Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на С.Д против решение № 1653 от 01.08.2018 г., постановено по адм. дело № 1245/2018 г. по описа на Административен съд гр. В.. Касаторката навежда доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост отм. енителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли за отмяната му.

Ответникът – Областният управител на област с административен център гр. В., в писмено становище, оспорва касационната жалба. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила и претендира присъждане на юрисконсулско възнаграждение.

Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал.1 АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима, а разгледана по същество е частично основателна, като съображенията за това са следните:

С обжалваното решение Административен съд гр. В. отхвърля жалбата на С.Д против писмо № РД-06-9100-167(134)/10.07.2013 г. на областния управител на област с административен център гр. В..

За да постанови този резултат съдът приема, че спрямо жалбоподателката не са налице изискванията на § 65, ал. 1 ПЗР ЗИДЗДС, поради което правилно административният орган е отказал да приложи същия. Направен е и извод, че правилно договора за наем е прекратен.

Решението в частта, с която е отменено писмото от 10.07.2013 г., с което е прекратен договора за наем е недопустимо.

Писмото в частта му, с което е направено волеизявление за прекратяване на наемния договор не е индивидуален административен акт по смисъла на чл.21 АПК, тъй като с него е изразена воля за едностранно прекратяване на наемно правоотношение и издателят му действа в качеството си на равнопоставена страна по гражданско правоотношение. Същото представлява уведомление по реда на чл. 238 от ЗЗД, вр. с чл. 24 от ЗДС (ЗАКОН ЗЗД ДЪРЖАВНАТА СОБСТВЕНОСТ). В него не се съдържа властническо волеизявление, което едностранно да поражда или да е в състояние да породи промени в правната сфера на жалбоподателката, поради което и не подлежи на съдебен контрол за законосъобразност. Освен, че е изцяло съобщително по своето съдържание, от писмото не настъпват пряко неблагоприятни последици за С.Д, тъй като същото съставлява предизвестие за прекратяване на наемен договор – т. е. волеизявление в рамките на граждански правоотношения, а не индивидуален административен акт съгласно изричната разпоредба на чл.24 ЗДС. В този смисъл е и константната практика на Върховния административен съд определения по адм. д. № 5693/2013 г.; адм. д. № 9718/2017 г.; адм. д. № 7262/2017 г. и др. Следователно като разглежда жалбата и отменя оспореното писмо в частта, с която същото представлява уведомление за прекратяване на наемното правоотношение, съдът постановява недопустимо решение, което в тази му част следва да се обезсили, а производството по делото да се прекрати.

Обжалваното решение в частта му, с което е прието, че по отношение на жалбоподателката не са налице предпоставките на § 65, ал. 1 ПЗР ЗИДЗДС, поради което правилно административният орган отказва да приложи цитираната норма и жалбата на Димитрова е отхвърлена, е законосъобразно и обосновано. От събраните по делото доказателства по несъмнен начин е установено, че жалбоподателката не отговаря на изискванията на § 65, ал. 1, т. 4 ПЗР ЗИДЗДС, а именно общия годишен доход за последните две години на наемателя и членовете на семейството му да не надвишава 24 минимални работни заплати за страната. Семейството на касационната жалбоподателка е двучленно, тя и съпругът й имат доходи за посочения период в размер на 9700 лв. съгласно отразеното в декларацията. Двадесет и четири минимални работни заплати към датата на подаване на заявлението и декларацията по § 65, ал. 2 от ЗИДЗДС са 5760 лева. Ето защо като приема, че спрямо Димитрова не са налице основания за сключване на пожизнен договор за наем и отказът на административният орган в този смисъл е законосъобразен, първоинстанционният съд постановява правилен съдебен акт, който в тази му част следва да се остави в сила.

Предвид изхода на делото и с оглед своевременното направено искане за присъждане на юрисконсулско възнаграждение и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37, ал. 1 от ЗПрП (ЗАКОН ЗЗД ПРАВНАТА ПОМОЩ) вр. чл. 24 от Наредба за заплащане на правната помощ следва да се осъди С.Д да заплати на О. В сумата 100 лв. представляваща юрисконсулско възнаграждение.

По изложените съображения Върховният административен съд, второ отделение, РЕШИ:

ОБЕЗСИЛВА решение № 1653 от 01.08.2018 г., постановено по адм. дело № 1245/2018 г. по описа на Административен съд гр. В. в ЧАСТТА му, с която е отхвърлена жалбата на С.Д против писмо № РД-06-9100-167(134)/10.07.2013 г. на областния управител на област с административен център гр. В., в частта му, с която същото представлява уведомление за прекратяване на наемен договор и

ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази му част. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част.

ОСЪЖДА С.Д да заплати на О. В сумата 100 лв. (сто лева), представляваща юрисконсулско възнаграждение. Решението не подлежи на обжалване.