наличието на фактура и счетоводното й отразяване при страните по доставката. За да възникне право на приспадане на данъчен кредит следва да е осъществена реална доставка, която изпълнява критериите на чл. 6 и чл. 9 ЗДДС. По отношение на процесните доставки следва да се посочи, че за да възникне право на данъчен кредит следва да бъде установено наличие на данъчно събитие, което в случая е доставка на стока, поради което следва да бъде установено прехвърляне на собствеността на стоката от доставчик към получател. Съгласно трайната практика на СЕС, за да се признае право на приспадане на данъчен кредит получателят следва да разполага със счетоводни документи за доставка, която да е реално осъществена. В този смисъл е решението по дело С-152/02 на СЕО. При оспорване на фактурата, касаещо отразената в нея стопанска операция, задължение на ползващия се от правата по този документ е да докаже, че отразената във фактурата стопанска операция действително е осъществена, което в случая не е сторено.
В тази връзка касационната инстанция намира за обосновани изводите на съда за липса на доказателства, че „Ани Ян“ ЕООД притежава обект или държи такъв под наем, в който е получило стоката. Няма приемо-предавателни протоколи. Няма информация за лицата, участвали в товаренето и разтоварването. Всички тези противоречия и липси на документи не могат да обосноват извод, че „Ани Ян“ ЕООД е придобило право на собственост върху процесните количества захар. Не са представени и дневниците за покупки на прекия доставчик, от които да е видно, че дружеството е включило в тях процесните фактури. От страна на жалбоподателя се твърди, че захарта е изтеглена от „Захарен комбинат Пловдив“ АД, а преходен доставчик на „Нюпак“ ЕООД е „Т. С“ ЕООД. С оглед характера и вида на стоката, нейните количества и родово определения й характер, получателят по доставката следва да притежава допълнителни доказателства за установяване факта на нейното получаване.
Правилно съдът е счел РА за законосъобразен, приемайки, че по твърдените доставки от „Т. С“ ЕООД към прекия доставчик на ревизираното лице – „Ани Ян“ ЕООД са представени единствено фактура и транспортни документи. Несъответствията по транспортните документи са констатирани и от заключенията на вещото лице като по делото не е доказано местонахождението на количеството фактурирана захар към датата на издаване на спорните фактури и правилно съдът е приел, че липсват данни за обект, в който е доставена стоката на прекия доставчик, предвид подробно обсъдените разминавания в представените многобройни писмени доказателства.
Настоящата инстанция напълно споделя и изводът на съда по отношение на процесната фактура № 98/21.07.2014 г. с предмет префактуриран транспорт с камион хенгер с peг. [рег. номер на МПС] /[рег. номер на МПС]. Действителното осъществяване на доставката за транспорт е обусловено от реалността на доставката, документирана с друга процесна фактура (№ 97/21.07.2014 г. с предмет доставка на захар) поради което неблагоприятният извод по отношение на доставката на стока е тъждествен с този за доставката за транспорт.
В съдебното решение са разгледани и е даден обоснован отговор на всички въпроси, които се поставят отново в касационната жалба, сред които е преценката на правото на данъчен кредит с оглед надлежното осчетоводяване на фактурите и последващата реализация на стоката, както и въпросът защо по други фактури със същия предмет, издадени от същия доставчик, е признато право на данъчен кредит, поради което те не следва да се обсъждат отново.
Предвид гореизложеното и съвкупната преценка на доказателствата, обжалваното съдебно решение се явява правилно постановено, не са налице сочените от касатора нарушения и затова следва да бъде оставено в сила.
С оглед изхода на спора и предвид направеното искане от процесуалния представител на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, същото следва да се уважи в размер на 803,64 лв. на основание чл. 8, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Водим от гореизложеното и в този смисъл, Върховния административен съд, състав на Осмо отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1928/01.10.2018 г. на Административен съд – Пловдив, постановено по адм. д. № 2810 по описа за 2017 г. на този съд.
ОСЪЖДА „Нюпак” ЕООД, ЕИК 160066760, със седалище и адрес на управление: гр. П., ж. к. Тракия, бл. 91, вх. „А“, ет. 4, ап. 25, представлявано от Н.Я, да заплати на Дирекция “Обжалване и данъчно-осигурителна практика” – гр. П. при ЦУ на НАП разноски за касационната инстанция в размер на 803,64 лева (осемстотин и три лева и 64 ст.) Решението е окончателно.